"Бела" вероятно идва от ослепителната белота на респектиращите склонове на планината, издигащи се почти отвесно над сгушените в горите й селца. А "bella", на испански означава "красива". Сигурно затова й се е паднало такова име на тая чудна верига, простряла от изток на запад стръмните си стени по границите на три държави, на кръстопътя на средиземноморските и северните ветрове. Преди една година се опитахме да обходим гордите й ръбове, но тя не ни допусна до себе си. Едва добрали се до връх Конгур, при ураганен вятър и температура -15 градуса, макар и с кристална видимост, не мислихме дълго, за да вземем доброто решение: бързо свалихме коланите на ските - достатъчно, за да замръзнат пръстите на ръцете и краката ни - и се спуснахме обратно надолу по загладения от вятъра склон към хижа Конгур - бивша застава. Но ето, дойде време отново да полазим по снагата ти и да премерим сили с ветровете ти, Беласица.

Влакът с тежко пуфтене ни поема от Централна гара и ни понася сред боклуците на циганската махала, сюрреалистичните пейзажи на предградията, соцреализма на Перник, светлините на Дупница и Благоевград и теснините на Кресненското дефиле. След дълго чакане и разкачване на вагоните за Кулата, 5 часа по-късно се озоваваме на малката гара в Петрич, където ни посрещат хората с уазките. Натоварваме се с раниците, ските и снегоходките, сядаме на твърдите скамейки и потегляме по стръмния път в нощта. С издигането нагоре дупките по пътя и последващите ги сътресения в купето са все по-големи, завоите са все по-остри и от време на време поглеждайки през малкото задно прозорче съзираме далеч долу светлините на града. Час и половина се борим да запазим равновесието на телата и погледите си, но ето че накрая моторът заглъхва и ние се озоваваме пред хижаря, който ни кани в топлата трапезария. Тук изобилстват хубавите манджи, виното и ракията, и нощта отново се оказва твърде кратка.

В 6.30ч. сутринта вече сме на крак, час по-късно поемаме по широкия път през гората, който снежен лъкатуши сред дървета и шипки към главното било. Тежки са някак първите часове на изкачването... Защо ли трябваше и този път да приспивам купона?! Да, ама този въпрос си го задавам винаги сутрин и никога вечер. Във виолетово-сивото утро безсънието е приело формата на оловни тежести, закачени за краката ми, но скоро слънцето пробива в неправилен кръг сред облаците и ми се усмихва все по-ведро и близко. Събуждам се и отварям очи, големи и жадни за простор. Ето, открива се побелелият Пирин, огрят от първите лъчи в цялата си дължина и очарователните му вършища бодат небето. Четем го, бродим с поглед по него, а той сякаш ни вика - близък и далечен, завидял за миг на малката си очарователна съперница. Далеч зад него неясна се белее Рила, скоро се открива Славянка сред море от ниски мъгли - пушеците им се издигат в тънки нишки на изток. Точно под нас са подгорските села - там ще намерим подслон тази вечер, а сега изглеждат така, като че ли ако скочим, ще паднем право в някое от тях.

Лазим по дългия плавен склон към Конгур и скоро сме на върха. Ето я и Гърция - Беломорието ни праща влажни облаци, ниско долу в краката ни блести езеро. Отново тук. Този път е топло. Слънцето изгрява сред облаците, хладният вятър от гората е утихнал и всички предпоставки за един дълъг ден по билото са налице. А билото... Нащърбена огърлица от върхове, далеч вдясно - главното украшение, едрият диамант, наречен Радомир. От юг - страховити улеи и скални стени, на север - стръмните гладки склонове, прорязани по средата от равния пограничен път - зимно време лавиноопасен. Снегът този път е малко и е твърд, не си и помислям какво се случва по тези склонове с повече сняг, сега е време да вървим: спускаме бързо западната страна на Конгур и се вплитаме в едно безкрайно изкачване и снижаване по възвишенията. Снегоходките минават по всяко ръбче, а ние със ските от време на време подсичаме хоризонтално, бързо и плавно.
Връхчета до 2000м, а като гледа човек стръмните им зъбери и улеи, ще каже, че са някъде в Хималаите. Мъглите от юг от време на време закриват билото пред нас, и аха - да се изплашим, че гледките ще ни изчезнат, облакът се отдръпва като пред магическа пръчица и отскача на съседния връх. Изкачванията започват да преобладават, наклоните стават по-стръмни и на едно отвесно катерене коланите ми изпускат, тръгвам назад и повличам Павката, който е след мен, в пързалката. Губим метри, но бързо спираме, сваляме ските и атакуваме отново наклона по обувки. Така е по-лесно. Изкачваме острата чучка и изведнъж теренът става почти плавен, разлят, нищо не загатва, че този лежерен наклон завършва с първенеца на планината, а от другата му страна чака бездната. Това, казва Павката, могат да си го позволят само големите върхове. Най после всички сме горе! Печем се на слънце, хапваме, снимаме. Дълга и сладка почивка, някой се е изтегнал блажено на раницата, друг почти е заспал. А в нашата малка скиорска група кипи усилено приготовление: махаме коланите, пристягаме обувките и закопчаваме автоматите на ските за едно дълго стръмно спускане. Оставаме последни на върха. Поглеждам от ръба - трудно е оттук да се прецени релефа надолу, виждат се само най-близките скали по наклона, а за да е още по-живописно точно в този момент кокетката Беласица пуска един нервен облак тъкмо по северозападните стени на върха, които ни очакват. Павката тръгва първи с красиви серпентини по безкрайния гладък склон, следва го Весето, после съм аз, накрая Росен. Спазваме необходимата дистанция помежду си и въпреки неувереността в първото ми спускане от такъв мащаб, се старая да поддържам скорост, която позволява да виждам хората пред мен. В играта на слънцето с мъглата следвам силуетите им, които от време на време изчезват, остава само неясната диря в твърдия сняг, малко страшно, но така хубаво е - склонът ми изглежда почти дружелюбен и не мисля за падане /не, точно тук не!/. Караме си ние в прозирната мъгла, под нас все така ниско са горите и изведнъж се чува викът на Весето: "Къде отиваме, хората са там!". А там, някъде много вляво, се мержелеят в рехавия облак малки фигурки: оказва се, че сме се отклонили на север, вместо да продължим на запад и стремглаво се снишаваме към някаква непристъпна долина. Но още не е късно - обръщаме посоката и започваме да траверсираме склона - приятно начинание, ако не бяха хвойните, чиито връхчета стърчат тук-там над снега и лъжат ските. Между хвойнатите ръбове има тесни улейчета, запълнени с повече сняг, които позволяват безпрепятственото ни спускане долу на пътя. Другите ни посрещат на премката с овации. Отдъхвам си и поглеждам назад - слънцето преваля, мъглата пак се е отдръпнала, за да ми открие истинското лице на моя първи връх. Не, това не е Конгур, нито разлятия Белмекен, нито цивилизования Черни връх, нито дори Боздаг, който предлага удобно спускане по пистите до ски-центъра. Това е връх на границата, по средата на нищото, ничий връх, а някакси свой. Любувам му се като на някаква новооткрита скъпоценност, запаметявам дирята в снега и му обръщам гръб, за да продължа напред, по дългия подбилен път все на запад. Ето го и отклонението, скача право надолу в гората и повежда ските ми в едно детински весело пързаляне с леки завои сред притихналите дървета. Скок-подскок и снегът става все по-малко, стърчат клони и малки камъчета, свалям ските, закачам ги на раницата и продължавам в последните метри пеша, до заставата, където пак ни чакат уазките. След почти двучасови размътващи мозъка и корема подскоци излизаме от прегръдката на Беласица, цял ден от изгрев до залез споделени тайни - заслужихме ли да си така добра с нас? А и денят не е случаен: страстен танц със снеговете навръх празника на любовта и опиянението.

Пред нас е вечер в Самуилово - познаваме стопанина от миналата година, той ни посреща радушно и затрупва масите с домашни деликатеси и пивко вино. С танци и песни празненството отново ни оставя без сън. Посрещаме сутринта с домашно кисело мляко, топли бухти и кестенов мед. Отиваме до село Яворница, оттам една пътечка ни отвежда през кестените и чинарите до малък водопад. На връщане се вглеждаме в детайлите - деца играят на дама, начертана в твърдата кал на неасфалтирания път, на една порта откриваме като част от решетката сърп и чук. Бедни са къщите, но живи и живи са хората в полите на Беласица. По обяд жените от селото ни посрещат с весели песни, пъстри носии и безброй местни деликатеси. Танците продължават, появява се домакинът от Самуилово, който носи нещо забравено от нашата група и някак естествено се вписва в празника, който вече отдавна е приел вида на спонтанно забавление - песните, акомпанирани от акордеон не спират, към компанията се присъединяват все повече хора, а когато си тръгваме канят шофьора на нашия микробус да се върне, след като ни закара на гарата. Веселбата продължава след нас, като че ли само сме й дали повод да започне. Но дори и да не бяхме ние, повод все щеше да се намери. До влака има още време - и нали няма нищо по-хубаво от топла баня след здраво ходене из планината, отправяме се към горещите минерални извори в кратера на Рупите. Но идва ред и на гарата - за капак, сядаме в една соц-барака на перона с две-три маси вътре - лелята-съдържателка изгонва местните пияници, а ние поръчваме "Пиринско" - защо ли няма "Беласишко"? - и пържени картофи, и тя започва да ги бели, тюхкайки се да не изпуснем влака. Междувременно повтаря, "това са тукашни картофи, не са като софийските... И кюфтетата ми са пресни, всеки ден поръчвам нови от месарницата." Картофите не закъсняват, благодарим преситени и скачаме във вече композиралия се влак за едно дълго пътуване назад към делника.

Свидна Михайлова
София, Февруари 2009

Още снимки: