Snowboarding Musala at -30C
31 December, 2014 - 12:25
Автор: vpavlov
Денят започна вчера, даже оня ден, когато си стягах вечерта раницата, за да покарам на Боровец, надявайки се да направя няколко пистички в нов сняг – не че това ми е мечтата, но при липсата на достатъчно бял материал, тялото и най-вече краката следва да се държат в някаква форма, за да може да се ползват на 100%, когато дойде правилният момент. Гледах внимателно прогнозата от няколко източника и тъй като се очакваше добро количество сняг, вятърът да спре и да има кратък промеждутък с ясно, но студено време, реших да взема със себе си снегоходките плюс екипировка за два дена в планината без конкретен план, или поне не явен, защото Мусала винаги е в мислите ми, когато посещавам този курорт. Толкова измамно близо е този връх, че мозъкът ми винаги ме кара да съм подготвен за него, пък в крайна сметка, ако има възможност, защо не! Стегнах багажа, звъннах 2-3 телефона, за да срещна отказ и както всеки път става, нямам търпение да си легна и да заспя, та да мине времето по бързо до сутринта.
Настроението преди каране, без значение какво, е винаги толкова приповдигнато, че се будя преди алармата в около 06:00 (my friends hate me) – в планината се ходи рано...точка. Следва банан, мрак, чистене на зарината кола, неизчистен път от Бистрица до Панчерево (другия път не си го и помислям) и ... пълна газ за първо столче. Знам, че няма да е кой знае какво, но вълнението ми е голямо, не знам защо – всеки път е така, просто превключвам на други обороти, в случая и ментално, и буквално. Пътят е кофти, най-вече защото е бавен, но в 08:30 паркирам на Ястребец Експрес (чак пък експрес, ама айде – в сравнение с котвата от едно време е ОК ). Ястребец 2 и 3 (остатъкът не работи, поради силен вятър... а трябваше да е спрял по моите изчисления) – в крайна сметка добри пускания, гарнирани с малко пудра отстрани и със стари приятели. Има забава, не мога да отрека, но след десетина повторения всичко започва да ми се струва твърде скучно и прозаично – искам нещо повече и съм подготвен за него. Сутрешната ми карта бързо изтича и към 12:20 спринтирам към колата да си събера цялата екипировка, тъпча в раницата и скачам на лифта в последния момент. На горна станция съм, кабината не работи, тръгвам да катеря по Ястребец 1 и след само двайсетина крачки оставям зад себе си всякакви хора, лифтове и суета – сам съм и планината е пред мен, чувствам огромно облекчение. Правя добро темпо и бързо-бързо се качвам до горна станция на кабината, след което поемам над Маркуджиците! Духа ме здраво, а и ме бие сняг, но и двете отслабват и знам, че макар и позакъсняла, прогнозата ще се сбъдне. Неочаквано, след толкова малко усилие, краката ми започват да тежат и леко ми се вие свят, за което помага и мъглата. Цяло лято гледам да съм близо до морето и това веднага оказа влиянието си – не съм във форма, м.... му, не съм свикнал на това! Нищо, продължавам, качвам се до горна станция на трети Маркуджик и вече е към 15:00ч – още не съм решил дали ще се връщам или ще преспя в хижа Мусала. Слагам дъската и се пускам по Маркуджик 3 – той е просто отврат. Спирам на лятната пътека за х. Мусала и си казвам, че не може така безславно да приключи всичко, събувам дъската и тръгвам пеша по следите на незнаен пантаджия. На втория метър затъвам до кръста и вадя снегоходките, надувам ги , опъвам щеките и voilA , движа се безгрижно в е...и снега. Към 16:00 се добирам до хижата бая уморен, но прозорчетата светят от далеч, а коминът уютно пуши. Оказах се единственият гост, а хижарят вика „Имаме само боб” – само боб ли!? За мен това беше като покана за пир, имайки предвид скромните 2 сандвича, които имах съответно за вечеря и закуска и които бяха вкочанени. Последва спиране на тока и chilling пред камината, а идилията бе прекъсната от придошли по тъмно туристи (4ма), които по скоро приличаха на снежни човеци – недобре екипирани, буквално са лазили на четири крака до хижата и така се бяха респектирали, че на следващия ден не излязоха от нея. Но тези добри хора ми поднесоха червено винце (което по принцип ме запича, но предвид факта, че навън е около -20 и в хижата няма тоалетна, реших да се възползвам) и други благини, на които не можах да устоя и за които сърдечно им благодаря. И така в 21:00 излязох да се проветря и ето, всичко идва на мястото си – навън е тихо, а над мен купища звезди и върхове. Веднага се оттеглих да спя, отново в трескаво очакване на утрото. Беше решено – тръгвам към Мусала!
The Day – Ставам в 7:00, по-рано не ща – навън е студено и тъмно. Поглеждам през прозореца – денят е перфектен. Обличам се с 300 под одеялата, защото камината с водната риза от долния етаж отдавана е загаснала, изяждам си поразмекналия се сандвич, стягам раницата, надявам снегоходките в предверието и поглеждам термометъра, който е на затворено в хижата... -17С вътре! А аз нямам дрехи за студ, просто си сложих и резервната тениска. Излизам – навън атмосферата е много ведра, но не ми се иска даже да пусна една вода. Не знам колко беше мразовито точно, но ако има време в което да кажеш „камък се пука”, е те това беше то. Веднага хванах бърза крачка, за да не замръзна, но уви, не се стоплям. Утрото е уникално тихо, иначе щеше да е невъзможно (с тази екипировка). Единственото, което се чува е дишането ми и скърцането на снегоходките и кръгчетата на щеките. Правя пъртина в някогашна следа, което ме улеснява до някъде, но не след дълго тези някогашни туристи се бяха явно урили и се бяха върнали и честта на първата следа нагоре си беше моя. То чест хубаво, ама и бая бъхтене! Въпреки напъна, не мога да усетя обичайното сгряване на тялото, върховете на пръстите ми мръзнат, в носа ми усещам че всичко течно (демек сополи) е дълбоко замръзнало и ме боде отвътре, чупят ми се кръгчетата на щеките, фотоапаратът (напълно зареден) не иска да сработи или го прави спорадично, дори уплътнението на маската ми се вкорави, водата в раницата ми стана на ледено блокче за 0 време, а пластмасовата кутийка за очила стана на парчета – кучи студ. Надявам се най-накрая слънцето да се покаже и да огрее долината, ала то не е на това мнение, защото сме 30.12 и зенитът му е толкова нисък, че Трионите на Мусала се оказва, стърчат твърде високо и май въобще няма да ме огрее...буквално! Хубавото беше, че формата ми се беше върнала и съм като машина нагоре – явно съм се аклиматизирал през нощта. Тъй като нямам право да ходя бавно, за да не замръзна, стигам до заслон Ледено Езеро след един час и този път то наистина ми се струва много ледено – хич не е случайно името му.
Тук се спирам и разглеждам добре СИ склона – за първи път мога да го видя добре и да избера евентуална линия, ако въобще има такава възможна, имайки предвид развитието на сезона до тук, затоплянето преди няколко дена, снеговалежа и силния западен вятър, трупащ сняг точно, където не трябва – все пак съзрявам една единствена възможност. Хващам се за металното въже и решавам да продължа със снегоходките и по него – те поне имат котки. Учуден съм, колко много сняг има по ръба – ходенето е много тегаво, а с въжето хватът е труден защото ръцете са премръзнали и металът е обледенен, дъската ми пречи, защото съм я сложил хоризонтално и опира във въжето и коловете (носете я вертикално там), а не мога да я преместя, защото това означава да замръзна. Всички тия несгоди въобще не могат да замъглят уникалното усещане да си там и то напълно сам. Това се подсилва и от първия слънчев лъч, който ми огрява първо каската, а постепенно и цялото тяло – страшен кеф, но само като настроение, щото ми се струва, че температурата никак не се увеличава, даже напротив. Anyway, продължавам нагоре и даже правя снимки, които ми костваха доста, но нали има FB – няма как. Настроението расте, адреналинът също, изкачвам финалните стръмни метри и в около 09:30 съм на върха – пак сам, и там няма никой или поне не се подава навън по разбираеми причини. Тих студ е горе, но красотата е преобладаваща, десетки пъти съм бил там, но всеки път ми е като първи – обичам това място, също както и много други върхове в Рила и Пирин. 
Оглеждам се и се радвам като малко дете, правя бързо селфи, но няма много време за разтъкаване, защото след само 2-3 минутки усещам, че колената взеха да се бетонират, а топлината от изкачването изчезва като дима в комина на хижата. Сега вече се насочвам към ръба и мястото за тръгване и впервам поглед в моята единствена линия, леле... сърцето се разтупква. Отговорите на въпросите, които си задавах по време на изкачването не бяха много положителни. Вятърът е натрупал огромни количества сняг в горната част на улея и те бяха обективна предпоставка за лавина, и не само бяха, ами за съжаление ще останат такива до края на сезона, предвид нестабилната основа от преди това. Склонът е напръщял и просто чака да падне, но моята линия – най-южния улей, точно под скалите е по-безопасна от гледна това, че е къс и едва ли би добил сила да ме зарие! Трябваше да взема решение бързо, защото скоро краката ми нямаше да са топли и реших да го карам. Оправих си нещата със сложени ръкавици и се сетих, че мога използвам надуваемите снегоходки като отворен еърбег на раница – паснаха идеално. Имам и лавинен уред, и лопата и сонда, но какво от това – нали съм сам. Слагам раницата и затягам автоматите малко над металния кръст под метеостанцията, сещам се за всички възможни изходи, виждам всяка точка за бягство от евентуална лавина, припомням си и наскоро гледания филм за лавината точно на този склон. След това загърбвам всичко, защото влезнеш ли в склона, място за страх няма – там трябва да си на 100%. 
На ръба съм преди да тръгна, звъня на бащата да го предупредя, а се появява и хижарят от върха, махаме си и го моля да ме проследи за всеки случай. Това ме успокоява частично, влизам в склона бавно и отивам над критичното място, правейки няколко опита да бутна лавината умишлено. Всичко обаче е стабилно. С един лек отскок насочвам дъската право надолу и взимам опасната отсечка на пълен шус, за да не тежа много на склона и за да имам скорост да избягам. Всичко обаче е перфектно, душата ликува, започват уникални завои в истински powder, излизам от улея и се насочвам към естествен spine, който ми служи като вълна на toeside, тук вече нямам точни думи да опиша какво ми се случва, но е незабравимо. С големи завои се насочвам към езерото и минавам под всички останали улеи, след което се засилвам и паркирам в средата на Ледено Езеро – всеки, който кара на подобни места знае какво изпитвам в този момент. Всички изчисления, всички усилия са възнаградени, радостта е безмерна, няколко секунди осмислят съществуването ти в пълна степен. Наслаждавам се на момента и потеглям към хижа Мусала, къде с каране, къде с ходене, стигам бързо, пия един чай вътре, спадам „еърбеците” и се отправям към зимната пътека, която беше в идеална пудричка до долу. За около 1 секунда смених тотално обкръжението – след 24 часа самостоятелност се озовах в тълпа от хора на долна станция на лифт Маркуджик 2. Срещнах сумати приятели и познати, а бях леко неадекватен, за което им се извинявам – не можах да се адаптирам особено. В крайна сметка се окопитих, прескочих апаратите, защото нямах карта естествено и се пуснах по пистата до колата ми. Облаци вече бяха наобиколили върховете, а аз бях супер доволен и благодарен, че успях да открадна най-доброто от планината. Тръгнах си с голяма усмивка и все още я държа, пишейки и преживявайки отново всичко това.
Честита Коледа на всички и Весела Нова 2015, с пожелания за повече такива моменти.
Peace and Love
Владимир Павлов
влез или се регистрирай за да пишеш коментари | 4309 разглеждания