| |
Freeride
среща (Конференция) на екстремните скиори от БАССЕС, или как бе закрит
най-Х ски сезонът досега.
Всички вече
се бяхме уговорили за заминаването на Мальовица (както го наричахме на
шега помежду си "конгрес на екстремните скиори’’). И ето, че най-после
дойде дългоочакваният петък 28-и. Единственият проблем беше ранното ставане
в 5.15 сутринта. Но и това се преживява в името на ските! Събрах си благополучно
багажа, взех ските и в 6 часа вече пътувах в тъй любимия ни градски транспорт
(няколко часа по-късно се проклинах за това, че не тръгнах с колата).
Малкото хора в автобуса ме гледаха с голямо любопитство, но аз не им обръщах
внимание. В 6.40 се оказах първи на автогара - Юг - там ни беше срещата
с Борето, Савата и Бо ( той всъщност дойде на следващия ден, все пак не
е лесно да се прибереш в 4 през ноща и да станеш в 6 след това). Микробусът,
който трябваше да ни закара до Самоков, дойде навреме, но се забави с
тръгването. Надявахме се, че ще успеем да хванем първия микробус от Самоков
за ЦПШ МАЛЬОВИЦА в 8.15, но уви изпуснахме го за 15
min. А следващия беше в 16.15. Затова взехме решение, да стигнем поне
до Говедарци. Заседнахме на автогарата на бирички, докато дойде и нашият
ред. Все пак шофьора на буса, се оказа печен и ни качи до разклона на
хижа ‘’Вада’’. Малко приготовления и поехме пеша по пътя. От минологодишното
ходене знаех, какво ни очаква и не се радвах особено, но и това преглътнах.
И както си вървяхме, в далечината чухме един приятен рев (в случая приятен
) - отдолу се зададе УАЗКАТА, която снабдява ЦПШ-ТО с провизии. Успяхме
с зор да натъчем багажа и след поредица завои, се оказахме горе. Разбира
се и в барчето изпихме по някоя и друга бира и вече малко пооморени от
този спорт поехме към хижата. Времето обаче не беше обещаващо, но все
пак прогнозата по Eurоnews ни вдъхваше малко надежда за следващите дни.
45 min бъхтене и ето ни на хижата. Анди, Мая и Илианката току що се бяха
върнали от Еленино езеро - те бяха дошли предишния ден. Оказа се обаче,
вилнелия вятър, който докара отвратителен прах в София, беше превърнал
планината в жълти пустинни склонове. Отгоре на всичко, преди 2 дни бе
валял сняг над 2ра тераса и фирнът бе отишъл по дяволите. Но нали бяхме
тук, отново.
След като си починахме, се събрахме около горящата
печка и разбира се, поляхме това, че живи и здрави пак сме на Мальовица.
Навих си часовника за 6.30 сутринта, с надеждата за
хубав ден.
Следващите дни /Или как протече ‘’конференцията’’
на Х-скиорите/
Погледнах през прозореца и .. след час бях по пътеката
към 2-ра тераса. За една нощ времето, се бе променило изцяло - ярко синьо
небе на фона на белите / тук там жълти / склонове, никакъв вятър и ослепяващо
слънце. Вече знаех накъде съм тръгнал - към улея на връх Орловец откъм
БАК. На заслона стигнах за около 2 часа и реших да се попека на слънцето.
И това ми беше грешката / както и много дългите две почивки по пътя до
БАК/. Бях стигнал до средата на разстоянието до върха, когато снега, както
се изразявахме, ‘’кюфна’’. За 5-10 min така омекна че от околните скални
масиви потекоха реки. Времето беше много топло, а и печеше силно. Падащия
сняг от скалите образуваше огромни топки, търкалящи се надолу. По тази
причина, а и за това, че бях сам, реших да се откажа. Не можах да си простя
грешките с почивките. От 2 години, се каня да го пусна този улей и все
нещо се случва - я лошо време, я огромна козирка е надвиснала над улея
и снегът е нестабилен. (Моята исория взе да става досущ като тази на Момчи
с Белия улей..). Отново провал. Но нали ще дойде и друга зима, живи и
здрави да сме. Спускането от БАК беше наистина много интересно, тъй като
не си бях избрал маршрута и попаднах на различни препятствия.
На хижата вече се бяха посъбрали хора - току що пристигнали
Бо, Петя / тя остана съвсем малко и отнесе бая упреци по повода/, Геша,
Момчи, Халтъна и Емо Нешев. Досещате се вечерта как премина. Иначе през
следващите 2 дни, карахме на отделни групи - кой на Заешкия и Овчарскя
улеи, кой по посока Камилата / направихме едно силно пускане към от Черната
скала през улея гледащ към хижата/. В неделя Момчи, Геша, Хатъна и Илианката
атакуваха в. Малка Мальовица откъм Мальовишките езера. Ние / Аз, Анди,
Боби, Мая и Бо) поехме към Орловец, но заради скофтилото се време се от
отказахме на 2ра тераса и поехме през един улей нагоре към Малката Мальовица.
Малко след като излезахме от улея, видяхме другата група и си покрещяхме
извесно време. От там бързо се качихме о горе, но се наложи да почакаме,
защото другите момчета нещо ги нямаше. По едно време се появиха скапани
от умора. Оказа се, че последния участък бил кошмарен и се позабавили
доста. И отново едно силно групово спускане. Снегът обаче не го биваше
и много натежа. Както често се случва в такива случаи хадолу потеглиха
бавни и тежки лавини от мокър сняг. След като се събрахме на Първа тераса,
решихме да пуснем и Заешкия, където засякохме Борето / Той се беше качил
по Него от хижата./ От Борето и разбрахме, че на хижата е имало голяма
група ученици, които в началото са ни помислили за бордисти. Голяма заблуда.
Наистина жалко, че Ботьо (бордиста, присъстващ на сбирката) беше на Мальовица
с контузия, а Марто не успя да дойде. Иначе щеше да има между скьорските
и бордиски следи - какво по яко от това.
Понеделник /ден на труда/ беше деня на тръгването, лош момент. Едно спускане
на Заешкия, тъй като е най-близко и лесно достъпен и си натъпкахме обратно
багажа. (Момчи, Борко и Иво (Халтъна) се изхитриха и направиха още едно
пускане по улей, съседен на Овчарския). Бо си беше направил скок и се
въртеше до побъркване на него, докато ние се занимавахме с "катерене
и лизгане’’.
Тръгнахме си. А зад нас останаха огромните количества сняг (напук на учудените
граждани с тъпия въпрос - че сняг още има ли) просто погледни планината,
а не гледай само в плочките на тротоара. По пътя между Самоков и София
засякохме Мъно, който се оказа, че се е разминал с нас на 1ва тераса,
по-рано през деня.
И така, остана хубавия спомен за добре прекарано време, яките снимки (
скоро време ще имате възможност да ги видите) и надеждата, че другата
зима ще е по-силна и от тази.
Емо, Май 2000.
Мальовишки истории (продължение от М.Панайотов)
На тръгване от хижа Мальовица на 1ви Май си говорехме с момчетата
за евентуално ново посещение на района около началото на Юни. Седмица
по-късно обаче покрай дипломната си работа се озовах в Бъндеришка долина.
Не можех да повярвам на очите си, колко бързо жегите бяха "изяли’’
снега. Твърдо убеждавах по целия път към Шилигарника Коцето от Банско,
че по-високо от паркинга няма да може да ме закара, но за мое учудване
с кола можеше да се стигне почти до х.Бъндерица. единственото препядствие
бяха "някакви си’’ 3 метра високи и 10 широки сняг, останали от паднала
лавина. Когато се катерех на следващия ден към вр.Вихрен и гледах образувалите
се из улеите на Тодорка водопади си казах, че ако искам да покарам още
малко, не трябва да губя време.
И така, седмица по-късно отново се озовах на Мальовица. Приятели
скиори нямаше (всеки си има задълженията), но Йоанна се съгласи да ме
придружи. Спахме на ЦПШ (бая бири изпихме с Добри и Светльо вечерта) и
рано сутринта поехме нагоре. Кратко спиране на хижата, 3 бързи снимки
на падналата покрай Заешкия улей основна лавина, и пак нагоре. Притискани
от развалящото се време засилихме крачката и за нула време се озовахме
в дъното на Втора тераса. По пътя нагоре се бях убедил, че най-доброто
пускане в момента ще е дългият улей между Орловец и Петлите. Всичко останало
беше или много "проядено’’, или прекалено късо. За качване към Орловец
и пускане на "Улея на Емо’’ пък нямаше време. И така, сложих котките
и отпраших нагоре. Закапалите огромни капки ме принудиха да ускоря още
повече крачката. Резултатът беше, че съвсем скоро "ливнах’’ в пот.
Място за удобна почивка нямаше. Наклонът се беше увеличил а и снегът беше
доста твърд (забивах само предните 4 зъби на котките и малко от върха
на обувките). Можех единствено да спирам за по глътка въздух и пак нагоре.
И крачка по крачка се озовах на върха на улея. Времето внезапно се беше
оправило и се наслаждавах на гледките. А те наистина бяха невероятни.
Накъдето и да погледнех тънки облаци и мъгли пълзяха по скалните зъбери,
а зад тях грееше ярко синьото небе. На всичкото отгоре за първи път ми
се отдаваше възможност да погледна в улея, който потегля в южна посока
(към Рилска Долина). И друг път се бях озовавал на това място, но тогава
имаше гъста мъгла… А улеят си го бива. Стръмен, не прекалено тесен, но
не и широк. Отвсякъде заграден с високи скални игли (някои от които са
си буквално "игли’’ ). И както всички други улеи в района невероятно
дълъг и "дълбок’’. Поглеждах ту назад в мальовишката долина, ту надолу
към улея и скоро се убедих, че това, което виждам от него е поне 2-3 пъти
по-дълго, от улея, който ми предстоеше да пусна. Поех дълбоко въздух,
огледах се още веднъж и тръгнах на обратно. Ските сложих бързо, но докато
прибера котките… Нещо не искаха да си влязат в импровизираното калъфче
от крачол на стари дънки. Как да е, накрая успях и поех надолу. В началото
улеят представляваше тесен лабиринт между скали и прояден от водата сняг.
Бързо се измъкнах от пасажа и започнах да въртя завои надолу. Снегът беше
перфектен. Твърд, но със съвсем тънък размекнат слой отгоре. Ските захапваха
идеално. Язък само, че се бях изсилил така на качването и сега се чувствах
уморен. Завой, след завой, след завой (вълна, след вълна, след вълна…)
и скоро се озовах на Втора тераса. Поех с пълни гърди от свежия планински
въздух и погледнах назад. Улеят си го биваше. Дълъг, с добър наклон и
перфектни снежни условия. Едно добро пускане…
Времето ми даде шанс колкото да се преобуя и отново заваля.
С бързо темпо (то може ли да е бавно като вали) се озовахме на хижа Мальовица.
За щастие "свежият душ’’ спря и поне надолу можехме да се движим
по-спокойно. Скоро хапвахме компир (картофки на самоковски) в ЦПШ и се
наслаждавахме на показалия се от облаците Бате Райко, бирите и гледките…
Още едно хубаво изживяване в мальовишка долина беше зад гърба!
|
