Ей това чука… закриване чаках
13 May, 2012 - 21:14
Автор: mp2
Пътуваме във влак. Тръгнали сме за хижа Плевен. Сняг май има, сигурно ще покараме яко. Качваме се към хижа, където си лафим с различни познати хора. Незнайно как става дума за яки катерачни маршрути около Плевен, те хвалят и друг район, за който явно не съм чувал. Нещо обаче ме гложди. Вече е почти следобед, времето си лети, а хижа Плевен е далеч. Трябва да потегляме най-сетне. Започвам да стъкмявам нещата и…. по дяволите. Къде са ми ски обувките? А взех ли ги? Май съм ги забравил… Не мога да повярвам, обут съм с тежките и яки туристически обувки, ските съм си взел, пък да забравя ски обувките… И сега? На хижа Плевен има стари ски, ама дали ще има читави обувки за мен? По дяволите…
Завъртам се. Май ми е горещо и съм потен. Уф, било е само сън. Добре, че е било само сън… В следващия момент майка ми влиза в стаята. „Вие нямаше ли да ставате?” Майка ми? Защо е тук? По дяволите, трябваше да ставаме много рано, да карам Йоанна на летището, а аз да тръгна на ски уикенд. За това майка ми е тук, някой трябва да се грижи за бъдещия ски звяр Марти… Докато осъзнавам какво става, Йоанна вече е скочила. Часът е 6! В 6 без петнайсет трябваше да съм я оставил на летището… Не ми стига влакът и обувките, ами сега и самолет ще се изпуска май…
Не мога да повярвам, че само след 10 минути сме в колата и силно ми се ще да вярвам, че съм си натоварил ски раницата, ските и ски обувките. Особено обувките! Йоанна пък не може да повярва, че за 12 минути я закарвам до летището при спазване на правилата за движение и ще си хване самолета. На мен все още всичко ми е малко като сън, гледам в огледалото изгрева и карам в посока Рила. Половин час по-късно съм заредил газ, сърбам събуждащо кафе, въртя по стръмните завои и звънкам на Боб да излиза на пътя в Бистрица. След още 15 минути вече сме след „Брезите” и се наслаждаваме на гледката към Рила. Сняг има. И то как няма да има след такава зима. Разговорът неусетно се плъзва към отминалите месеци.
„Боб, абе ти колко ски дни извъртя тази зима”
„Ами не знам, над 65 са де…”
Е, как няма да не са над 65. Боб още на 15 февруари имаше близо 40 дни. А сезонът започна на Нова година… И как нямаше да има 40 дни зад гърба си, след като след липсата на старт на сезона, на 6-ти януари изведнъж като се засипа и не спря… Както казват в Банско „капа, капа, па не спре…” Всеки уважаващ себе си скиор без конкретна работа би трябвало да е направил поне 20 дни за това време… Аз май нямах толкова дни. Дали вече не съм уважаващ себе си скиор? Или пък имах прекалено много работа? Абе май и двете не бяха верни. И май покарах доста. И всъщност, какво повече можех да искам от сезон след операция на коляното? В крайна сметка имах късмета да имам няколко велики карания на Рилски езера, няколко незабравими спускания около Скакавица, поне два епични дни на Мальовица, а, и да не забравя, две невероятни карания на Петрохан. Ей това последното, мисля, че го чаках и мечтах от поне 5 години… А, да не забравя и отдавна мечтаното спускане от билото на Балкана до паркинга долу… Огромно било, после улей, след това било с гора от стари букове… Май само на Банско не успях да се отбележа както бих искал в тези невероятни пудри… Е, със сигурност си мислех и за още няколко маршрута, които май за първи път от как се замислям за „странни маршрути” можеха да се спуснат тази зима, но в крайна сметка, човек не може да направи всичко на веднъж, трябва да има и за следващия велик сезон, нали?
Караме по пустия път, гледаме огряната от сутрешното слънце Рила и си припомняме моменти от този прекрасен сезон. Боб разказва за предния си уикенд и страхотно каране в района на върховете Каменица и Яловарника на Пирин. Ех, кара ми се там. После си говорим за района на хижа Вазов и якото каране на част от друзята преди няколко дни там. Ех, от колко време си мечтая и за 5 дни там… Ама нали не може всичко наведнъж.
От дума на дума неусетно се озоваваме на паркинга пред ЦПШ и заварваме Баджо и Красото вече готови за път. Те са спазили обещанието си за старт от София в 6… Десет минути, няколко шеги и сме на пътеката. По неразбираеми за мен причини хората са си сложили ските на раницата. Аз пък ги влача в ръка с готовност да започна пантирането всеки миг. Какво като е 5-ти май, сигурен съм, че ще има сняг за до хижата. И съм прав. Минути по-късно лизгаме коланите по покрития с иглички, съчки, изпотрошени от лавините клони и какво ли още не сняг. Да, тези лавини впечатлиха не само мен. Бай Иван Кандиларов сподели, че за толкова години не помнел да са падали такива лавини по Ръждавица в горската част. Май зимата наистина е била яка, а?
На хижата заварваме Катя в мързеливо настроение, не ще и да чуе за ходене нагоре с нас. Е, ще сме си само „коч компания” в Планината. След няма и час сме на Втора тераса, чешем се по главите и обсъждаме. След първоначалните грандиозни предложения за поне 3 спускания ставаме реалисти и си набелязваме само по едно за начало. Все пак вече снегът се е поразмекнал и трябва да си определим къде точно ни се кара хубаво. На мен и Боб не ни се налага да мислим много – улеят на Големия Петел като че ли ще ни избоде очите право! Сняг има, изглежда не-лош, времето е чудно, защо пък не? Баджо и Красото потеглят към Ловница, ще им се да се изкефят на гледки към Злият зъб и да направят мазното каране по склона към заслон „Гранитна вода”.
Половин час по-късно се чудя какво точно иска да направи Боб пред мен. Наклонът вече е сериозен, а той продължава да панти и върти абсурдни серпентини. Подвиквам му шеговито дали е решил да изпанти най-догоре, а той май съвсем сериозно ми казва, че му се щяло, ама нямало да стане. Ех тия катерачни машини... Мятам раницата на снега и започвам да стъкмявам системата. Ските в ухото от каишки, стягам ги тук, откопчавам там и ... защо се търкаля тази каска надолу? Хоп, хоп, .... след много пъти „хоп“ спира чак 10 метра преди Втора тераса. Браво на мен, човекът, който веднъж като кара без каска и си блъска главата в маса на Боровец, да си изтърве каската в тесен улей! Турям му едно „здраве да е” и продължавам в перфектно прекараната пъртина нагоре. Боб, жив и здрав да си за тази „стълбичка към небето”, идеална ми дойде!
Неусетно се изнизваме през постоянно стръмния улей и кацваме на премката между Орловец и Петела. Под нас е „българското Шамони” – низ от шеметни улеи с прекрасни скални игли от двете страни, подобаващи наклони, денивелация и почти перманентна опасност да бъдеш отнесен я от лавина, я от паднала козирка. Спомням си за миг няколкото „екшъна” при спускания на Белия улей и Козия улей, премеждията в тях и... абе аха да тръгна надолу. Добре, че разлистилите се букаци 1300 метра по-ниско ясно подсказват, че сняг долу вече няма!
Боб с поглед към Иглата на Монаха и "дас булгарише Шамоникс"
Тръгваме надолу. Аз ще съм първи „фотогерой” и „фотограф отдолу”. Снегът не е лош, ама трябва тактично да се държи „лек диагонал” настрани. Горния слой киша бързо се събира и заформя една мокра лавина, която уж се точи бързо, ама трябва да чакаме доста време, преди да излезе от улея. После приятни завои, прибиране на каската и Втора тераса.
Биб юрка по улейят следван от неуморната Сара
Нещо май имаме хъс и лепим коланите отново. Ще се качим към Ловница и там ще си измислим нещо. Тъкмо тръгваме и пристигат Баджо и Красото. „Отврат. Горе е голо, ските не вървят, отиваме на бири пред хижата”. „Е, ние имаме още малко хъс, ще побъхтаме, да са ни по-сладки бирите после”. „ОК, айде, приятно”. След минута те са нейде към Първа тераса, а ние продължаваме нагоре. Хоп, хоп и ... „какво става тука бе”, защо така ми играе едната ска? Shit happens, май скъсаната заварка на Диамира е сдала багажа. Тест и ... шава яко. „Боб, аз съм до тук. Диамира даде фира. Ще те чакам на Втора тераса”. Ай сиктир бе, точно когато имам такъв хъс ли?
Докато аз ближа рани Боб се кефи ли кефи...
Малко по-късно сме пред хижата, тежко размазани с бири в ръка. Мързел голЕм. Имам план как да пробвам ремонт на Диамира, иначе утре ще трябва цял ден да пия. Байно за щастие има цял набор инструменти - кеф ти бормашини, кеф ти флекс, кеф ти шлайф. Само трябва да изнамерим здрава метална плочка, да пробием 4 дупки, да я наложим над счупената пластина, да завинтим винтовете отново и ... да се надяваме, че нещо ще стане. Ама първо се отдаваме на 2 часа гледане на Снуукър. Руни мачка. Аз не съм хич наясно, ама май е много добър този! Нещо като Роко в друг жанр. После се заемаме с майсторлък. Първата фира е полара на Баджо. Хич не се кефи на стружките от флекса докато преобразяваме стара табела от лифта в пластинка за ремонт и горкото поларче дава една дупка дан. Час и нещо по-късно след много борба съм завинтил винтовете и даже пръстите и на двете ми ръце са здрави.
Всеки с нуждите си - Баджо се опитва да разкара остатъците от лепилото и ужасиите, които са се налепили по ските и правят работата "да не върви", а аз измайсторявам ново захващане на Диамира...
Я, май държи и май ще се кара. Точно в този момент Боб е стигнал върха на Заешкия улей, който реши да качи „ей тъй, шот няма ко да праи”. Събираме се цял отбор от всичките налични 5-6 зяпача и почваме да крещим укоражително. Боб потегля. Мръсна газ. И ските явно не се свличат много. Абе направо си изглежда перфектно. Боб кара на бързи завои и ни прави демонстрация как точно се пуска този улей. След минута е при нас без да е спирал или намалявал! Риспект, после се оказва, че всъщност това му било първо спускане на улея. Само секунди, след като спира се вглеждам нагоре. На скалата над улеят се появява силует. Голяма дива коза. Гледа надолу. Сигурно е наблюдавала спускането и се чуди дали да ни направи една демоснтрация. Взира се още малко към нас и явно решава, че в крайна сметка красивите гледки от Мальово поле и свежата паша са по-интересни. А на нас ни е дошъл power. Ще се качваме! Аз си имам „нови“ Диамири, Баджо се е надъхал от спускането на Боб, Боб е пълен с енергия, след 10 минути вече бъхтаме нагоре. До сега не съм тръгвал по улея в 7 часа привечер! В стръмното следата на Боб и Баджо ми идва малко въз-дълга и почвам да си бия моя. Уф, че изморително! В горната част вече са ми дръпнали 100-на метра и ги губя зад „хоризонта”. След минута чувам странен шум. Свлича се сняг. Какво им става пък на тези двамата, защо карат и не ме изчакват? Снегът спира да се свлича, явно не карат. Продължавам си със забит поглед в стъпките. Едно, две, едно, две, ... ъ, какъв е този шум? Вдигам поглед и ... майкоо, към мен препуска стадо диви кози. Ама май не ме виждат! И май ще ме отнесат! Подсвирвам рязко и в последния миг се разделят на две части. Едната отпрашва по улея надолу, другата прави завой наляво към скалите. Ей сега ще ви снимам. Трескаво „го вадя”, защо ли винаги е толкова бавно това движение, когато трябва да е бързо? „ON” и ..... ъ, „memory card full”. Писна ми от това съобщение. Трия бързо няколко кадъра, поглеждам нагоре и... всички кози са вече по скалите и тревите, нищо няма да стане, няма да печеля фотоконкурс със снимка „фейсшот” на лудия козел. А от склона тромаво притичва Сара, немската овчарка-алпинист и фриирайдър, която явно ги е подгонила към нас.
След няколко минути съм горе, обсъждаме разпалено колко готино усещане е било това със стадото кози и се любуваме на гледките към Орловец, Злия зъб, Мальовица и Мальово поле. Още малко и ще вземе да се мръква... Един от онези мигове, когато планината е съвършено тиха, въздухът е като че ли заспал и ти се струва, че тези гледки са само сега и никога повече.
Стъкмяваме се и се спускаме долу да довършим занятието с бирите. По някое време пристигат тумба жени. Май са на някакъв курс. Не успяват да смутят съсредоточеното гледане на снуукър. Утре ще се става рано и никой не иска да се подлъгва по стартиращия на съседните маси алкохолен празник. Нейде през нощта май се пее и вика, ама ми се спи и не съм сигурен, дали не сънувам пак нещо...
„It’s time to wake up, six o’clock!”. Присягам се и с едно натискане на телефона постигам ефекта този метален женски глас да млъкне! “It’s time to wake up, six ten”. Уфф, май ще трябва да се става, нали ще ходим нагоре да караме ски. Пък и навън е светло вече. Друго си е зимата – часовниът те буди, вън е тъмно, удряш го и продължаваш да спиш!
Байно вече е на линия. Железен. Щом е казал, че в 6 ще има кафе и чай, значи в 6 ще ги има, дори да е гледал финала на снуукъра до посред нощ! Друго си е на хижата да има планинари, които знаят защо понякога други планинари се напъват да стават рано и да се щркат по заледения сняг.
Нагоре направо летим. Снегът е бетон, чудно за моята отдавна забравена система на трамбоване пеша. Не искам да рискувам ново счупване на Диамира и провал на карането. По-добре да си избъхтам. На плочата на 11-те неволно вдигам поглед и съзирам още един от нашите приятели, който за разнообразие е кацнал и ни гледа от ръбчето на шеметната скала на Мальовица. Дали пък подобно на враните в Ла Грав, за който се говори, че носят духът на загинали скиори и планинари, при нас дивите кози не изпълняват тази благородна функция?
На Мальовишкото било съм 10-на минути след останалите. Пропускам тяхното обсъждане и само се съгласявам с крайното им решение – Баджо и Красото ще жулят по якия склон към Еленино езеро, ние ще пробваме „Улейчето „Х“. Баджо подвиква „В без 15 на Малка мальовица“ и отпрашва. След 10-на минути на приятно ходене по билцето и прекрасни гледки към Рилския манастир сме на връо. Малко траверс по тревите и сме над бездната. Поглед. Сянка и много скали. Нещо ми изглежда като да е як твърдоч. „Боб, тъй май ще да е бая твърдо“. В следващия миг Боб вече е метнал едно сериозно паве към улеят. „Бум“. Звук все едно павето се е ударило в мраморен под. Отскача като топче за пинг-понг, прелита поне 20 метра, пак само чуква и отскача и така ддо долу... Не бетон, направо си е лед... А началото на улеят не е „хорошо“. Трябва да се спусне много внимателно стръмен склон, после лек траверс към вдлъбната част на улея, пак много внимателно, после вече „олабва“. Под „олабва“ разбирайте, че падането няма да значи свободно поадане през големи скали, ами вече ще е приятен бонус – флипер от скална стена на скална стена... „Боб, това нещо или ще трябва да го свлечем до 1/3 и после да изчегъртаме, или ще чакаме много“. „Да чакаме, ама то вече е 10 и си е хладно. А слънцето този чист север няма много да го напече“... На мен не ми пука много, пускал съм го два пъти в перфектни условия и хич не горя от желание да пристържа няколко стотен метра само заради „аз го пуснах“. Ама знам ли какво мисли Боб? Прилягаме на тревичка над голямото стръмно, унищожаваме сладките запаси от раницата на Боб и просто зяпаме. Колкото повече зяпаме, толкова повече ни се струва, че се е пооправило. Боб става, отива до козирката над „passage delicat“ и мята едно паве. „Бум“, отскок, полет 20-30 метра, „бум“ в началото на стръмна скала стил „рампа на биг-еър състезание“, як полет, който, ако беше Шейн сигурно щеше да украси с поне 2 задни салта, пак „бум“ и после само чуваме ударите от време на време надолу по улеят. Умекнало е, ама друг път... Боб се връща и казва нещо като „абе дали да не ходим да се изкефим на някой от улеите по източния склон на Мальовица“ докато са готини, вместо да висим тук“. „Ъхъ, точнно това си мисля и аз“. В интерес на истината, от няколко дни ме блазни идеята как правя едно слизане по „Х“-са, после лек траверс под северната стена на Мальовица, малко качване до Малка Мальовица и от там със супер готиното спускане през Камината закривам този славен сезон. В момента си мисля, че ако заменим „Х“-са с нещо приятно и втората половина на плана си остане същата сме „пак в бизнеса“.
След няколко минути сме на Мальовица и се взираме в улеите надолу. Първият изглежда затапен зле със скали. Заставам на козирка над втория и виждам идеалното минаване – тесничко, но не прекалено (сиреч, ще стане без сваляне на ските), стръмничко, широкй благ склон долу... Внимателно свалям каската от раницата. Този път мисля да ми е на главата, а не да ме чака долу на езерото. Още няколко минути за слагане на шината на коляното, задължителното ваксане на ските и налазвам. Як наклон. 45 стабилни градуса без да оптпускат. В средата може и малко повечко да е, ама не спирам да меря. Тесничко. Налага се да се скача пъргаво. Ама май нещо ми бяга пъргавината и буквално усещам как по време на скока и завъртането на ските тялото ми „бааавно се разтяяга“ докато импулса най-сетне вдигне ските. Май преди година-две бях по-пъргав, ще трябва да се тренира... След тесничкото спирам и вадя фотото. Боб се задава. И на него май му идва тесничко и стръмно. Пък то си е и тясно, на места се налага след скока да се „върнат“ ските леко назад, за да има място за новия скок. Правя няколко фотоса, Боб отпрашва покрай мен и след секунди и аз се опитвам да набримча скорост по широкия и пшерфектно стръмен склон. Их, да не беше толкова лепкав сняг, а лека ефирна пудричка....
Както би казал малкия Марти "агугу улея дето го пущихтее"
Баджо и Красото току що са ни прокарали „стълбица“ към Малка Мальовица и с кеф се включваме на „келепира“. Нейде от долу се появяват Радо и Лъчо, нещо викат, ама май ще ни домързи да ги чакаме. Доизлапваме шоколадите, сандвичите запазваме за Първа тераса, ако ни хрумне да катерим още нещо и налазваме може би най-красивия маршрут в България. Тъй де, минаването през Камината поне за мен винаги си е било неповторимо красиво. А за тези от групата, които слизат от тук за сефте със сигурност си е и яка тръпка.
За Красото първото навлизане в Камината със сигурност е тръпка, а Боб налазва с такъв хъс и скорост, все едно си тренира на Лалето...
Снегът е просто добър, не съвсем идеален, но точно като да си караме с кеф. Нито твърдо, нито меко. В камината е малко по-твърдо, но държи ските идеално. Боб нещо говореше за „дали да не изправи“, ама май последно реши да не повтаря „флипера на Емо“ и си кара нормално. После изведнъж някой „дърпа ръчната“ и ските едвам ни докарват до Първа тераса. Без дискусии се отказваме от още катеренния и се озоваваме пред хижата с по бира в ръка. Лафим си още малко за прекраснния сезон. За мен това със сигурност е и последното спускане за него. Последна глътка бира и точката е сложена. Половин час по-късно сме пред колите, повечето хора вече са по джапанки и къси гащи. Аз измивам ските в бликнала рекичка по пистата, измивам и обувките, свалям грейката и също слагам джапанки. За мен „зимата на нашето доволство“ приключи и май последното, което остава е да изям по случая 2 кюфтета с бира в „Кума лиса“....
Бия точка, натискам „запази“, ей сега ще затворя компа и ще потегля от бензиностанцията пред Банско, където реших да до-спиша тази история, към Кресна. Лятото започна! Следващия път, като задуха така, като тази сутрин, се надявам да натискам газта със сърф на колата и посока „Дъбника“ или морето:) Хау!
Завъртам се. Май ми е горещо и съм потен. Уф, било е само сън. Добре, че е било само сън… В следващия момент майка ми влиза в стаята. „Вие нямаше ли да ставате?” Майка ми? Защо е тук? По дяволите, трябваше да ставаме много рано, да карам Йоанна на летището, а аз да тръгна на ски уикенд. За това майка ми е тук, някой трябва да се грижи за бъдещия ски звяр Марти… Докато осъзнавам какво става, Йоанна вече е скочила. Часът е 6! В 6 без петнайсет трябваше да съм я оставил на летището… Не ми стига влакът и обувките, ами сега и самолет ще се изпуска май…
Не мога да повярвам, че само след 10 минути сме в колата и силно ми се ще да вярвам, че съм си натоварил ски раницата, ските и ски обувките. Особено обувките! Йоанна пък не може да повярва, че за 12 минути я закарвам до летището при спазване на правилата за движение и ще си хване самолета. На мен все още всичко ми е малко като сън, гледам в огледалото изгрева и карам в посока Рила. Половин час по-късно съм заредил газ, сърбам събуждащо кафе, въртя по стръмните завои и звънкам на Боб да излиза на пътя в Бистрица. След още 15 минути вече сме след „Брезите” и се наслаждаваме на гледката към Рила. Сняг има. И то как няма да има след такава зима. Разговорът неусетно се плъзва към отминалите месеци.
„Боб, абе ти колко ски дни извъртя тази зима”
„Ами не знам, над 65 са де…”
Е, как няма да не са над 65. Боб още на 15 февруари имаше близо 40 дни. А сезонът започна на Нова година… И как нямаше да има 40 дни зад гърба си, след като след липсата на старт на сезона, на 6-ти януари изведнъж като се засипа и не спря… Както казват в Банско „капа, капа, па не спре…” Всеки уважаващ себе си скиор без конкретна работа би трябвало да е направил поне 20 дни за това време… Аз май нямах толкова дни. Дали вече не съм уважаващ себе си скиор? Или пък имах прекалено много работа? Абе май и двете не бяха верни. И май покарах доста. И всъщност, какво повече можех да искам от сезон след операция на коляното? В крайна сметка имах късмета да имам няколко велики карания на Рилски езера, няколко незабравими спускания около Скакавица, поне два епични дни на Мальовица, а, и да не забравя, две невероятни карания на Петрохан. Ей това последното, мисля, че го чаках и мечтах от поне 5 години… А, да не забравя и отдавна мечтаното спускане от билото на Балкана до паркинга долу… Огромно било, после улей, след това било с гора от стари букове… Май само на Банско не успях да се отбележа както бих искал в тези невероятни пудри… Е, със сигурност си мислех и за още няколко маршрута, които май за първи път от как се замислям за „странни маршрути” можеха да се спуснат тази зима, но в крайна сметка, човек не може да направи всичко на веднъж, трябва да има и за следващия велик сезон, нали?
Караме по пустия път, гледаме огряната от сутрешното слънце Рила и си припомняме моменти от този прекрасен сезон. Боб разказва за предния си уикенд и страхотно каране в района на върховете Каменица и Яловарника на Пирин. Ех, кара ми се там. После си говорим за района на хижа Вазов и якото каране на част от друзята преди няколко дни там. Ех, от колко време си мечтая и за 5 дни там… Ама нали не може всичко наведнъж.
От дума на дума неусетно се озоваваме на паркинга пред ЦПШ и заварваме Баджо и Красото вече готови за път. Те са спазили обещанието си за старт от София в 6… Десет минути, няколко шеги и сме на пътеката. По неразбираеми за мен причини хората са си сложили ските на раницата. Аз пък ги влача в ръка с готовност да започна пантирането всеки миг. Какво като е 5-ти май, сигурен съм, че ще има сняг за до хижата. И съм прав. Минути по-късно лизгаме коланите по покрития с иглички, съчки, изпотрошени от лавините клони и какво ли още не сняг. Да, тези лавини впечатлиха не само мен. Бай Иван Кандиларов сподели, че за толкова години не помнел да са падали такива лавини по Ръждавица в горската част. Май зимата наистина е била яка, а?
На хижата заварваме Катя в мързеливо настроение, не ще и да чуе за ходене нагоре с нас. Е, ще сме си само „коч компания” в Планината. След няма и час сме на Втора тераса, чешем се по главите и обсъждаме. След първоначалните грандиозни предложения за поне 3 спускания ставаме реалисти и си набелязваме само по едно за начало. Все пак вече снегът се е поразмекнал и трябва да си определим къде точно ни се кара хубаво. На мен и Боб не ни се налага да мислим много – улеят на Големия Петел като че ли ще ни избоде очите право! Сняг има, изглежда не-лош, времето е чудно, защо пък не? Баджо и Красото потеглят към Ловница, ще им се да се изкефят на гледки към Злият зъб и да направят мазното каране по склона към заслон „Гранитна вода”.
Половин час по-късно се чудя какво точно иска да направи Боб пред мен. Наклонът вече е сериозен, а той продължава да панти и върти абсурдни серпентини. Подвиквам му шеговито дали е решил да изпанти най-догоре, а той май съвсем сериозно ми казва, че му се щяло, ама нямало да стане. Ех тия катерачни машини... Мятам раницата на снега и започвам да стъкмявам системата. Ските в ухото от каишки, стягам ги тук, откопчавам там и ... защо се търкаля тази каска надолу? Хоп, хоп, .... след много пъти „хоп“ спира чак 10 метра преди Втора тераса. Браво на мен, човекът, който веднъж като кара без каска и си блъска главата в маса на Боровец, да си изтърве каската в тесен улей! Турям му едно „здраве да е” и продължавам в перфектно прекараната пъртина нагоре. Боб, жив и здрав да си за тази „стълбичка към небето”, идеална ми дойде!
Неусетно се изнизваме през постоянно стръмния улей и кацваме на премката между Орловец и Петела. Под нас е „българското Шамони” – низ от шеметни улеи с прекрасни скални игли от двете страни, подобаващи наклони, денивелация и почти перманентна опасност да бъдеш отнесен я от лавина, я от паднала козирка. Спомням си за миг няколкото „екшъна” при спускания на Белия улей и Козия улей, премеждията в тях и... абе аха да тръгна надолу. Добре, че разлистилите се букаци 1300 метра по-ниско ясно подсказват, че сняг долу вече няма!
Боб с поглед към Иглата на Монаха и "дас булгарише Шамоникс"
Тръгваме надолу. Аз ще съм първи „фотогерой” и „фотограф отдолу”. Снегът не е лош, ама трябва тактично да се държи „лек диагонал” настрани. Горния слой киша бързо се събира и заформя една мокра лавина, която уж се точи бързо, ама трябва да чакаме доста време, преди да излезе от улея. После приятни завои, прибиране на каската и Втора тераса.
Биб юрка по улейят следван от неуморната Сара
Нещо май имаме хъс и лепим коланите отново. Ще се качим към Ловница и там ще си измислим нещо. Тъкмо тръгваме и пристигат Баджо и Красото. „Отврат. Горе е голо, ските не вървят, отиваме на бири пред хижата”. „Е, ние имаме още малко хъс, ще побъхтаме, да са ни по-сладки бирите после”. „ОК, айде, приятно”. След минута те са нейде към Първа тераса, а ние продължаваме нагоре. Хоп, хоп и ... „какво става тука бе”, защо така ми играе едната ска? Shit happens, май скъсаната заварка на Диамира е сдала багажа. Тест и ... шава яко. „Боб, аз съм до тук. Диамира даде фира. Ще те чакам на Втора тераса”. Ай сиктир бе, точно когато имам такъв хъс ли?
Докато аз ближа рани Боб се кефи ли кефи...
Малко по-късно сме пред хижата, тежко размазани с бири в ръка. Мързел голЕм. Имам план как да пробвам ремонт на Диамира, иначе утре ще трябва цял ден да пия. Байно за щастие има цял набор инструменти - кеф ти бормашини, кеф ти флекс, кеф ти шлайф. Само трябва да изнамерим здрава метална плочка, да пробием 4 дупки, да я наложим над счупената пластина, да завинтим винтовете отново и ... да се надяваме, че нещо ще стане. Ама първо се отдаваме на 2 часа гледане на Снуукър. Руни мачка. Аз не съм хич наясно, ама май е много добър този! Нещо като Роко в друг жанр. После се заемаме с майсторлък. Първата фира е полара на Баджо. Хич не се кефи на стружките от флекса докато преобразяваме стара табела от лифта в пластинка за ремонт и горкото поларче дава една дупка дан. Час и нещо по-късно след много борба съм завинтил винтовете и даже пръстите и на двете ми ръце са здрави.
Всеки с нуждите си - Баджо се опитва да разкара остатъците от лепилото и ужасиите, които са се налепили по ските и правят работата "да не върви", а аз измайсторявам ново захващане на Диамира...
Я, май държи и май ще се кара. Точно в този момент Боб е стигнал върха на Заешкия улей, който реши да качи „ей тъй, шот няма ко да праи”. Събираме се цял отбор от всичките налични 5-6 зяпача и почваме да крещим укоражително. Боб потегля. Мръсна газ. И ските явно не се свличат много. Абе направо си изглежда перфектно. Боб кара на бързи завои и ни прави демонстрация как точно се пуска този улей. След минута е при нас без да е спирал или намалявал! Риспект, после се оказва, че всъщност това му било първо спускане на улея. Само секунди, след като спира се вглеждам нагоре. На скалата над улеят се появява силует. Голяма дива коза. Гледа надолу. Сигурно е наблюдавала спускането и се чуди дали да ни направи една демоснтрация. Взира се още малко към нас и явно решава, че в крайна сметка красивите гледки от Мальово поле и свежата паша са по-интересни. А на нас ни е дошъл power. Ще се качваме! Аз си имам „нови“ Диамири, Баджо се е надъхал от спускането на Боб, Боб е пълен с енергия, след 10 минути вече бъхтаме нагоре. До сега не съм тръгвал по улея в 7 часа привечер! В стръмното следата на Боб и Баджо ми идва малко въз-дълга и почвам да си бия моя. Уф, че изморително! В горната част вече са ми дръпнали 100-на метра и ги губя зад „хоризонта”. След минута чувам странен шум. Свлича се сняг. Какво им става пък на тези двамата, защо карат и не ме изчакват? Снегът спира да се свлича, явно не карат. Продължавам си със забит поглед в стъпките. Едно, две, едно, две, ... ъ, какъв е този шум? Вдигам поглед и ... майкоо, към мен препуска стадо диви кози. Ама май не ме виждат! И май ще ме отнесат! Подсвирвам рязко и в последния миг се разделят на две части. Едната отпрашва по улея надолу, другата прави завой наляво към скалите. Ей сега ще ви снимам. Трескаво „го вадя”, защо ли винаги е толкова бавно това движение, когато трябва да е бързо? „ON” и ..... ъ, „memory card full”. Писна ми от това съобщение. Трия бързо няколко кадъра, поглеждам нагоре и... всички кози са вече по скалите и тревите, нищо няма да стане, няма да печеля фотоконкурс със снимка „фейсшот” на лудия козел. А от склона тромаво притичва Сара, немската овчарка-алпинист и фриирайдър, която явно ги е подгонила към нас.
След няколко минути съм горе, обсъждаме разпалено колко готино усещане е било това със стадото кози и се любуваме на гледките към Орловец, Злия зъб, Мальовица и Мальово поле. Още малко и ще вземе да се мръква... Един от онези мигове, когато планината е съвършено тиха, въздухът е като че ли заспал и ти се струва, че тези гледки са само сега и никога повече.
Стъкмяваме се и се спускаме долу да довършим занятието с бирите. По някое време пристигат тумба жени. Май са на някакъв курс. Не успяват да смутят съсредоточеното гледане на снуукър. Утре ще се става рано и никой не иска да се подлъгва по стартиращия на съседните маси алкохолен празник. Нейде през нощта май се пее и вика, ама ми се спи и не съм сигурен, дали не сънувам пак нещо...
„It’s time to wake up, six o’clock!”. Присягам се и с едно натискане на телефона постигам ефекта този метален женски глас да млъкне! “It’s time to wake up, six ten”. Уфф, май ще трябва да се става, нали ще ходим нагоре да караме ски. Пък и навън е светло вече. Друго си е зимата – часовниът те буди, вън е тъмно, удряш го и продължаваш да спиш!
Байно вече е на линия. Железен. Щом е казал, че в 6 ще има кафе и чай, значи в 6 ще ги има, дори да е гледал финала на снуукъра до посред нощ! Друго си е на хижата да има планинари, които знаят защо понякога други планинари се напъват да стават рано и да се щркат по заледения сняг.
Нагоре направо летим. Снегът е бетон, чудно за моята отдавна забравена система на трамбоване пеша. Не искам да рискувам ново счупване на Диамира и провал на карането. По-добре да си избъхтам. На плочата на 11-те неволно вдигам поглед и съзирам още един от нашите приятели, който за разнообразие е кацнал и ни гледа от ръбчето на шеметната скала на Мальовица. Дали пък подобно на враните в Ла Грав, за който се говори, че носят духът на загинали скиори и планинари, при нас дивите кози не изпълняват тази благородна функция?
На Мальовишкото било съм 10-на минути след останалите. Пропускам тяхното обсъждане и само се съгласявам с крайното им решение – Баджо и Красото ще жулят по якия склон към Еленино езеро, ние ще пробваме „Улейчето „Х“. Баджо подвиква „В без 15 на Малка мальовица“ и отпрашва. След 10-на минути на приятно ходене по билцето и прекрасни гледки към Рилския манастир сме на връо. Малко траверс по тревите и сме над бездната. Поглед. Сянка и много скали. Нещо ми изглежда като да е як твърдоч. „Боб, тъй май ще да е бая твърдо“. В следващия миг Боб вече е метнал едно сериозно паве към улеят. „Бум“. Звук все едно павето се е ударило в мраморен под. Отскача като топче за пинг-понг, прелита поне 20 метра, пак само чуква и отскача и така ддо долу... Не бетон, направо си е лед... А началото на улеят не е „хорошо“. Трябва да се спусне много внимателно стръмен склон, после лек траверс към вдлъбната част на улея, пак много внимателно, после вече „олабва“. Под „олабва“ разбирайте, че падането няма да значи свободно поадане през големи скали, ами вече ще е приятен бонус – флипер от скална стена на скална стена... „Боб, това нещо или ще трябва да го свлечем до 1/3 и после да изчегъртаме, или ще чакаме много“. „Да чакаме, ама то вече е 10 и си е хладно. А слънцето този чист север няма много да го напече“... На мен не ми пука много, пускал съм го два пъти в перфектни условия и хич не горя от желание да пристържа няколко стотен метра само заради „аз го пуснах“. Ама знам ли какво мисли Боб? Прилягаме на тревичка над голямото стръмно, унищожаваме сладките запаси от раницата на Боб и просто зяпаме. Колкото повече зяпаме, толкова повече ни се струва, че се е пооправило. Боб става, отива до козирката над „passage delicat“ и мята едно паве. „Бум“, отскок, полет 20-30 метра, „бум“ в началото на стръмна скала стил „рампа на биг-еър състезание“, як полет, който, ако беше Шейн сигурно щеше да украси с поне 2 задни салта, пак „бум“ и после само чуваме ударите от време на време надолу по улеят. Умекнало е, ама друг път... Боб се връща и казва нещо като „абе дали да не ходим да се изкефим на някой от улеите по източния склон на Мальовица“ докато са готини, вместо да висим тук“. „Ъхъ, точнно това си мисля и аз“. В интерес на истината, от няколко дни ме блазни идеята как правя едно слизане по „Х“-са, после лек траверс под северната стена на Мальовица, малко качване до Малка Мальовица и от там със супер готиното спускане през Камината закривам този славен сезон. В момента си мисля, че ако заменим „Х“-са с нещо приятно и втората половина на плана си остане същата сме „пак в бизнеса“.
След няколко минути сме на Мальовица и се взираме в улеите надолу. Първият изглежда затапен зле със скали. Заставам на козирка над втория и виждам идеалното минаване – тесничко, но не прекалено (сиреч, ще стане без сваляне на ските), стръмничко, широкй благ склон долу... Внимателно свалям каската от раницата. Този път мисля да ми е на главата, а не да ме чака долу на езерото. Още няколко минути за слагане на шината на коляното, задължителното ваксане на ските и налазвам. Як наклон. 45 стабилни градуса без да оптпускат. В средата може и малко повечко да е, ама не спирам да меря. Тесничко. Налага се да се скача пъргаво. Ама май нещо ми бяга пъргавината и буквално усещам как по време на скока и завъртането на ските тялото ми „бааавно се разтяяга“ докато импулса най-сетне вдигне ските. Май преди година-две бях по-пъргав, ще трябва да се тренира... След тесничкото спирам и вадя фотото. Боб се задава. И на него май му идва тесничко и стръмно. Пък то си е и тясно, на места се налага след скока да се „върнат“ ските леко назад, за да има място за новия скок. Правя няколко фотоса, Боб отпрашва покрай мен и след секунди и аз се опитвам да набримча скорост по широкия и пшерфектно стръмен склон. Их, да не беше толкова лепкав сняг, а лека ефирна пудричка....
Както би казал малкия Марти "агугу улея дето го пущихтее"
Баджо и Красото току що са ни прокарали „стълбица“ към Малка Мальовица и с кеф се включваме на „келепира“. Нейде от долу се появяват Радо и Лъчо, нещо викат, ама май ще ни домързи да ги чакаме. Доизлапваме шоколадите, сандвичите запазваме за Първа тераса, ако ни хрумне да катерим още нещо и налазваме може би най-красивия маршрут в България. Тъй де, минаването през Камината поне за мен винаги си е било неповторимо красиво. А за тези от групата, които слизат от тук за сефте със сигурност си е и яка тръпка.
За Красото първото навлизане в Камината със сигурност е тръпка, а Боб налазва с такъв хъс и скорост, все едно си тренира на Лалето...
Снегът е просто добър, не съвсем идеален, но точно като да си караме с кеф. Нито твърдо, нито меко. В камината е малко по-твърдо, но държи ските идеално. Боб нещо говореше за „дали да не изправи“, ама май последно реши да не повтаря „флипера на Емо“ и си кара нормално. После изведнъж някой „дърпа ръчната“ и ските едвам ни докарват до Първа тераса. Без дискусии се отказваме от още катеренния и се озоваваме пред хижата с по бира в ръка. Лафим си още малко за прекраснния сезон. За мен това със сигурност е и последното спускане за него. Последна глътка бира и точката е сложена. Половин час по-късно сме пред колите, повечето хора вече са по джапанки и къси гащи. Аз измивам ските в бликнала рекичка по пистата, измивам и обувките, свалям грейката и също слагам джапанки. За мен „зимата на нашето доволство“ приключи и май последното, което остава е да изям по случая 2 кюфтета с бира в „Кума лиса“....
Бия точка, натискам „запази“, ей сега ще затворя компа и ще потегля от бензиностанцията пред Банско, където реших да до-спиша тази история, към Кресна. Лятото започна! Следващия път, като задуха така, като тази сутрин, се надявам да натискам газта със сърф на колата и посока „Дъбника“ или морето:) Хау!
влез или се регистрирай за да пишеш коментари | 2853 разглеждания