Към Мусала
4 May, 2012 - 22:42
Автор: izkukal
Настъпват трудни времена, горещи, морни и без ски! За да ни държи влага през топлите месеци вчера слязохме със Стаси от Мусала - едно епично и дълго чакано пускане. Важно е да подчертая, че това е дълго чакано от мен приключение, защото като фриирайдър в разцвета на силите си до вчера не бях се пускал от най-високия връх на балканския полуостров. Убеден съм, че Стаси не го е чакала, но нямаше как да се измъкне. Знаех доста за спускането. Бих казал, че знаех всичко за спускането написано и разказано в сайта плюс информация от няколко очевидци. Та плана ми беше ясен трябва да стигем до върха рано, възможно най-рано. Сняг има колкото щеш, ще бъде страхотно... Прогнози за слънце и ясно време ... идеално . Нямам търпение и всичко е нагласено още в първия почивен ден от серията за 1 Май.
Курорта празен, затворил смрадливите кръчми и чакащ последните скиори да се евакуират от планината поради настъпващата жега, топяща снега дори по високото. Ние нахилени и весели с пълни раници си купуваме карти и цял ден ще жулим писти. Като ни омръзне си лепим коланите и отиваме на заслон Ледено езеро. На там плана Ви е ясен, но няма да избързвам с разказчето. На Маркучите духа упорит вятър. Като го вземем като добавка към кишавия сняг се оказва, че трудно слизаме до долна станция. Викам си к’во ще се морим тука с тоя насрещен вятър – Я да слизаме до междинна - там е чудно!
Там вярно е чудно - поля с минзухари и двама трима скиори наоколо се забавляват. Но първото нещо на междинна, което чувам не е „Е какво прекрасно пролетно спускане“, а е „’Баси спират кабината. Духа много вятър.“. Два часа висим на пейките, ловим мухите и чакаме вятъра да намали или поне да смени посоката! Главата ми ще се пръсне от мисли в търсене на решение. Как можах да се успя така и да не се сетя за вятъра. Къде ми бе акъла да ни пращам на завет на междинна ... Та върха всъщност остана много далече, а ние омърлушени се прибрахме в София. Това бяха най-скъпите 3 спускания в кариерата ми. В колата никой не говори. Аз премислям колко съм глупав, щяхме ли да изпантим до заслона без лифт, ще дойда ли пак, от къде се взе тоя вятър.
Този вятър преобърна плановете ни за тези четири дни. Направихме малко рокади. Неделния ден преминава неусетно. И така в понеделник се наспахме, за да имаме сили. Обядвахме и натъпкахме в колата багажа, който не бяхме разопаковали. Някъде към 15:20 примолихме едни добри хора и те ни подариха картите си за лифта. Излъгахме Тикет контролата и отново се возехме в кабината. Докато аз си лепях коланите и оправях раницата пратих Стаси да закрие лифт-сезона с още едно бонус спускане по Маркуч №2. От там тръгнахме по билото в права черта към пирамидалната постройка в далечината. Уникален следобед... тишина ... сами сме.
Там някъде към края на широкото било, над х. Мусала, разбрах че не знам на къде точно отиваме. Бях ни отвел на връхче над Алеково езеро без много опции. Наляво тръгва тясно скално/снежно ребро. Надясно изтумбено тръгва нещо като спускане, но по мътни спомени предполагам, че завършва със стръмни скали. Оглеждам внимателно и докато Стаси мези ядки аз избирам да играя леко дясно и около центъра... нищо се не види надолу ама тръгвам. След кратко спускане се озовавам насред поле от клек. Проверка на дясно скали. Проверка на право клек и скали, проверката в ляво показва само клек. Докато се старая да запазя самообладание и да търся опции за слизане се оказва, че съм се позабавил и Стаси е тръгнала подир мен. Сдържам дъха си от търчането на ляво и на дясно и със спокоен глас и обяснявам, че се събуваме и от тук в дясно по клека тръгваме. Борихме се около 8¬10м когато в дясно видях тясно снежно улейче, до което се стига по стъпаловидна скала. Мисля, че не извиках на глас, но вътрешно си казах „Ура, Спасени сме!!!“.Като застанахме най-отгоре на скалата по телефона звънна и майка ми. И пред нея извадих спокоен глас и обясних как се „разхождаме към заслона“ и там ще спим тая вечер. Нямаше много време за мотане ... слънцето залязваше. Хвърлихме раниците през скаличката. Те спряха на 15м по-надолу. Ние слязохме заднешком по скаличката и по гъз последвахме раниците надолу. За моя радост и изненада киселото мляко беше оцеляло след варгала в раницата.
Подсуших ските и залепихме лека полека кам заслона. Предполагахме, че денят вече е свършил. Но това не бе така. Последва нова изненада – заслона е заключен. Малко ни беше писнало да бъхтаме. Бяхме се настроили за почивка... стая ... легло ... нов чифт чорапи! Часа беше точно 20:00. Бях превърнал разходката в приключение. Вечеряхме интимно, без свещи и докато оправях въжетата и карабинерите. Стаси имаше бегла представа за това, което следва. Покрай красотите около нас неусетно разбра, че сме по средата на въжето на лунна светлина.
Около нас стръмни улеи, а пред нас стръмно нагоре. Тук вече разбрах как и двамата заедно сдържахме дъха си и с лек умерен глас се питахме “Колко остава?“, „Уморена ли си?“, „Закачи ли се?“. Кратки въпроси, кратки отговори. Аз вървях втори и изоставах леко. Тежеше ми раницата и ми стягаха обувките. Но като видях как Стаси стига до поредния стълб откача карабинера и с един удар във въжето го закача отново. След това със стабилна крачка под светлината на челниците стига до следващия стълб. Там отново същото движение щрак-щрак. Бях сигурен, че скоро ще сме горе ще пием чайче и ще се излегнем на топло. Умишлено не гледах часовника. Всява ми излишно напрежение. Знаех, че е тъмно, че вървим и напредваме постоянно .... и бяхме на върха накъде след 21:30. Страхотен кеф. Веднага побързахме да намерим обхват и да успокоим родителите. Тази разходка се превърна във вечерно изкачване на Мусала!
Вътре в базата глътнахме по два чая за утоляване на жаждата и по една ракия за успокояване на нервната система. Иху аху, весели приказки и се размазахме в топлата стая в чисти дрехи и чорапи.
На сутринта като се събудих и изприпках навън. В 7:30 слънцето вече се усещаше, разходих се на оглед по сандалки и къси панталони. След това изчаках Стаси да се събуди и да закусим. Нямахме бърза работа. Чакахме слънцето на направи от смръзналия се сняг приятен и мазен фирн.
Стаси пак се уплаши от наклона и имаше нужда от окуражаване. Ще спускаме на долу към заслона. Аз влизам първи до средата. Там спрях на едни камъни. Стеси се престраши и спусна до долу с голям кеф. Мазно и приятно слязохме до долу. Там се разцепихме на две... райдър и фотограф. Нагърбих ските на раницата и по въжето пак в посока нагоре. Що годе лесно достигнах на входа на Дяволския улей. Там на странна площадка започнах екипирането. С премерени движения се обличах, закопчавах и заключих автоматите. Бях готов и погледнах надолу. Страхотно усещане. Справка с фотографката Стаси по телефона ... тя ме вижда ... но аз нея не... хем съм далекоглед. Това означава че улея си е дълъг. Чукнах щеки, издишах и тръгнах. Перфектен сняг.
Слънчевите лъчи размекват снега и е страхотен. В сянката е твърдо но не е дълго. Долу слизам страшно доволен и ми се иска още един път... но трябва да потегляме че ни чака спускане чак до паркинга. Поемаме по лека лека надолу.
Често спираме и гледаме на зад. Стигайки на х. Мусала искаме да си свалим кожата и да се разхладим. Ядем сняг, че водата свърши. Преди обед е, а е ад. От тук ни трябва още около час, за да изкачим билото при горна станция на Маркучите. Капките пот се стичат по бързо от минутите. Изкачваме се по що годе безопасно траверсче до горна станция на 3-ката. Въпреки прилично безопасния склон, съмнителните участници преминаваме по единично. На билото разлепяме подгизналите колани. Заемаме аеродинамичната стойка на изморен пантаджия с тежка раница опитващ се да пори въздуха. Засилката не достига и се качваме по лесния път.
На кабината не искат да ни качат за без пари и решаваме да слизаме по поляните на долу. Събуваме ските чак на паркинга на Ястребец 2. Там събуваме и чорапи и грейки и всичко. Жегата не се трае.
Това е приключението което завърши успешно. Края на едно добро каране отсече края на един страхотен сезон. Слагам снимка от този ден на десктопа и се приготвям за новия преживявания с колело или сърф.
Курорта празен, затворил смрадливите кръчми и чакащ последните скиори да се евакуират от планината поради настъпващата жега, топяща снега дори по високото. Ние нахилени и весели с пълни раници си купуваме карти и цял ден ще жулим писти. Като ни омръзне си лепим коланите и отиваме на заслон Ледено езеро. На там плана Ви е ясен, но няма да избързвам с разказчето. На Маркучите духа упорит вятър. Като го вземем като добавка към кишавия сняг се оказва, че трудно слизаме до долна станция. Викам си к’во ще се морим тука с тоя насрещен вятър – Я да слизаме до междинна - там е чудно!
Там вярно е чудно - поля с минзухари и двама трима скиори наоколо се забавляват. Но първото нещо на междинна, което чувам не е „Е какво прекрасно пролетно спускане“, а е „’Баси спират кабината. Духа много вятър.“. Два часа висим на пейките, ловим мухите и чакаме вятъра да намали или поне да смени посоката! Главата ми ще се пръсне от мисли в търсене на решение. Как можах да се успя така и да не се сетя за вятъра. Къде ми бе акъла да ни пращам на завет на междинна ... Та върха всъщност остана много далече, а ние омърлушени се прибрахме в София. Това бяха най-скъпите 3 спускания в кариерата ми. В колата никой не говори. Аз премислям колко съм глупав, щяхме ли да изпантим до заслона без лифт, ще дойда ли пак, от къде се взе тоя вятър.
Този вятър преобърна плановете ни за тези четири дни. Направихме малко рокади. Неделния ден преминава неусетно. И така в понеделник се наспахме, за да имаме сили. Обядвахме и натъпкахме в колата багажа, който не бяхме разопаковали. Някъде към 15:20 примолихме едни добри хора и те ни подариха картите си за лифта. Излъгахме Тикет контролата и отново се возехме в кабината. Докато аз си лепях коланите и оправях раницата пратих Стаси да закрие лифт-сезона с още едно бонус спускане по Маркуч №2. От там тръгнахме по билото в права черта към пирамидалната постройка в далечината. Уникален следобед... тишина ... сами сме.
Там някъде към края на широкото било, над х. Мусала, разбрах че не знам на къде точно отиваме. Бях ни отвел на връхче над Алеково езеро без много опции. Наляво тръгва тясно скално/снежно ребро. Надясно изтумбено тръгва нещо като спускане, но по мътни спомени предполагам, че завършва със стръмни скали. Оглеждам внимателно и докато Стаси мези ядки аз избирам да играя леко дясно и около центъра... нищо се не види надолу ама тръгвам. След кратко спускане се озовавам насред поле от клек. Проверка на дясно скали. Проверка на право клек и скали, проверката в ляво показва само клек. Докато се старая да запазя самообладание и да търся опции за слизане се оказва, че съм се позабавил и Стаси е тръгнала подир мен. Сдържам дъха си от търчането на ляво и на дясно и със спокоен глас и обяснявам, че се събуваме и от тук в дясно по клека тръгваме. Борихме се около 8¬10м когато в дясно видях тясно снежно улейче, до което се стига по стъпаловидна скала. Мисля, че не извиках на глас, но вътрешно си казах „Ура, Спасени сме!!!“.Като застанахме най-отгоре на скалата по телефона звънна и майка ми. И пред нея извадих спокоен глас и обясних как се „разхождаме към заслона“ и там ще спим тая вечер. Нямаше много време за мотане ... слънцето залязваше. Хвърлихме раниците през скаличката. Те спряха на 15м по-надолу. Ние слязохме заднешком по скаличката и по гъз последвахме раниците надолу. За моя радост и изненада киселото мляко беше оцеляло след варгала в раницата.
Подсуших ските и залепихме лека полека кам заслона. Предполагахме, че денят вече е свършил. Но това не бе така. Последва нова изненада – заслона е заключен. Малко ни беше писнало да бъхтаме. Бяхме се настроили за почивка... стая ... легло ... нов чифт чорапи! Часа беше точно 20:00. Бях превърнал разходката в приключение. Вечеряхме интимно, без свещи и докато оправях въжетата и карабинерите. Стаси имаше бегла представа за това, което следва. Покрай красотите около нас неусетно разбра, че сме по средата на въжето на лунна светлина.
Около нас стръмни улеи, а пред нас стръмно нагоре. Тук вече разбрах как и двамата заедно сдържахме дъха си и с лек умерен глас се питахме “Колко остава?“, „Уморена ли си?“, „Закачи ли се?“. Кратки въпроси, кратки отговори. Аз вървях втори и изоставах леко. Тежеше ми раницата и ми стягаха обувките. Но като видях как Стаси стига до поредния стълб откача карабинера и с един удар във въжето го закача отново. След това със стабилна крачка под светлината на челниците стига до следващия стълб. Там отново същото движение щрак-щрак. Бях сигурен, че скоро ще сме горе ще пием чайче и ще се излегнем на топло. Умишлено не гледах часовника. Всява ми излишно напрежение. Знаех, че е тъмно, че вървим и напредваме постоянно .... и бяхме на върха накъде след 21:30. Страхотен кеф. Веднага побързахме да намерим обхват и да успокоим родителите. Тази разходка се превърна във вечерно изкачване на Мусала!
Вътре в базата глътнахме по два чая за утоляване на жаждата и по една ракия за успокояване на нервната система. Иху аху, весели приказки и се размазахме в топлата стая в чисти дрехи и чорапи.
На сутринта като се събудих и изприпках навън. В 7:30 слънцето вече се усещаше, разходих се на оглед по сандалки и къси панталони. След това изчаках Стаси да се събуди и да закусим. Нямахме бърза работа. Чакахме слънцето на направи от смръзналия се сняг приятен и мазен фирн.
Стаси пак се уплаши от наклона и имаше нужда от окуражаване. Ще спускаме на долу към заслона. Аз влизам първи до средата. Там спрях на едни камъни. Стеси се престраши и спусна до долу с голям кеф. Мазно и приятно слязохме до долу. Там се разцепихме на две... райдър и фотограф. Нагърбих ските на раницата и по въжето пак в посока нагоре. Що годе лесно достигнах на входа на Дяволския улей. Там на странна площадка започнах екипирането. С премерени движения се обличах, закопчавах и заключих автоматите. Бях готов и погледнах надолу. Страхотно усещане. Справка с фотографката Стаси по телефона ... тя ме вижда ... но аз нея не... хем съм далекоглед. Това означава че улея си е дълъг. Чукнах щеки, издишах и тръгнах. Перфектен сняг.
Слънчевите лъчи размекват снега и е страхотен. В сянката е твърдо но не е дълго. Долу слизам страшно доволен и ми се иска още един път... но трябва да потегляме че ни чака спускане чак до паркинга. Поемаме по лека лека надолу.
Често спираме и гледаме на зад. Стигайки на х. Мусала искаме да си свалим кожата и да се разхладим. Ядем сняг, че водата свърши. Преди обед е, а е ад. От тук ни трябва още около час, за да изкачим билото при горна станция на Маркучите. Капките пот се стичат по бързо от минутите. Изкачваме се по що годе безопасно траверсче до горна станция на 3-ката. Въпреки прилично безопасния склон, съмнителните участници преминаваме по единично. На билото разлепяме подгизналите колани. Заемаме аеродинамичната стойка на изморен пантаджия с тежка раница опитващ се да пори въздуха. Засилката не достига и се качваме по лесния път.
На кабината не искат да ни качат за без пари и решаваме да слизаме по поляните на долу. Събуваме ските чак на паркинга на Ястребец 2. Там събуваме и чорапи и грейки и всичко. Жегата не се трае.
Това е приключението което завърши успешно. Края на едно добро каране отсече края на един страхотен сезон. Слагам снимка от този ден на десктопа и се приготвям за новия преживявания с колело или сърф.
влез или се регистрирай за да пишеш коментари | 2396 разглеждания