| |
До Шамони и обратно или как да смачкаш 2000
км път и да покараш малко ски
част 2-ра: "Истината"
разказ на Момчил Панайотов за едно мечтано пътуване до големите
планини на Европа.
И така – натоварваме се на многострадалний Опел
Вектра и поемаме към Мартини, границата между Франция и Швейцария
и след това Шамони.
Първа забележителност по пътя са лозята над Мартини. Последното
нещо, което очаквах да видя в Швейцария са лозя. Човек като каже
тази дума си представя топлите южни страни, сухи полета и баири,
мараня и жега... А тук, точно над тучните зелени поля има цели хълмове
с лозя. Ама много стръмни хълмове. Терасирани от върха до основата,
с каменни зидчета и малки въжени линийки за транспорт на материали
и продукция. Само не можах да видя с какви машини ги обработват,
защото някак си не мога да повярвам, че швейцарец може да се захване
за мотиката и да копае ли копае...
първи гледки в Шамони |
Та, напускаме земята на тублероните, тунелите
и мощните Subaru-та и поемаме към долината на бившия най-висок връх
в Европа. По повод на това изречение – мисля, че французите много
ги е яд, че Елбрус е в географска Европа и Мон Блан не е най-високият,
но поне не са като гърците, които влачат камъни на Олимпус в желанието
си да повишат височината му и да го направят по-висок от Мусала.
Добре, че географите им обяснили, че няма да се признае такава изкуствена
височина. Иначе може би и малко бетон биха излели...
Постепенно колата навлиза в дълбоката долина. Вратът ще ми се счупи.
Лепнал съм си носът на предния прозорец и се взирам в гигантските
гранитни игли, които чезнат в небето някъде високо горе. Тодор ми
се присмива и казва, че от тук на татък ще ги гледам през цялото
време. Какво от това, вълнението от първите гледки е най-силно и
искам да запечатам в съзнанието си точно това усещане. А и в паметта
на апарата. Пристигаме в хостелчето, разтоварваме дисагите и поемаме
към по-голям град на около 20км надолу в долината за “големият пазар”.
Магазинът е като БИЛЛА, само цените са различни. Затова наблягаме
на много бира и семпли зеленчуци, спагети и картофи.
Обратният път е осеян със страхотни гледки. Върховете от масива
на Мон Блан облени в различни нюанси на жълто, розово и червено.
Може би това е едно от най-хубавите неща на Шамони – че всеки залез
е магия. Особено когато има облаци, които променят гледките на всеки
няколко секунди. Изщраквам половин лента и се нахвърлям със страшна
сила на вкусните пилешки бутчета (Тодоре, мааш аллах, добре готвиш)
и студена биричка... Само салатата с горчица ми е малко странна,
но поне е свежа.
"Тамо е връо" казва местният гид. |
моя милост на Гранд Монте |
На следващата сутрин поемаме към Аржентиер – съседно градче, известно
с дългите си лифтове и хубави възможности за каране (над самото Шамони
пистите са на южни склонове и в този сезон не са годни за каране).
Тъй като не сме родени в Швейцария ще използваме един много прост
вид лифт, който работи на пържоли и бира – “крачкомобил”. Качването
е приятно и бързо и неусетно набираме хиляди метри. Е, аз се измъчвам
на твърдия терен, заради тесните колани, поставени на широки ски (което
предизвиква доста приплъзване назад), но все пак се добирам до Гранд
Монте. Великите гледки на ляво и дясно прогонват умората. Стената
на Пти Дрю, червеният гранит на иглите на Шардоне и Аржентиер, Иглите
на Шамони и Мон Блан на хоризонта. Планините са повече от огромни...
А под нас в стръмната долина изчезва въжето на гондолата. Широко снежно
поле и 2000 метра спускане. Ще се “смачкаме” от кеф.
Тодор на фона на иглите на Шардоне |
и на Гранд Монте. Зад него е Пти Дрю |
След доста снимки, охлаждаща бира и малко яд,
че съм забравил лепенките на БАССЕС напускаме площадката на Гран
Монте и слагаме ските на краката. Едно поне е сигурно – за първи
път известната чепеларска марка Orion стъпва тук. Просто не мога
да повярвам, че някой друг от българите, които са били тук, е бил
с такива ски, но Тодор се погрижи за разнасянето на славата на родното
производство. Аз пък не мога да не ги снимам на фона на стената
на Пти Дрю.
Слагаме ските и потегляме.
2000 метра надолу е все спускане |
сигурно за първи път Orion се забива
на това място |
Пускането е много дълго и разнообразно – широки отворени склонове,
улей в гора (който накрая става доста тесен и обрасъл с храсти),
писта с бабуни. Стигаме до паркинга и сме безкрайно доволни.
Чака ни охлаждаща бира.
Залезът пак е велик и снимам ли снимам.
Тодор си хапе пръстите от яд – твърди, че два дни под ред такова
хубаво време тук не е виждал и май копнее да поеме към Мон Блан.
Мен нещо не ме блазни идеята да бъхтам цяла нощ по огромния
ледник нагоре, а на спускането си да се измъча от гледане за
цепки и пукнатини и да не мога да направя и 10 спокойни завоя.
Ще го отложа за бъдеще време. Снегът малко е отпуснал и се кара
приятно. Бързо разбирам, че тук трябва да следваш общоприетата
посока на движение или да познаваш наистина много добре ледниковите
условия. Иначе те чакат дълбоките цепки... Та, след кратък лабиринт
между ледникови цепки излизаме на огромния склон и започваме
да караме. Теренът е малко насечен, но “дебелите” ски си вършат
работата и почти не усещам неравностите. Ех, обичам го този
Atomic 10x. На едно от кратките спирания Тодор ми разказва за
един януарски ден. Снеговалежите били толкова силни, че машините
не могли да се качат нагоре и да утъпчат писти. Той се изкатерил
с пантите и поел надолу в дълбоката “пудра”. 2000 метра в недокоснат
пръхкав сняг... В този момент си обещавам, че ще дойда тук през
зимата и ще се моля да ми се случи същото...
|
първи завои по склоновете на Гранд
Монте |
Ден втори – нарамваме ските и обувките и поемаме
към местната забележителност – големият лифт към Егюй дю Миди. Цената
е ужасяваща и по тази причина няма и да я споменавам. Натоварваме
се с една камара други скиори и туристи на огромната кабина и политаме
към небето... Без да осъзная какво става пред мен вече е северната
стена с висящите си ледници. Гледам целият този камънак с малки
петънца сняг и лед и не мога да повярвам, че има осъществявани ски
спускания по тях. Тези хора наистина са луди... Оглеждам се притеснено
около себе си – половината скиори са със седалки, карабинери, прусеци.
Тодор ме успокоява като казва, че повечето са или позьори, или заблудени
в магазините американци...
Северната стена на Егюй Дю Миди |
началото на кулоарът под моста на Егюй
Дю Миди |
Слизаме от лифта и се озоваваме на прочутия мост между двете връхчета.
С онзи, големият улей от филмите точно под него. Улеят наистина
е “силен”. Стръмен, дълъг, много дълъг. Няколко изпуснати щеки и
ски се виждат между скалите. Направо ми се ще да метнем въжето (и
ние носим екипировка, ама е скрита по раниците) и да се спуснем
надолу. В крайна сметка това ни е и една от целите - да “разцъкаме”
някой от улеите в района. Тук обаче работата е сериозна и човек
трябва първо малко да се поориентира в ситуацията. За днес това
ни е и целта.
Снимам, смеем се на историята с японците и продължаваме надолу.
Историята с японците е горе-долу следната: когато дойдат тук през
лятото, в момента, в който слязат от лифта и застанат на моста към
тях се приближава служител и им обяснява, че на тази височина ако
не пият течности ще умрат много бързо. Следва поднасяне на чай за
по 7 Евро чашката. Той естествено се разграбва... Е, ние не сме
японци и 4000 метра ги усещаме съвсем нормално. Явно си и личи и
никой нищо не ни предлага:)
Огромната стена на Мон Бланд Дю Такюл и улеят |
Валее Бланш и панорамият лифт (точиците
в дясно под иглата) |
Пътят надолу е по стръмен снежен ръб с парапет. Спускаме се по
ски обувки и се плаша малко като гледам хора, които се опитват да
сложат ските си и изглеждат така, като че ли го правят за първи
път. И карането им е такова – стил “я сом безсмартен”. Вярно е,
че именно част от тях са отрупани с екипировка... Е, ние не сме
такива “pro-та” и си слагаме ските на по-широко местенце.
Потегляме и осъзнаваме съвсем скоро “мега” грешката, която сме направили
– Вале Бланш има много варианти за спускане и ако не си проучил
малко въпроса потегляш в нежелана посока и се залепваш за “балъшкият
път”. Поне гледките са велики и не спирам да се радвам. И да снимам.
Пускането не е много вълнуващо и единственото интересно е дебненето
за цепки. Като имам в предвид, какво може да стане ако падна, не
смея да се “отпусна” и да експериментирам. По-късно ще разберем,
че имало и по-стръмни маршрути, ама какво да се прави – първите
опити не винаги са най-добри... Подминаваме доста групи от мъчещи
се да завиват по бабунките между цепките скиори с по един гид, няколко
по-бързи, които вече са седнали на “пикник” на по-равната долна
част и достигаме ледника Лешо. Планът е да се изкачим по него, за
да видим Гранд Жорас.
Огромната стена на Мон Бланд Дю Такюл в общ план |
Скромна ледникова цепчица с неизвестна
дълбочина |
Ледникът е дълъг и много равен. Добре, че има лек хладен полъх
– иначе жегата от отразяващото се слънце е смазваща. Без да усетим
набираме височина и пред нас се изправя огромната стена. Е, добре,
че се поотказах от катеренето... Може би лятото е малко по-приветлива,
ама сега... Махаме ските и поемаме надолу. Тук е едно от малкото
наистина хубави спускания за деня – мазен недокоснат сняг, няколко
десетки завои с прилична скорост и един безкраен шуз.
След завръщането в главната долина поемаме пак по ледника надолу.
Стените му са отвратителна гледка – огромни сипеи с много падащи
камъни. Няколко от възможните улеи (тези от Гранд Монете) отпадат
веднага – не се блазня от каране, което завършва с 2 часа газене
на кал, търкаляне по сипеи и стискане на палци, че няма да те отнесе
някой камък. Явно зимата е сезонът за тези спускания.
Ледникът завършва с изненада – или хващаш лифт, който те качва над
скалите към влакчето за Шамони, или се изкатерваш по една доста
дълга и стръмна стълба до там. Тодор е категоричен – трябва да има
екшън и ще се катери. Мен ме плаши мисълта, че на подметките на
обувките си нямам гума и краката си само ще ги подпирам на металните
тръби... Поемам дълбоко въздух и се хващам за стълбата. Надолу не
мисля да гледам... Стълба по стълба се качваме все по-високо и по-високо
по почти вертикалната стена. Здраво захващам с ръце всяка пръчка
и не ми се мисли какво може да стане ако ми се отплесне крак. С
тази тежка раница на гърба... Добра доза адреналин получих...
Гранд Жорас е плашещ с размерите си |
Дозичка адреналин за краят на деня.
Такива стълби има още 3-4 нагоре:) |
Във влакът придремваме. Напомня ми за спускането с автобус 66 от
Алеко – зачервени лица, уморени, но доволни погледи, клюмащи глави...
Горите под линията са доста стръмнички. През зимата някои от тях
са спускаеми със ски...
Поредният красив залез, обилна вечеря (базираща се главно на картофи,
гъби, салата и много бира) и дълбок сън.
Ден следващ – решили сме да попътуваме малко и да отидем до Вал
Торанс – голям френски ски курорт на около 100-на километра от Шамони.
Пътуването е великолепно – хубави и интересни пътища с много завои,
китни селца и зеленина. В небето има нещо притеснително – сиви влажни
облаци. Май се разваля времето.
Вал Торанс е нещо много особено. Представете си, че някой реши да
прави курорт в долината зад връх Безбог. Ама реши и да качи хотелите
там. Та това е стилът на Вал Торанс. Големи хотели в средата на
нищото, нито едно дръвче, много лифтове във всички посоки (дори
минаващи порез стълпотворението от хотели) и огромен ски терен.
Плащаме си картите (не чак толкова скъпи за френския стандарт, 28
Евро) и атакуваме склоновете. Бързо се ориентираме, че истината
е в голямата гондола. Тя е най-голямата във Франция. И сигурно най-бързата
– за 2-3 минути се изкачва 1000 метра. Прилежащите й склонове са
страхотни и предлагат 1000 метра денивелация по идеално обработени
черни и червени писти. Има и доста добър извънпистов терен и след
като снегът леко отпуска тръгваме да го изследваме. Това, което
изглежда като малко склонче от лифта, се оказва дълга поредица от
стръмни терени, улейчета и улеи, скални пасажи и бабунки в долният
край. Има нещо като изпит на кандидати за ски патрули и картината
е като на наше състезание – десетки млади хора с добра екипировка
и перфектно владеене на ските прелитат по пистите. Това създава
дух, който ме радва.
Това е жилищната база на Вал Торанс |
А това 1/5 от терена в тази долина.
Има и още долини... |
Ние обаче сме тук, за да изследваме и след като завъртаме набързо
5 – 6 хиляди метра спускане хапваме и решаваме да се отправим към
друг район. А тук това не е трудно – просто от върхът поемаш към
другата долина. Тя се обслужва от две системи от дълги (и бавни)
седалкови лифтове. За сметка на това е нещо като “фриирайд рай”
– много разнообразен нагънат терен със скалички и един голям склон
от обратната страна на единия склон. Времето ни стига за две дълги
спускания. Може само да ни е яд, че няма пръхкав сняг. Обещаваме
си пак да се върнем и хващаме едно от последните столчета за долината,
в която е мега сбирщината от хотели и колата ни.
На колата ни чака учтива бележка, че сме паркирали на забранено
място, че безплатният паркинг е еди къде си и че трябва да преместим
колата до 3 часа. Спомням си Боровец, “умните” физиономии на месните
полицаи, мазните мутри, които искат по 5 лв. за правото да си забиеш
колата в неразчистения сняг до пътя. Ееех, колко много още трябва
да се учат така наречените ни “курорти”. А и не са много по-евтини.
Картата в Банско е 24 Евро за чужденци, а тук е 28 (без допълнителните
застраховки). И лифтовете са поне 4 пъти повече. За километрите
ски писти нищо няма да казвам...
Поемаме към Шамони и след като се спускаме в долната спираме в магазин
за спортни стоки. Представете си Бриколаж, но пълен само със спортни
стоки. Има избор така да се каже... Харесвам си нови ски обувки,
но са ми малко скъпички и ще почакам намаления (или поне да станат
“миналогодишен модел”). За сметка на това си купуваме евтини неопрени.
Нали все пак зимата свършва и трябва да се мисли за уинд сърфове,
море и така нататък...
На следващия ден се будим и отправяме към “Домът на Гида”, за да
вземем малко информация за едни “улейчета” със скромната денивелация
от над 1000метра. Всичко изглежда добре и се отправяме към хостела
за ски оборудването. Не бързаме, защото те са със западно изложение
и ще ги отпусне чак следобед, когато слънцето ги напече малко.
Нарамваме ските и се озоваваме на касата на лифта. От там ни посочват
надпис “Мъгла горе” и ни обясняват, че по Вале Бланш не може да
се кара. Ние не сме за там брат’чед, давай билетите. Тъкмо ги купуваме
обаче и към нас идва млад скиор (или алпиняга). Чул е думата “Космикс”
(име на заслон в близост до Егюй до Миди и стартова точка на 2 големи
улея) и тъй като току що е говорил по телефона с управителя би искал
да ни осведоми за ситуацията. Непрогледна мъгла. А това значи: трудно
намиране на улея (ако изобщо е възможно от “гости” като нас) и абсолютен
лед. Последното не ни радва много. Загубата на контрол и безконтролното
пързаляне в такъв улей в повечето случаи има невероятно тежки последици...
Кратка дискусия и нова информация от “Домът”. Силен вятър, който
е насрещен на склона с улея. Най-вероятно наистина ще е лед. Разочаровани
напускаме сцената. За нас тук няма място в такива случаи. Виж, за
“Pro-то”, което стои на кафето отсреща и от време на време става,
за да се разходи със ските до картата на склона (всичко това се
снима през цялото време от млада девойка с голям фотоапарат) лошото
време не е проблем. В договорът му сигурно има предвидени дни за
разходка по улиците с плитко нахлупена шапка (при температура от
20 градуса), подпрени на нея очила и ски на рамо.
Яд ни е за това, че не използвахме предишните два хубави дни за
това спускане. Яд ни е и за това, че не отидохме днес на Вал Торанс.
Е, поне си научихме урокът: има ли хубаво време в Шамони трябва
да се използва.
Остатъкът от деня прекарваме шляейки се из градчето. В общи линии
си е баш аналог на Самоков – 2 улици с магазини, 2-3 бара, известен
брой къщи. Е, все пак е Франция и всичко е чистичко и по-лъскаво,
а и младите хора са доста...
На вечеря пием пак бира и обсъждаме. Утре ще е същото (тук прогнозите
са много точни и може да им се вярва). Накрая се решава да потеглим
много рано сутринта и да се опитаме да караме под Айгер. Аз имам
съмнения относно това, до колко мястото ще има годни за спускане
склонове, но все пак решаваме.
5 сутринта. Мрак непрогледен. На границата настъпва празник – явно
не е много типично в този час да минават коли и то с източно-европейска
регистрация и митничарите решават да се раздвижат като поогледат
колата. Дали пък не сме “мулета” за дрога? С тези ски, обувки, пликове
с мръсни дрехи и още какво ли не... Нека гледат, нали това им е
работата. Скоро се убеждават, че не сме интересни и ни пожелават
приятен път.
Към 8 сме в подножието на Венген. Шок! Сняг няма, но за сметка на
това има японци. Това е лош знак. Намираме гарата (и до Венген се
ходи само с влакове) и за малко не припадаме – влакът за Юнгфрау
(голям връх над Венген) е около 120 Евро! Тия са луди! Мятаме се
на колата и изчезваме надолу. Sorry Айгер, за такава сума само японци
могат да си позволят да ти се любуват...
Отбиваме до пътя и висим без идея какво да правим. В един момент
спира кола и към нас тръгва симпатична жена на средна възраст. За
момент си мислим, че ще каже нещо от сорта, че сме съмнителни и
ако не се махнем ще повика полиция. Не. Българка се оказва. Много
се радва да види млади сънародници, тръгнали към Швейцария не за
да купуват коли, а да обикалят и карат със ски. Бъбрим си малко
и си пожелаваме взаимно приятен път.
Една от долините над Давос |
тунели, тунели... да излизаме и да
потегляме към България |
Нашият минава над Цюрих. Зелени поляни, горички, хора с велосипедни
и коне, езера с яхти, как да не спре човек и да прекара 2 часа,
разхождайки се край пътя...
Привечер поемаме към Давос. Трябва да посетя института за изследване
на лавини (SLF) на следващия ден. За уплътняване на времето се изкачваме
до проходът Флуела. Невероятно приятен фриирайд терен. Лесно и бързо
качване с коланите, лек диагонал и си в началото на дълго и интересно
япускане. В дъното на долината има връх в стил “Аляска” – широк
склон с малки била, леко стръмен, без много скали и с много сняг.
Ех, как бих се изкачил до там и да се спусна. Снегът обаче “не става”.
Тук сме ниско (2500 метра) и южният вятър е доста топъл. Снегът
е изотермичен – с други думи температурата в него се е повишила,
вътрешните връзки са се разрушили и представлява дълбока несвързана
маса от ледени зрънца. На места се потъва до колене, на други пък
над снега има ледена кора. Труден и доста опасен за каране. Ние
все пак се спускаме и аз изпитвам известна доза удоволствие – до
голяма степен благодарение и на по-широчките и дълги ски.
На следващия ден се срещам с доста интересния екип в института и
потегляме за Инсбрук. В главите ни има нов план. Гросглокнер. Кулоарът
на Палвичини. Интернет обаче показва, че и това спускане няма да
го бъде – за следващите дни прогнозата е южни ветрове и дъжд. Ние
пък трябва да сме в България след два дни. С други думи – време
да висим в хижа и да чакаме подходящи условия нямаме.
Това определя и следващия ден – спане до късно, бавна закуска със
симпатичните познати (всъщност почти роднини) на Тодор и отправяне
към България. Пътят е дълъг и не-лек и след доста изслушани дискове
ни посреща осеяният с дупки път в България. Тъмно, маркировка няма,
ямите са достатъчно големи, та да се скрие колата в тях. “Добре
дошли в България”. Не ми се мисли какво чувство остава в чужденците,
платили си и пътна такса. За щастие влизаме в София към 4 сутринта
и по улиците няма никой. Празни булеварди, цъфнали кестени, тишина
– така родният град ми харесва...
Заспивам уморен, но с хубави спомени и усмивка на устата. Добро
пътуване беше! Мисля пак да направя едно подобно догодина?
|
