Вратата
11 April, 2008 - 11:07
Автор: galaxy
- Здрасти, Момчи. Какво правиме?
- Утре 7 и 20 на Хладилника.
- ОК.
Това беше последният разговор в последният ден от работната седмица. Последен, защото пет минути преди него бях успял да си уредя отпуска. Ден като много други от този сезон, вече началото на април, хора радващи се на хубавото време, къси ръкави, раззеленени дървета, мирис на пролет ... Даже и не предполагах какво ни очаква след по малко от две бири, лилав салон и 12 и половина.
Петък
Бях си приготвил раницата още от предната сутрин така че, когато станах само закусих, сипах вода в кемълбека слушайки прогнозата за времето и идването на асансьора. На Хладилника задръстването беше както обикновено, лудница, стотици хора бързащи и сграбчени в разноцветни кутийки на колела. Бях подранил, така че седнах на един разгънат кашон на бордюра и чаках. Клаксони, изпарения, автомивки, дюнери, строежи, зелено, оранжево, червено, строителни материали, бензиностанции, газостанции, всичко по левче, 98, 64, 122 ... Какъв кеф е да усетиш, да бъдеш за момент отстрани, осъзнаващ че си жив, че има и други неща, за които си струва да...
- Айде бате, кво става?
Момчи е малко закъснял, забравил нещо, задръстването, приготовления. Разменяме съучастнически погледи и се хилиме.
Натоварваме ските и газ нагоре. Митака чака на 500 метра, стопира, за лифта ли сте, мета нещата в багажника, ама за къде сте, аз, и още 500 метра на околовръстното ни посреща Капеле. Взел е хазмата, копелеее тука е такъв шит, мангали, немам противогаз да сложим, какъв е тоя пимп, еее бате, я, а честито, ама сега едно генгста долнище, леко рейса, вратата ей.
В колата сме и потегляме. Излизаме от Софето, Княжево, Владая. Не помня за какво разговаряме, пътя, Витоша зад гърба ни, Рила, сняг и снежни полета, Дупница, Благоевград, завой, вън вали, вали, вали, яж ми кура Симитли, Капеле, ааа копелее.
Реката учудващо е придошла, маса вода, която се събужда, тепърва ще бушува, дълбока и неудържима. После Предела, САПАРД всичко е ясно, Катарино, Welcome to Bansko, Real Estate, Take your piece of Paradise, Take you piece of Shit, за всеки има по нещо.
А Пирин е в мъгла. Забулен, величествен, гледа и какво ли си мисли ... Няма значение, на паркинга сме, 11 без нещо е, учудващо спокойно слагаме ски обувките, каски, маски и раници. Капеле си е забравил фулфейса и маската, обаждаме се на Нинджата, да се намира една маска в повече, мерси копеле, айде след малко ще се скиваме горе. На касите няма никакви хора, няма ги англичаните, нямо го оживлението. Има намаление от 5 лева. Ако искаш. Съоръженията ще работят до 13ти включително, сезонът свършва. С две думи пипайте се, силно сме загрижени за вас, обичаме ви. Welcome to Bansko.
Качваме се на кабинката, редиме ските отвън като лопати, като ограда, през която гледаме Пирина, като врата, през която още малко ще излезем за да влезем свободни в един друг свят, свят за който мислим непрекъснато през всички тези седмици и месеци, където си ти, но си един друг ти, където разбираш, възприемаш, усещаш, изживяваш като някой друг или всъщност като себе си, но в един по-истински и красив свят, такъв какъвто винаги може би е, но не можеш да го усетиш.
|
Не е истина! На Бъндерица вали як сняг, просто е размазващо, доволни тичаме към седалката на Томба, гледаме и не можем да повярваме! Никакви хора, тонове сняг се изсипват от небето, слизаме на Шлема, продължаваме нагоре, където ни обгръща мъгла и изведнъж се озоваваме в Нищото. Времето спира. Тишина, тих сняг ни покрива и сме на 2600. Потегляме надолу, няколко бързи завоя за загрявка, крещиме като луди, нищо не се вижда на 10 метра, уникално е! Oтбиваме в ляво и налазваме. Там сме, тука сме, в това сме, за което сме дошли, един подарък за непораснали деца, това съхранено чувство от детството, което хората загубват. Всичко се връща, приближава се и влизаш, ти ставаш ти, сливайки се със звука от снега, ските, пудрата, мазните завои, скоростта и невидимата теглеща те сила надолу. Омагьосан си! Около теб текат прозрачни реки от пръхкав сняг, обтичат те и продължават някъде надолу, губят се във величествената гора, където столетни дървета изникват в мъглата. Това е зоната, където като сталкер Момчи ни е довел, където всеки изживява Неназоваемото. Долу сме на пътеката, задъхани и доволни. Потни и мокри слизаме бавно към Бъндерица с широка усмивка на лице. Поели сме дозата ендорфин, която започва да действа в нас и няма да ни пусне до края на деня. Второ пускане, трето пускане, пето пускане - вече не ги броим, просто караме, завой след завой. Монетите издрънкват в автомата, действат ми като изтрезвител, като събуждащата аларма на телефона рано сутрин. Не ми се иска, обратно сме на паркинга в познатото ни измерение. Товариме и се качваме в колата към автогарата. Капеле ще хваща рейс за Симитли, вън вали, вали, вали, където със Стойо ще палят за Сандански. На водни процедури и спа със ски, ама на кристали, сещаш се нали. Още Петък |
   |
влез или се регистрирай за да пишеш коментари | 1505 разглеждания