Внимание: Намирате се в уеб сайт на Българска Асоциaция по Ски Свободен и Екстремен Стил (БАССЕС) версия 3 (2003, 2004, 02.2005 год.). Моля посетете http://befsa.com за всичко ново в българското freeride пространство!
Attention: You are at the archive web site of the Bulgarian Extreme and FreeSkiing Association (BEFSA) - (version 3).
Please visit http://befsa.com for all the news about Freeride in Bulgaria.

Мароко

Действащи лица:

Владо Ковачев - съученик през всичките 12 класа на основното и средното ни образование; невероятно чист и подреден човек, без който с Иво щахме да прекараме цялото пътешествие в търсене на четките си за зъби; има единствения лош навик да хвърля картите, когато започне да губи на Блато.

Иво Алтънов - рекламен шеф, манекен и любимец на жените; способен да погълне ужасяващи количества ракии и салати, както и да убеди всеки във всичко по време на преговори.

Теодор Стефанов - скромен автор на тази статия; ленивец, предпочитащ да прекарва времето си по плажове.

Девет дни ми се сториха като сън - от момента, в който видях първите палми край сградата на летището, до момента, в който граничният полицай приключи с проверката на багажа ми на заминаване и ми пожела следващият път да караме заедно (оказа се, че и той е сърфист). В самолета на път обратно за Щатите си мислех, че се чувствам все едно, че съм бил в Мароко за ден, а не за повече от седмица. Ден, който вплиташе в пъстроцветна каша 1600 километров roadtrip, океан, пустиня, планини, камили, камикадзе шофьори, агресивни търговци, огромни битаци и впечатления, с които можех да запълня роман. Знам обаче, че цялото преживяване ми даде възможността да се нося с постоянна усмивка на лицето почти до деня, в който пиша тази история месец по-късно.

Както обаче пише в учебниците по икономика, няма нищо безплатно на този свят и само Иво и Владо си знаят с колко са съкратили живота си благодарение на всичките нерви, хвърлени в идиотска борба за визи с Мароканското посолство в София. В петък, денят на тръгване, се събудих в 6.30 сутринта след кратка нощ, изпълнена с кошмари и нямях ни най-малка идея дали в 7 вечерта ще се кача на самолета за Казабланка или просто ще отида след работа да се напия от мъка, че все още съм във Вашингтон и че самолетният ми билет за $600 може да се използва, в най-добрия случай, за тоалетна хартия. Алтънов обаче спаси деня с обаждане за милиони - бяха взели визи 2 часа преди полета им. Когато 10 часа по-късно влетях в терминала на летището в Ню Йорк осъзнавайки, че ми остават около 30 минути до моя полет, бях преминал през около 3-4 кръга на Ада - бях ходил на работа за около 3 часа, през което време всичките ми възможни шефове решиха да ми дадат да свърша нещо точно този ден, бях си опаковал багажа за около 30 минути, бях шофирал 6 часа от Вашингтон до Ню Йорк в постоянен порой и задръствания, говорейки по мобилния телефон със шефовете ми и обяснявайки какво не съм свършил и защо, и за финал бях изоставил колата си на паркинга на летището отключена със скрити вътре ключове, за да може Боян от Ню йорк да я прибере по някое време. При качването в самолета брадвичката и бутилката къмпингова газ под налягане също ми създадоха леки емоции, но вече май нищо не можеше да ме спре.

Виещият се път покрай океана, на юг от Казабланка, изтри всичките ми съмнения, че предварително платената емоционална цена е била твърде висока. Самата Казабланка се оказа доста мръсен, дезорганизиран и общо взето безинтересен град, от който ще ми останат само спомени от лютата физиономия на Алтънов, опитващ се някакси да ни спаси от сигурна катастрофа в какафония от свиркащи коли, пред които шофирането в София прилича на разходка в парка. В края на деня бяхме достигнали едва на около 100 километра на юг от Казабланка и просто решихме да опънем палатки в обещаващо за сърф селце с полузатворена лагуна. Предвид мощните маси вода, които видяхме да се изсипват в открития океан, тя изглеждаше като добро място за адаптация. Чичкото пазач на къмпинга беше първият весел герой , с който се наложи да се запознаем, тъй като едва говореше френски, а се оказа, че и не може да смята. Та докато Владо и Иво готвеха край огъня, на мен се падна приятната задача да се разбера с чичкото за цената на къмпинга. 45 минути по-късно се предадох и му платих допълнителните 20 дирхама, които ми искаше, защото математическите ми аргументи просто се оказаха слаби за човек, който събиреше 53 и 42 и изкарваше 115 ?!? А обещаният топъл душ се оказа с температурата на вода от хладилника, та престоя ми в учудващо чистата баня бе ограничен до 2-3 минути. Още първата вечер край огъня показа, че не сме взели достатъчно ракия, но пък Иво защити званието си на "Готвач №1 на открито" със супа наречена "Сълзите на Бълдъзата" (доколкото разбрах, трябва да се отдаде дължимото на Марсо за рецептата). На следващата сутрин се оказа, че вълните вътре в лагуната бяха прекалено малки - за това пък мястото беше супер за уинд и кайтсърфинг и ако се върнем един ден, дай Боже, с такава екипировка и достатъчно умения, задължително ще минем пак от там.

Продължихме пътуването по брега на юг, внимателно следейки да не пропуснем някой от описаните в сърфинг гайд-а за Мароко места за каране. Следващото място, към което имахме особен интерес, беше малко рибарско селце в страни от главния път, край което се намираше носът Pointe d'Immesouane - по описание то трябваше да има добра дясна вълна, която се увива около носът. След кратко лутане по път, където асфалтът беше не по-широк от 2 метра и всяко разминаване с надъханите местни шофьори предизвикваше силни емоции в колата, излязохме на висок скалист бряг над океана. Някъде ниско долу се чуваше прибой, но океана чак до хоризонта беше обвит в гъста мъгла, въпреки че точно над нас грееше слънце и температурата на въздуха беше около 30 градуса. Още бяхме замаяни от климатичните аномалии, когато някакъв тип по бермудки и със сърф дъска в ръка притича през пътя и изчезна надолу в мъглата, спускайки се по стръмна пътечка между скалите. Това съвсем ни шашна, но решихме, че ако го последваме, само можем да се загубим някъде в мъглата. Така че продължихме по пътя и скоро пред нас се появи друг залив, над който мъглата не беше чак толкова гъста и това ни позволи да видим мазни дълги вълни, които от брега изглеждаха бавни и не особено стряскащи. 10 минути по-късно с Иво бяхме супер доволни от идеята да си облечем директно целите неопрени, защото водата беше ледена. По-късно осъзнахме, че именно тази голяма разлика между температурите на водата и въздуха водеше до гъстата и дразнеща мъгла, която продължи да бъде основния ни проблем и в следващите два дни. Веднъж влезли, вълните се оказаха между 2 и 3 метра и доста по-тежки, отколкото очаквахме. Постепенно мъглата се сгъсти и това доведе до неприятната ситуация, в която се опитвахме да караме на място, където нито виждахме брега, нито имахме някаква идея какво представлява дъното и какво има от дясно и ляво на залива (по-късно се оказа, че в центъра е предимно пясък, а от ляво и от дясно имаше рифове). Скоро с Иво се изгубихме в мъглата и мисълта колко ли съм се отдалечил от брега започна да ме гложди непрестанно. Това не помагаше особено да се съсредоточа върху хващането на някои от мощните стени, които се надигаха зад гърба ми.

В крайна сметка хванах една и след остро спускане по стената последва "bottom turn" на мръсна газ и бързо си припомних колко твърда може да бъде водната повърхност при тази скорост. Реших, че в тези условия толкова каране стига, а на брега открих Иво, който се похвали с няколко изправяния (първите му в океан). Владо, който уж беше инсталиран на скалите да снима, беше умрял от скука, защото просто никой не беше видял в мъглата. Беше и замръзнал, пробвайки да влезе във водата да плува облечен в късия неопрен. Самото село се оказа изключително живопистно, като местната бакалия се осветляваше с газена лампа, но затова пък предлагаше Кока-Кола и Тайд (перилен препарад на P&G - това естествено предизвика силен интерес у маркетинговия гуру Алтънов). Оказа се, че е твърде късно да си купим прясна риба от рибарите, и се наложи да караме отново на супата на Иво, салата и сандвичи. Лагерът бе установен край пътя, но високо горе на скалите над селото. Събирането на дърва за огъня се оказа доста сложен бизнес, като се има предвид, че теренът беше смесица от камъни и храсти с тук-там някоя палма. Наложи се да пренасяме клони от доста далече, товарейки ги на покрива на колата. Вечерта беше магическа, особено когато мъглата се вдигна за около половин час и ние решихме да се покатерим до върха на най-близкия хълм - лунната пътека в океана разкриваше перфектно подредени серии от вълни чак до хоризонта. На следващата сутрин мъглата се беше завърнала със страшна сила, но ние решихме да направим втори опит да караме в същия залив. Този път не бяхме сами, тъй като се оказа, че колибките покрай брега бяха пълни с хипи-сърфисти с дълги коси и бради, които също се включиха. Цялото community беше толкова стереотипно, че веднага ми напомни за "The Beach" ("Плажът"). Във водата нещата бяха пак толкова брутални, дори с нов елемент на тревога - силен отлив, който си ме влачеше към открития океан както си иска. Когато в един момент се оказах на около 200 метра от брега на залива и усетих, че трябва да греба неистово, само за да не влизам по-навътре, започна да ме обзема паника. Не виждах и никой от другите хора заради мъглата. За мой късмет точно тогава дойде една от най-мощните серии за деня, която просто ме помете, но пък ме върна доста близко до брега. Самият "wipeout" беше доста зловещ, защото ударих дъното първо с рамо, след това се блъснах в дъската няколко пъти и накрая стана доста тъмно под водата - добре, че в този момент успях да се оттласна с крака от дъното и да поема малко въздух преди да ме удари следващата стена. Това ми стигаше, за да осъзная, че условията на това място не бяха за мен все още!

В по-минорно настроение продължихме на юг и по пътя видяхме може би най-красивата вълна в Мароко - "Boilers" (наречена така заради ръждясалите останки на заседнал в плитчините кораб). Задоволихме се само с наблюдения, защото мястото представляваше хипер бърза 2-3 метрова вълна, която се разбиваше върху огромен риф на максимално 70-80см. под повърхността. Голяма група австралийци бяха завзели мястото и караха с доста хъс и умения. Привечер достигнахме култовото селце Taghazoute (Таразут), около което са разположени 4-5 от най-известните вълни в Мароко. Още от пръв поглед беше ясно, че всичко в селцето се въртеше около surfing-a - половината магазини около прашната централна улица бяха за дъски и други аксесоари, а хората в кафенетата бяха предимно западноевропейци на нашите години и с много тен. Направихме пореден опит да си купим прясна риба, но всичко което намерихме на пазара бяха калмари и други гадни мекотели, които Иво искаше да пече на огън, а аз слава богу успях да го разубедя. Самият пазар беше много странен, защото около 20-тина местни мъже, облечени в роби и с кепета на главата, стояха около стената и бройкаха без даже да си говорят. Само един от тях от време на време претегляше и изсипваше кофи с калмари на купчинки в средата на помещението. Поне на пръв поглед изглеждаше сякаш никой нищо не купуваше. Въобще цялата сцена беше много показателна за начина на живот в Мароко - всичко се правеше много бавно, методично, в пълно мълчание и рядко беше съвсем ясно какво точно става. Май местните се ентусиазираха само когато усетеха, че могат да преметнат някой чужденец-баламурник. И ние във всеки момент бяхме безпощадно атакувани с предложения вариращи от банички и всякакви плодове до хашиш и препарирани скорпиони. Владо, в опитите си да намери добър начин за бързо и безболезнено отърваване от навлеците, беше достигнал до крайности като тази да им разказва вицове на български…

На следващата сутрин открихме перфектната вълна за способностите ни - мястото се казваше "La Source" заради минералния извор на брега и представляваше рифова вълна около 1.5-2м., която обаче беше доста по-лежерна от предните. Рифът беше остър и ходенето по него остави следи по стъпалата ни, но не бе много оголен. Тълпата на тази вълна обаче беше по-голяма и няколко от местните карачи доминираха. Не се държаха особено агресивно към чужденците, но определено имаше йерархия.

На "La Source" и Иво и аз се чувствахме доста по-"у дома" отколкото на предното място, та карането постепенно се превърна от борба за оцеляване в удоволствие. В следващите два дни останахме в района, като кръстосвахме между Таразут и Агадир, който е третият по големина град в Мароко и се намираше на 20-тина километра на юг. Самият Агадир беше туристически град, който леко напомняше на Варна като архитектура и атмосфера. Тотално разрушително заметресение беше сравнило града със земята през 60те години, така че почти всички сгради бяха сравнително нови, което от една страна може би намаляваше автентичността на града, но от друга го правеше просторен и добре подреден.

Към края на престоя ни в Таразут вече се бяхме превърнали в редовни посетители на "La Source" и бяхме завързали познанства с местните, както и с канадци, французи, и всякакви други гастролираи сърфисти (обикновенно с Иво бяхме посрещани във водата с подвиквания "Allez la Bulgarie"). За местните Владо представляваше най-голям интерес, защото с трипода и огромният си обектив на скалите изглеждаше като про фотограф на западно сърф списание. Най-хубавото беше, че се събуждахме всяка сутрин без тревога дали все още има вълни. Просто по това време на годината има само два варианта - дни с вълни и дни с огромни вълни. В четвъртък продължихме пътя си на юг към пустинята. Първата отправна точка беше един национален парк край океана, а от там идеята беше да се отправим на изток и да навлезем в планините за ден. За да открием парка, който представляваше лагуна, пълна с фламинго и други птици, се наложи да направим нашето Рено Меган на джип и Иво смело го подкара по каменисти пътища през пустинята. До парка открихме и малко селце, красив гъзарски хотел за чужденци и огромен девствен плаж с прибой извън контрол и следователно негоден за сърф. В хотела си позволихме и най-голямата глезотия за цялото пътуване, като си поръчахме пълен традиционен марокански обяд и му се насладихме на верандата над плажа, насядали на огромни възглавници и дискутирайки с келнера състоянието на мароканския футбол на развален френски.

Привечер след продължително изкачване по планински път замръкнахме дълбоко в Атласките планини, заобиколени от голи каменисти върхове. Къмпингът в градчето, до което достигнахме беше най-луксозният от всички посетени (имаше топли душове, а и ни дадоха маса и столове за пред палатката), докато шефът му беше очевидно замесен в някакви странни търговии - с хашиш най-вероятно (докато ние цъкахме карти край огъня пет коли хора се изредиха да влизат в тъмна стаичка, където престоят на всяка от бандите беше не по-дълъг от 2-3минути преди да си тръгнат).

На сутринта, излизайки от палатката, се почувствах като Алиса в страната на чудесата - целият пейзаж беше в розово-оранжеви краски с огромни палми стърчащи сред какафония от малки и по-големи късове скали, разпилени по голите склонове наоколо. Междувременно Иво набързо завърза приказка на английски с млад бербер, който беше или приятел или бизнес-партньор на управителя на къмпинга. Берберите са пустинен номадски народ, които живеят предимно в южно Мароко и заедно с арабите съставляват двете най-големи етнически групи в страната. Та въпросният симпатяга ни предложи да ни заведе на малко сафари из околността и в следващите няколко часа се потопихме в пейзажа, скитайки из огромното розово плато. През цялото време си мислех, че всъщност бих изкарал на това място месец-два, тичайки по прашните пътеки, карайки колело, катерейки се по многобройните причудливи "boulder-и" - просто пейзажа беше толкова свеж, че ме изпълваше с енергия. Може би перфектното място да се откъснеш от света и да се посветиш на тренировки на тяло и дух!

В края на разходката нашият гид ни заведе естествено в магазина за сувенири на братята му, където от нас се очакваше един вид да се отблагодарим за любезността му. Там бяхме буквално обсадени и по никакъв начин не успях да убедя домакините, че всъщност нямам особена нужда от килимче от камилска вълна. Поне продължителните ми протести свалиха цената от безумните $120 (явно цената за западни туристунгели, които нямаха навика да се пазарят) до приемливите $30. Владо и Иво също напазаруваха по няколко джунджурии и побързахме да се измъкнем преди да дойде някое ново предложение (междувременно дойде и рейс с френски туристи, които моментално отвлякоха цялото внимание от нас).

Напуснахме планините и с малко красноречие с Иво успяхме да убедим Владо, че разглеждането на забележителноти в Маракеш може да изчака до другия ден. Та последва завръщане на "La Source" и последната ни сърф сесия чак до залез. Беше доста трудно да се откъснем от океана - всяка следваща вълна с Иво определяхме като последната и пак оставаше време за още една…

Пътят за Маракеш измина в молитви, защото на Реното явно разходките из пустинята не му се бяха отразили много добре и двигателя издаваше доста странни звуци. Последната къмпинг вечер край Маракеш беше леко тъжна - поне хапнахме редовната супа. Събудихме се в неистова жега. Вече бяхме далеч от океана и го нямаше разхлаждащия бриз, което водеше до температури в 35-40 градусовия диапазон. Мисля, че през целия ден в Маракеш общо тримата изпихме един камион безалкохолни и вода. Маракеш се оказа изключително красив град - имаше всичко, което се очакваше от един ориенталски град, и същевременно се усещаше осезателно европейско влияние, най-вече френско. Джамии и огромни пазари-битаци бяха свързани от широки булеварди, разделени с алеи цветя. Много успешна амалгама от две култури!

Първо разгледахме ботаническата градина, която се оказа собственост на Ив-Сен Лоран и представляваше най-невероятната комбинация от цветове, която бях виждал.

През цялото време ми се щеше да се размажа на някоя от пейчиците сред цветята и да не мръдна от там цял ден. Добре, че беше Владо да дава зор. Концепцията "платен паркинг" за колата се оказа доста трудна за дефиниране на френски, та проблемът с чувалите с екипировка на покрива, които имаха нужда от постоянна охрана, беше решен по оригинален начин - на всяко ново място в града просто се наемаше пазач, който срещу 1-2 долара стоеше послушно около колата (пазачът ни пред градината така се въодушеви, като разбра, че сме българи, че всеки път, като ни видеше, ни подвикваше "Стоичков"). Централният пазар се наричаше "Площадът на мъртвите" и името въобще не му подхождаше, като се има предвид, че беше най-интензивният битак, който човек можеше да си представи. Беше голям колкото десетина футболни игрища и на него имаше може би около 50,000 човека през цялото време. Смесицата от миризми, цветове и звуци трудно може да се опише, но спокойно може да те влуди за час престой там, защото просто през цялото време се налага да внимаваш какво става около теб и в един момент сетивата ти просто сдават багажа. Та, докато Владо се пазареше за подправки, ние с Иво се отдадохме на наблюдение на няколко различни шамани, които забъркваха странни смеси и четяха сатанински слова от стари книги.

Друго най-впечатляващо нещо в Маракеш бяха жените - при младите момичета нямаше и помен от фереджета, а изобилието от красавици беше зашеметяващо. На всичкото отгоре повечето отговаряха на всеки поглед с фриволни усмивки. Общо взето към края на деня и тримата ни боляха вратовете от въртенето във всички посоки (след като през повечето време от предходната седмица най-близкото нещо до незабулена жена беше Владо с неговата коса до кръста).

Напуснахме Маракеш към полунощ и се отправихме към летището на Казабланка. Пристигнахме посред нощта и оставащите няколко часа до полетите ни бяха запълнени с карти, като брутален скандал между Владо и Иво остави играта незавършена и ме лиши от титлата "Шампион на Африка по Блато". Поне двамата ми обещаха, че скоро ще имам нов шанс, когатo се завърнем…

Теодор Стефанов

п.с.: от Момчи: подредбата на снимките е от мен и не е перфектна. Ама "шъ мъ извинитье", все пак не разпознавам места на които не съм имал късмет да бъда....