Султаните на суинга - Високият Път 2009 г.
1 August, 2016 - 14:04
Автор: Hrun the Barbarian
Музиката за мен е една различна реалност, един друг свят, всъщност галактика от светове, и тази галактика е част от вселената на емоциите. Но точно тази част е най-близо до вселената на разума и логичното (не логическото) мислене. Мисля също така, че точно музиката е свързващия елемент между тези две вселени на човешкия дух. В емоционалния свят тя е най-отдалечена от интуицията, ако под интуиция разбираме обратното на разума. Не точно обратното, защото това са две части от едно цяло, но все пак най-отдалечената част. От сферата на разума най-близката част до музиката, мисля, е математическата логика и подреденост.
Тези разсъждения ми помагат да обясня сам на себе си защо така силно ми влияе музиката, и особено напоследък как така привидно интуитивно свързвам определена музика с определени събития и хора. Събитията може и да са отминали, тоест свързвам по-скоро спомените си за тях с определени мелодии. Kато чуя мелодията, свързания с нея спомен става почти осезаем, получава ми се усещането, като че ли се пренасям във времето на събитието. С хората е подобно. Някои от тях също са "отминали" и мелодията ми ги връща за мъничко поне, някой път усещането е много мъчително.
Та ходенето с Т. по Високия път 2009 година го свързвам със Султаните на Суинга на Dire Straits, макар че хита на турнето бе Brazil, а и друго музикално торнадо ме отвя тогава, но за него - по-нататък. А Brazil на Geoff Muldaur свързвам по-скоро със самотното ми ходене следващата година. Значи подходящата мелодия отговаря главно на настроението ми в момента на събитията.
Това е оправданието ми за заглавието на този опит.
---------------------------------------------------------------------------------------------------
Започнато април 2009г. Довършено - 2015 :) :) :)
--------------------------------------------------------------------------------------------------
В Женева пристигнах на 2-ри март към 8 и половина сутринта. Раницата ми обаче - не. След напълно излишната проверка на документи за транзитни пътници като мен на цюрихското летище и търчането по коридори поради само 40 мин. между двата самолета, изгубването на багажа затвърди впечатлението ми, че швейцарската точност вече не е това, което беше.
Жената в бюрото за оплаквания бе любезна и експедитивна, обнадежди ме, даде ми стандартния формуляр, който чинно попълних. Нямах никакво желание да се разправям с застрахователите от кредитната карта за евентуално обезщетение. Не бях готов и да пазарувам тепърва пълна екипировка, тоест турнето вървеше към провал. След като изчаках следващия полет от Цюрих с напразната надежда раницата ми да пристигне с него, реших че е време да се спасявам. От автомата за безплатни билети - един плюс за иначе доста смръчканото летище на Женева - си взех един, изтеглих малко пари и хванах влака към центъра. Поразмотах се към езерото, ръмеше ситен дъждец, мрачно време, а и ръчния ми багаж - малката червена раница - доближаваше максимално допустимото тегло за кабина, тоест не бе подходяща за дълги градски разходки. Една от многото хубави страни на Женева е, че е общо взето малък град. Hяколко снимки - култовата табела за Шамони-МонБлан на моста при изтичалото на езерото, гражданина Русо разбира се. Не излязоха много сполучливи.
Към обяд се намерихме със Х, женевския ятак, на гарата. Значи с него не бяхме се виждали от,,,, мисля 1996г. При опита на Матерхорн с О. не сме със сигурност, за 2000 не си спомням добре. Все едно - от доста време, но той си е все същият. Решихме да изчакаме пристигането на Т. и влязохме в една бирария да убием малко време с 1-2-3 бири. Бирата беше прясна, локално производство, заведението приятно ми заприлича на Les 3 brasseurs. Първото ми впечатление от Х. допълни подобни такива от предната година в Бг - в смисъл че българите са станали страшно зависими от клетъчните си телефони. Той няколко пъти звъня на Т., както и на шофьора на микробуса (!), с който Т. пътувал. Ужким да уточняват час и място на пристиганe, всъщност празни приказки надълго и нашироко.
Около 2h, 2 и нещо, микробуса пристигна на автогарата и дружно се заехме да го разтоварваме от багажа на Т. С него се почувствах все едно съм се разделил вчера, а всъщност - повече от година мина от последното ни нощно качване до БАК.
Учудващо успяхме да вкараме целия багаж, че и ние да се вмъкнем в малката колица на Х и по тесните пътчета зад планинския масив се качихме до яташкия замък на Х. Бе, това и колите на европейците им малки.
--------------------------------------------------------------------------------------
Връщам се мислено в Женева - в началото на турнето. "Турне" е подходящо наименование за заниманията ни в планината. Т. го въведе - трябва да му се зачете. Думата подходящо изключва спортен подтекст (на мен ми е противен), а намеква за артистичен такъв. Наистина разбирането ми на понятието планинарство и заниманието ми в планината би било абсурдно за човек с "нормално" мислене и без въображение. Общо взето се чувствам като пътуващ артист, само дето на основните представления съм си сам и публика (Но не актьор !). Някаква измислена, дали наистина от мен, моно- трагикомедия. Е, поне все още си говоря сам единствено наум. (май и насън помалко). А съвместните ни турнета с Т. почти дословно се припокриват с "В очакване на Годо ".
Завършекa на вечерта у Х. бе определено положителен - от летището ми докараха раницата. Разопакована, но цяла, с непипнат багаж. Въпреки че бях съсипан от недоспиване, часова разлика и недобри перспективи за турнето, настроението ми се повдигна. Моите неща са си мои неща, избирал съм си ги с мерак, имам опит и навици в използването им и съм емиционално привързан към тях. Осланям им се и не ми се щеше да приема загубването им. Подаръците за семейството Х-ви също бяха там, а много мразя да се изтърсвам на гости с празни ръце. Легнах си късно.
На 3-ти фамилията на Х заминаха, всеки по училището си, нас с Т. ни оставиха да си стягаме багажа. За половин час монтирах пантите на тарабите, донесени от Т. и за още толкова напълних синия ми 19-годишен Kober с нещата, които смятах за необходими. Следващите 2 часа употребих в опити да намаля броя и по-важно - теглото на тези жизнено необходими неща. Не се справих добре - съкратената версия клонеше към 20-тина кила въпреки всичко. При оптимални 14 според специалистите. Е, аз нали съм по-печен и по-як - с малко зор би трябвало да се справя. Думата "малко" в следващите дни доби неподозирано (от мен) ироничен смисъл. А, и това без храна и газ. Щяхме да пазаруваме в Шамони. Това аз го предложих, и без това в селото на Х без транспорт кой знае какъв избор няма. Всъщност никакъв няма. С тия 3 къщи общо, включвайки църквата...
Преправих новите колани с телчета, дадени от Т. Той пък цял ден ши, пререждà и се туткà до такава степен, че когато Х се прибра и трябваше да тръгваме за Шамони, още не бе напълно готов. Голяма дилема пред него се оказа количеството дрехи които да носи. По-късно естествено се оказа, че е взел тройно на необходимото, за сметка на храна и течности разбира се.
И така, към 5 следобяд се натоварихме на джипката на Х и поехме. В Шамони - сняг. Доста. За последно зимата там съм бил януари 1996 г. - 13 години !!! и снегa тогава определено беше далеч по-малко. От към цепнатини в ледниците много сняг е добре, но откъм лавини - хич даже. Особено като се има предвид нашия доста богат лавинен опит и навици да подсичаме склонове, които не познаваме.
Първа работа - къде ще спим ? За да не мъкнем уж не многото багаж с нас, а и за да се разходи Х с нас из Центъра на Световния Алпинизъм, оставяме го (багажа) в колата на безплатния паркинг (още е безплатен !) и хукваме към Office du tourisme. Хуквам всъщност аз, а мърдите зяпат по витрините като невидели. Успявам да се добера там преди края на работното време и след излагане пред една офис-женица на доста противоречивите ни изисквания за пренощуване - да е удобно, евтино и с лесен достъп - тя се обажда в един жит (gîte - май туристическа спалня е на бг.), от който казват, че ще ни чакат. Всъщност не ни дочакаха, защото се отбихме в една кръчма в центъра на Шамони за по една бира, и след третата се сетихме, че не сме пазарували храна. Та влязохме в един, все още отворен магазин за спортни стоки, от който излязохме след час с бутилка газ и една карта. Добре, че поне газ успяхме да вземем. И добре, че има денонощни магазини. В един от тях, наглед плод-зеленчук, взехме едно бурканче мед ( за Т., аз съм тежко алергичен към мед), пакетче сушени банани и половинка коняк (към коняка не съм :) ). После се сетихме, че пихме бирата без мезе и това изисква компенсация. На излизане от Шамони, посока Аржантиер, на 200-300 метра след E.N.S.A. има една канадска кръчма, собственика е от Торонто и вътре на 2 големи екрана се върти само програмата с мачовете от NHL. Култова кръчма, а и аз си ходя с официалния пуловер №11 (Koivu) на Habs. Не че франсетата отбират от хокей, де, но собственика веднага дойде и черпи първата бира, макар че Toronto Maple Leafs не ни долюбват нас по принцип. На него му подейства носталгично моя пуловер. Бирата се прави в заведението, прясна. И картофите са му добри, това ни беше вечерята.
След тия характерни особености на ски-алпинизма се добрахме до жита някъде около полунощ. Бяха ни оставили бележка с номера на стаята, иначе жит не е хотел и всичко е отключено. Натирихме Х да се връща при жена си, а ние легнахме и заспахме като къпани.
Сутринта на 4 март станахме рано и двамата, закусихме добре, макар че би могло и по-добре, но де да знаем, че ни предстои гладна седмица. Има спирка на рейса за Le Tour точно пред Grassonets (жита), така че проверихме разписанието и не сме чакали дълго отвън. Тъй като рядко ползвам обществения транспорт в Мтл малко се зачудих - рейса беше пълен като 280 на Орлов мост посока Студ. град. Старите ми софийски навици се разбудиха и успях да се набутам (Т. също!) със ските и раницата барабар. Но усещането наистина беше като в софийски икарус от края на 80-те. В Монреал никога не съм виждал, камо ли участвувал в такава блъсканица. За да е честно все пак - не ходя с метрото на работа.
На двете следващи спирки се запънах на вратата и не и позволих да се отвори, то и нямаше начин де, въпреки напора на желаещи да се качат. Повечето пътници бяха американци и италианци, съдейки по пъшканията в тарапаната. Утехата ни бе, че се возихме гратис, нямаше как да ни таксуват. Тази утеха ми държа влага почти година - докато разбрах, че ако спиш в хотелите от Долината, транспорта е безплатен по подразбиране.
Le Tour - последна спирка - точно пред касите на лифта. Ужким имах намерението да пазарувам храна от някой магазин там, обаче предстартовата треска ме бе обхванала и се наредих направо на опашката за лифта. Не беше никак евтин, точно колко струваше забравих. Но опашката мина за 5 минути и се качихме в кабинката. Стар лифт - кабинки като на Ястребец за по 6 души, но и 4 са много, тясно е, особено с раници като нашите. По време на качването мернах двама пантаджии които се качваха по пистата. На горната станция излязоха максимум 15-тина минути след нас. Аз още се преобличах и лепях колани, Т. неговите ги беше залепил май още от България. Та той се оправи по-бързо и отпраши нагоре.
Без определен план в типично наш стил гледахме да държим посока към Col du Tour. Аз се изпотих като прасе още в началото, но като първо сериозно ходене от години (2008 в България не я броя), беше задоволително.
В горната част на пистата, близо до заслона на Col du Tour имаше двама песесари пистари. Аз от учтивост ги поздравих и ги попитах за пътеката към заслона Albert I. Може би защото с Т. по принцип имаме изглед на изпаднали германци, та единия само от тия двамата плондири благоволи да ми отговори, крайно неясно, уклончиво и надуто. Да си помисли човек, че е французин. Теглих му един табарнак през рамо.
Виждаше се групичка скиори качващи се по обувки по склона към реброто на Aiguille du Tour. Доста стръмно качване. Според картата пътеката за заслона минава доста по-отдолу, и ние заподсичахме към нея. Още преди да излезем в долната част на скалния гребен пресякохме един стръмничък склон с форма на фуния, като по-cтръмната част бе от долу. Времето почна да се заоблачава, сутрешните просветлявания изчезнаха съвсем, тенденцията бе явно към сговнясване. На голям снежен склон при такива условия видимостта е доста лоша, губи се чувството за преценка на разстоянията, дребния релеф - снежни пера и прагчета - се слива в общия сиво-бял фон. Не е особено приятно за пантене. С достигане до реброто спряхме на едни камъни за почивка. Т. икономично бе напълнил и без това малката си бутилка само наполовина. А аз изобщо и не бях помислил да напълня моята - празна си я носех, така че нямам право да мърморя. Изпихме значи всичката вода и аз мръднах 20 метра нагоре и надясно да хвърля поглед на предстоящото. От ходенето до тук се бях задъхал зверски и силно се надявах заслона да е наблизо. Не беше. Не се и виждаше даже. А склона, който ни предстоеше да подсечем си имаше сериозен наклон, насечен с улеи и ребра, които стигаха надолу до ледника. Няма нужда да уточнявам, че пътеката се оказа лятна и освен нас никой не бе минавал, поне от последния сняг, а вероятно и изобщо зимата. Това си ни е стил.
Връщам се при Т. и го подбирам да мятаме раниците и да потегляме. След има-няма и 100 метра обаче нещо много се застръмни и му викам (щото и вятър излезе) - Дай да сваляме ските. Той се дърпа, иска да слизаме надолу до ледника. Но натам стръмното става още по-. Толкова, че и сняг не се е задържал. А и си е чиста загуба на денивелация. Със ски в ръце почваме да забиваме върховете на обувките в склона, но и това не върви - омекналия сняг е само 10-ина см., отдолу е фирн. Или трябва да се копат стъпки, или котки. Аз спрях още веднъж и сложих котките. Вече съм позабравил още колко време Т. се инати, преди да ги сложи и той. Но и с котки не тръгна по-леко. Мекия сняг се лепи под подметката и отдалечава зъбите от захапване. Сериозна вероятност от подхлъзване. Аз карам косо нагоре, но опирам до отвесни скали и трябва да слизам с лице към склона, не е приятно, не е и бързо също. Доста време отиде докато подсечем някакви 500-600 метра. Че и през скалните ребра . В крайна сметка добрахме се до последния улей, той се оказа не толкова стръмен, по-скоро широк кулоар, там слагаме ските отново. Обаче буците лед от последната лавина в кулоара (вероятно от предишния ден) са бая големшки и определено не допринасят за ускоряване на темпото. Хеле пък моята физическа форма - хич. След 10 години живот на надморска височина 50м. сега на 2000м. дишането ми някакси не е това което трябва.
Излизаме на едно снежно ребро, не много стръмно, от което вече заслона се вижда ! Темпото и на двамата ни е 50 крачки - почивка. Сменяме се за пъртината, макар че при двама души няма особено значение - втория си затъва колкото и първия. Вече е съвсем тъмно и то още от края на подсичането. Вятъра набива снежинки в лицето, икономисваме батериите на вондерите - все пак едва първи ден от турнето. След табан, който ми се струва, че няма свършване, все пак идва момента на достигане до скалното островче, на чийто връх е заслона. Абе не можаха ли да го направят от долу тия франсетата, бе ! Вероятно обичайния достъп е качване някъде от страни, но изобщо нямаме намерение да го търсим, че и в тоя навят сняг особено. Като погледне човек право нагоре, ако не си изкълчи врата, ще види заслона на някакви си 30-ина - 40 метра. Аз свалих ските и реших да ги зарежа, за да не ми тежат при катеренето. Пак слагах котки, извадих и пикела. Вече бях съсипан, това кратко катерене ме довърши. Стеничката се оказа и подветрена, та сняг имаше нафукан и на най-стръмното. Здраво ровене, свличане и пак ровене. Правех 3-4 движения и спирах задъхан като никога. Малко са случаите, в които да съм се чувствал така скапан. Вече на 5 метра под терасата на заслона се добирам до някакви камъни в доста условно равновесие. А и тия камъни като малко таванче, издадени от склона. През ума ми минава, че ако се отлепя оттук може и да не се пребия до долу, заради многото сняг, обаче надали ще имам сили отново да се катеря нагоре. Даже ми минава идеята като падна, долу да си копая дупка в снега за пренощуване. Сигурно съм седял половин час под тази издатина, да събирам сили уж.
Т., разбира се си е избрал друга линия за качване, но е на същия хал - през метър спира, подпира глава и ближе сняг. В тъмното не се виждаме, но съм сигурен, че точно това прави. В крайна сметка с неистови усилия и благодарение на пословичното ми чувство за равновесие преодолявам тавана и се възкачвам отдясно на тераската на стария заслон. Проста дървена конструкция, но добре изглежда. Т. още пъшка отдолу, изобщо не искам да съм на негово място.
Намъквам се вътре, хвърлям раницата , която е успяла да ми откъсне раменете (и удължи врата ) и преравям всички шкафове за течности и храна. В един голям казан предишните посетители са топили сняг и е останало нещо на дъното. Повечето лед, за съставките на течната фракция не си задавам въпроси. Изгълтвам 2 черпака на екс. Егоистично не се и замислям за Т., но течностите не са основен проблем - лесно ще стопим сняг, има печка, има и дърва. С манджата обаче е зле - няма нищо. Излизам отвън и връзвам прусека, който нося вместо въже, за парапета. Пуснах го надолу, но не мисля че помогнах кой знае колко на Т. да излезе. Надявам се поне да не съм му попречил. Забравил съм дали той не си беше оставил и раницата долу със ските.
И двамата бяхме по-зле отколкото след скоростна отсечка на втория ден от пиринско ски-рали. А иначе - сравнително рано като за наше пристигане на заслон - 22 или 23 часа беше.
Второ преравяне на шкафовете - откриваме пакет макарони, или спагети бяха. Голям - към 2 кила. Обаче ние даже сол нямаме. И една тубичка доматена паста откриваме - този път в кошчето за боклук, но съвсем до край изтискана. Разсъбличаме се и окачваме мокрите си дрехи на всички възможни места. Палим печката разбира се и почваме да топим сняг за пиене. Тубичката разпорихме надлъжно и грижливо отмихме всякакви засъхнали остатъци от доматеното пюре. Резултата - леко розова течност - изпиваме като амброзия.
Оказва се, че кюнците на печката минават на горния етаж точно през средата на спалното. Всъщност то заема целия горен етаж. Значи когато гори печката, горе се отоплява ( е, относително се отоплява, да не прекаляваме). Уж да се позатопли горе, а и поради преумора, стояхме до печката в кухнята поне до към 3 през нощта. Няколко пъти излизахме за сняг - за вода. Навън снеговалежа се бе засилил значително. Стана ясно, че въпреки липсващите хранителни запаси, и двамата нямаме ищах да продължаваме още на другата сутрин към Trient.
Следващата сутрин - "сутрин" - условно казано, по-скоро към 11 часа си беше - вали здраво, трупа. Не става и дума да продължаваме към Trient. Основно занимание за деня - качване на изоставените под заслона ски и раницата на Т. Той я свърши тая работа, аз дърпах отгоре с прусека, не много енергично. Не бях във върхова форма, твърдо. Наистина, като помисля, толкова уморен както вечерта (нощта) на пристигане на заслона Алберт 1 май не съм бил никога. Винаги съм оставал с някакви резерви. Идва ми наум изтощението ми при слизането към Шарпуа след ръба Бонати (пак с Т. - показателно), както и при слизането след Уокър на Жорас, но по ония времена бях къде-къде по-млад и жизнен. Иначе откъм издръжливост не мисля, че съм се променил особено.
След качването на ските решихме да видим какво е положението в основния заслон - масивна каменна сграда, заключена беше. Такава е практиката когато няма заслонаджия. При по-малките заслони оставят отворено, но при големите вътре само едно помещение е достъпно - обикновено кухнята, защото там е сигурно че има печка. Добре е измислено, и без това който ходи по такова време из планината, няма нужда от кой-знае какъв лукс.
Установихме базов лагер в кухничката до печката. Дрехите съхнат, окачени около кюнците, ние разглеждаме картата. Топим сняг, варим макарони, но без даже сол стават отврат, не сме изгладнели дотолкова все още. Коняка свърши още преди обяд (обяд - в смисъл на време, не на ядене), останахме само с макароните и меда на Т.
С времето определено съм придобил афинитет към подобни моменти на принудително бездействие. Не че преднамерено ги търся, но съм много доволен когато се случат. Ситуацията е типична - планината, зимата, лошо време, труднодостъпен заслон. Разбира се има екстри - на първо място подходяща компания, на второ - достатъчно провизии за "възстановяване на водно-солевия баланс" (Т. Х. copyright) , на трето - въображение. Тоест на Страшното с приятели, дърва за печката, сланина, сливова и обсъждане на туровете, които ще качим "като се оправи времето..." - това е връх.
В случая - с T. се спогаждаме ако не се виждаме много често и ако не разговаряме дълго. Втората екстра всъщност се покриваше с третата, а поне тя не липсваше за щастие. Следобяда премина в обсъждане на варианти на маршрута и слушане на Brazil в изпълнението на Geoff Muldaur - това през писклививото високоговорителче на мп3-то ми, с последните издихания на мижавата му батерийка. С една дума - култово. В крайна сметка и двамата се отегчихме от компанията (е, не сме се сбили все пак :)) и като нямаше какво да правим освен да се дразним взаимно, както и да пестим дърва, легнахме да спим рано-рано. Бяхме и с идеята да станем на следващия - 3-ти ден по-рано и да продължаваме. Не се получи. Аз се разбудих пръв, стържещия ми корем не ме остави да се излежавам, обаче отвън натрупало още половин метър и продължава с пълна сила. Поизчистих малко терасата, макар да нямаше смисъл, заех се да топя сняг за вода. Снежната вода е безвкусна като дестилираната (тя си е такава всъщност), на човек му се отщява и да пие.
Около обяд обаче започна да се прояснява. Снега понамаля, даже повече вятъра го носеше, отколкото да вали. Отново дискусия (препирня, да си кажем откровено) около картата. T.ще ходи на разузнаване. Аз не съм много по такива импулсивни решения, като съм решил сутринта, че ще стоя в заслона, трудно нещо ще ме изкара навън. Все пак, обут с градските обувки го поизпратих малко над заслона, после гледах докато се изгуби в мъглата. Не беше дълго - 1-2 минути макс. Докато изгазя обратно, неочаквано взе да пробива слънце. Но като в планина и лошо време - доста нарядко през сивите парцали на облаците.Във всеки случай видимостта започна да се подобрява. Няколко пъти се провидя горната част на Aiguille du Tour.
Успях да снимам небезизвестния "камък-маса" - една огромна плоска скала отцепила се от върха и подпряла се в хоризонтално положение точно под него. Впечатляваща гледка, един ден и там трябва да се кача. Задължително зимно време.
Всъщност мъглата не е баш мъгла, гонените от вятъра през планината облаци правят от видимостта невидимост на доста продължитени отрязъци от време. Откриват се временни прозорци, мяркам Т. вече на ледника, все още движи нагоре. В други моменти се разкриваше Aiguille du Chardonet. След това пак заваля сняг, изобщо доста променливо бе този ден. И по канадски студено.
Разузнавачът се прибра след около час, не бе разгледал кой-знае колко по-нагоре, имало било пукнатини по ледника. Ами ще има, това му е работата на тоя ледник.
Следобяда мина скучно, гладно и терсене. Ясно беше, че на другия ден продължаваме, щото иначе тенденцията върви към канибализъм. Неизвестността обаче поне за мен по-лесно се понася в движение, така на едно място е подтискаща, да не кажа тягостна. Легнахме доста рано, с цел поне да се наспим.
На сутринта след 3-тата нощ изкарана на заслона Алберт 1 все пак трябваше да потегляме. Времето се бе прояснило значително, но и духаше здраво, та парцалите от облаци отвреме-навреме влошаваха видимостта. Вече не помня кога тръгнахме, към 8-9 часа може би ще да e било. Оставихме подредено и почистено, даже малко пари пуснахме в кутията-каса - за изгорените дърва.
След скалното островче на което бе заслона имаше съвсем кратко спускане до ледника (с отворени панти) и после нагоре покрай контрафорсите на Северната стена на Aiguille du Tour. Там съвсем изчезна мъглата и слънцето ни огря, но си беше поне -15 °C, прохладно. И двамата - навлечени с почти всички дрехи, шапки и качулки. От вчерашната пъртина на разузнавача нямаше и помен. Вятъра се засили още повече. Както обикновено двамата си избираме съвсем различен път, всеки си прави собствена следа, което при трудни условия е доста неикономично решение. Т. е известен (и) с това, че все избира "преките пътеки". Въпреки пукнатините в тая част от ледника - прикрити от прясно навалелия сняг, той върви на стотина метра в страни от мен. Светлината и обстановката обаче са великолепни. Стените от долната част на иглата са впечатляващи. Червен, едрозърнест гранит, точно както го харесвам. Заради студа и вятъра сме се увили като мумии, и въпреки това поне при мен даже сянка на изпотяване не се появи. Може би защото излишната вода я бях изпарил още на качването до заслона.
С доста малко почивки - иначе всяко спиране за повече от минута се превръща в измръзване - се добираме до под премката, която би трябвало да ни позволи да се прехвърлим към ледника (и заслона) Trient. Картата това показва, но докато око не види неизвестността ни човърка. Не знаем и как е слизането от другата страна. Аз пристигам първи и спирам в края на снежното ребро да сложа котките. Не бързам, действам с ръкавици, пръстите ми още ми трябват. Т. ме подминава, само сваля ските и поема нагоре. За него слагането на котки е свързано със сваляне на ръкавиците, каквото той по принцип гледа да избегне. Е, добре го избегна. Склона - съвсем късичък - 20-30 м, не повече, но в случая подветрен, тоест здраво нафукан с пресен сняг. Тъкмо го снимах как се рови като прасе в тиква, прибирах апарата в раницата, а той бе стигнал горе-долу средата, и - бум ! - склона над него се отцепи и го повлече. Къс склон, но като фуния, повлече го надолу, в ляво от реброто на което стоях. Засилих се да го спасявам, за късмет нямаше такава нужда, беше останал отгоре на лавинката и му нямаше нищо. Нищо, ама едно 30-40 метра си го завлачи снежната дъска. Така и не можах да му върна спасяването от лавината под Зелени рид.
Тръгнах аз нагоре, придържайки се съвсем близо до скалния ръб, щото в горната част снега си стоеше, а и стари спомени се събудиха, така да се каже . Отново здраво ровене, поне се постоплих, и с няколко почивки за поемане на дъх за 20-ина минути излязох на премката. Да повторя - разстоянието е 20-30 метра, макс. Абе озорих се, няма съмнение, пък и гладна мечка ... от 3 дена на четвърт коняк ... Т. излезе след мен, бях го помолил да изчака да кача поне половината, ей така, за всеки случай.
Горе вее яко, не е за продължително съзерцаване на пеизажа, макар да си заслужава. Целия ледник Тrient се простира пред погледа под силното слънце, ограден от Златните игли - Aiguilles Dorées и Aiguille du Tour та чак на майн... в дъното, на скален остров можеше да се различи нашата цел - заслона Trient.
Слизането - елементарно, елементарно, но не чак пък толкова, аз затворих пантите за всеки случай.
Времето както споменах бе слънчево и ясно, виждаше се надалеч в кристалния въздух. В горния край на ледника, под Les Aiguilles Dorées се забелязваха следи. Ако нямаше, вероятно щяхме да пресечем директно към заслона и кой знае, да се набутаме между цепнатините, прикрити от пресния сняг. Но следата си е следа, сериозна икономия на дефицитната ни жизнена енергия, та поехме към нея, въпреки че оттам пътя до заслона бе с около 1/3 по-дълъг. Друга причина (освен невидимите цепнатини по директния път) бе снега - горната част на ледника Trient представлява сравнително затворен циркус, в резултат от тридневния снеговалеж и студа затъвахме сериозно - особено аз с евтините писалки, донесени ми от Бг-то. Следите ни вдъхнаха надеждата да не се бъхтаме пак до среднощ. Вече не си спомням те на идващи от прозореца на Saleina ли бяха (класическия етап на Високия път: Grand Montet - cabane du Trient) или на практикуващите хели-ски. По-скоро второто, по Високия път след снеговалежа още не бяха тръгнали, а и западняците са си предпазливи и послушни - докато не им спуснат от горе, че сезона е започнал (официално 15 март) - никой не тръгва. Единствените пантаджии които видяхме бяха май словенци или словаци - в деня на качването ни към Velan - те заминаха обаче към Valsorey. Лицемерно оставих Т. да избие пъртината до следите, въпреки това не ми бе по-леко. Поне се постоплих, от усилието и слънцето, а и вятъра по този ледник духаше по-слабо.
Някъде в основата на Златните Игли достигнахме до следата. Тъй като подсичането е под западните им стени, изключително импозантни както ги гледахме отдолу, навлязохме в сянката им - пак стана студено. За щастие не задълго, първо беше обед и слънцето точно прехвърляше върховете, и второ, подсичането е сравнително кратко. Излязохме от североизточния край на масива, отбихме се до самия ръб да направим няколко снимки. От другата страна е ледника Салейна, и там трябва да се ходи някой ден, не е за изпускане такава красота.
В този момент отдолу дохвърча един хеликоптер с хелискиори и ги остави на едно заравнение на ледника току на 100-тина метра от нас. Отпрашиха надолу веднага, завидях им малко за (още не знаех колко) прекрасното дълго спускане. И за нас бе време да се замъкнем до заслона, не си спомням вече дали свалихме коланите. Май да, защото предстоящото спускане не беше достатъчно стръмно за с колани. До основата на финалния склон стигнахме бързо, но компенсирахме с дълга почивка при повторното лепене на коланите. Всъщност този етап е доста къс, и като положителна денивелация е малко. Аз твърдо не бях във върхова форма, защото се задъхвах както никога, или по-скоро както на качването до Алберт 1, и тези последни 200-300 метра денивелация ги качвах май час и половина, ако не и повече. За сравнение, следващото ми минаване оттам - 30-40 мин. - наполовина, и то без да бързам. Мисля че и двамата бяхме изтощени основно от глад.
Все пак последната серпантина до заслона Trient завъртяхме доста преди залез. Малка вметка - на френски заслон си е заслон (refuge) , в Швейцария думата е "барака" - дървена постройка - cabane. А това на което по Рила и Пирин казваме заслон - в Алпите му казват прост бивак.
Та Trient е истински швейцарски заслон, по-комфортен от повечето наши хижи. Планински 5 звезди. Първата работа - да проверим дали някъде не е останала вода в течно състояние. Намерихме един сериозен казан, имаше поне 3 пръста вода под кората лед. Изгълтахме ги на момента, напълнихме го отново със сняг - и на печката. За Алберт 1-ви писах, че основния заслон бе заключен, в Trient обаче всичко бе достъпно. Установихме се в зимното помещение до основния вход - вид малка кухничка с печка. Не помня имаше ли легло вътре или ние пренесохме, но стана като на хижа Рибни Езера - легла до печката и кеф. До залез слънце направихме няколко снимки отвън и извадихме вътрешните обувки да съхнат. Само дето те замръзнаха, въпреки слънцето.
Естествено, преровихме навсякъде за храна, намерихме един огромен плик, на дънцето на който имаше 2-3 лъжици суха супа. Не спазихме рецептата за приготвяне, разредихме я в колкото може повече вода. Благодат! И сол имаше, от солниците в отворената столова. Май нямаше друго, но ние си носехме торбата с макароните от Алберт 1ви и се наядохме като попски прасета. А, имаше чайчета разни, също добре ни дойдоха. С една дума - рай. Отново ни дойде желание да разгърнем картите. Прекрасна вечер изкарахме. Следващата година като минах оттам, установих, че сме спали в помещението предназначено за обувки. Това защото в сезона, когато има хижар, не се влиза вътре със скиорски обувки, има чехли за всички. И инвентара се оставя - котки, пикели, да не се мотка из заслона нещо дето да ти извади някое око през нощта като си се засилил до едно място. Правила на трудовата безопасност :)
Значи, разучихме следващия етап поне на теория и заспахме преди да успеем да се скараме, може би поради пълните стомаси.
Trient - Champex - La Fouly
Сутринта времето бе едно такова мръчкаво, прехвърчаше слаб сняг. Знаех, че предстои само спускане, но бях леко напрегнат - с целия този сняг паднал последните дни със сигурност предусещах лавини. Закусихме от немай-къде (макарони), стегнахме багажа, поизчистихме, и стана време да потегляме. Първоначалното пускане до ледника (бивше качване от предния ден) беше добре, макар и студено малко. Ръцете ми поизмръзнаха. Надолу имаше следи от вчерашните хелискиори. Но при толкова пресен сняг е грехота да се кара по следи. Такова прекрасно спускане в пръхкав сняг не бях правил от години. Въпреки оскъдната светлина, намаляваща сериозно видимостта и примитивно-тесните тараби, които Т. ми бе донесъл от Бг. Вярно е че той (понякога :) ) кара по-добре от мен, но е вярно също, че с тези ски затъвах 2 пъти по-дълбоко от него и се налагаше да прилагам т. нар. задно обременяване на ските, по-известно като "кенефна стойка". Наклона на ледника изведнъж стана много стръмен, аз излязох съвсем към средата му, а Т. караше по-близо до следите и десния бряг. Защо следите се придържаха толкова близо до десния скат? - мислех, че ги е било страх от лавина по средата, но това бе само едно от основанията. Следващата година, минавайки същия етап видях че съм се изцепил право през едни сераци, за щастие малки и покрити със сняг 2009-та. Затова ми се е сторило толкова стръмно. Удоволствието беше страхотно, като свободен полет в облак сняг. Само дето нямах скиорски очила и не виждах много-много какво има по-надолу. По карта, а и наистина, ледника Trient слиза чак до едноименното село в клисурата от Мартини към границата. Ние трябваше да се отклоним през премката Col des Ecandies, която е още в горната му част, за да слезем в Champex. Тази премка се пада отдясно и разбира се я подминахме. 100-тина метра по надолу от основата към нея спряхме двамата и взехме да се чудим имаше ли умник Гюро глава или нямаше. На мен разстоянието (и наклона) ми се видя достатъчно за да изисква колани, така че си ги залепих. Т. реши да гази по обувки. Разказа му се играта. Не че на мен не, де, но чак газене до кръста в снега като неговото ми се размина. И както обикновено, в основата на късия склон до премката аз си обух котките, той - не. Късо качване, но стръмно и заледено. Пак му се разказа играта. Изобщо не ми стана ясно как успя да издрапа. Най-интересното е, че за хелиските нямаше почивен ден и някакви печенеги, явно кацнали на горното плато ни настигнаха и даже на премката излязоха преди Т. Бяха добри карачи и заминаха надолу, подсичайки десния склон, аз бях доволен, защото бях малко напрегнат както вече споменах и изпитвах известно подозрение към условията. Тоест кумех се явно. Даже Т. тръгна пред мен по техните следи.
Предчувствията ми не са били съвсем безпочвени - едно широко към 3 метра стичане се свлече току пред върховете на ските ми, едва бях тръгнал от премката. Нищо сериозно, но с тоя наклон на кулоара би ме завлякло доста надолу и в центъра на по-големи потенциални лавини. Поседях 5 сек. преди да реша, че ако много се замислям може и по зле да стане, преминах стичането и обърнах върховете на ските право надолу за по-бързо. В началото бе стръмно и всичко вървеше прекрасно, както по-рано сутринта на ледника. Като намаля наклона обаче (рязко в един момент) ските ми се забавиха прекалено рязко за инерцията на раницата ми и в резултат се получи прилично предно салто с човка на глава. Хич не беше мястото и момента за такива акробации, изрових си падналите очила, напъхах ги в джоба и ударих вече шуса надолу. Скоро направих и следващата човка, тия ски работеха повече като кънки, толкова дълбоко потъваха в пресния сняг. Но и уморен си бях определено, колената не ме държаха изобщо. Все едно, вече бях излязъл от потенциално опасната зона. А и доста бързо загубихме денивелация - слязохме в средната част на долината на Champex. Т. ме чакаше там някъде, според него от поне 2 часа. А аз чак там сколасах да си избърша очилата и да си ги сложа. Разликата във времето беше драстична. Никакъв вятър - долината е закътана, стана топло, огря слънце.
Още по-надолу вече карах като вестник. Само шус, без един завой, и все пак колената ми отмаляваха за нула време, трябваше да спирам на често. Отдолу наизлязоха пантаджии един куп. Повечето до заслона, за един ден и връщане. Видя ми се доста мазохистично, но си има хора за всичко. Има даже такива, които вместо Шамони - Цермат правят Цермат - Шамони ! Всички тези хубави спускания, които правим в нашата посока, за тях са качвания. Ако се замисля обаче, качванията ни са си чисти спускания за тях. Дали пък да не го пробвам някой път ? :)
Преди влизането в гората с Т. поспряхме за по-дълго, да направим някоя снимка, аз да се изчистя от снега, събран при паданията ми. Сега като гледам снимките, имаме вид на пленени германци от края на втората война . Ужас просто.
После през гората по един заледен път - на такъв терен сме в наши води (то на какъв ли не сме) и излизаме на селото Champex. То пък едно село - 5 къщи. То пък една гара... Нямаше още обяд. Намерихме спирката на рейса и проверихме разписанието. Имаше време за по пица с бира, на тераската на малко ресторантче. Първо нормално хранене от 1 седмица. Услади ни се и на двамата, бирата най-вече. Даже се преобух с градските обувки.
Рейса дойде навреме, натоварихме се с едно чувство за нещо приключено, или поне част от нещо, поне аз.
Слизането от Champex в долината на Orsières e живописно, автобуса прави завои на 180° , пътя се изнася над урвата на подпори, впечатляващо. Ние и двамата обаче заспахме. Долу на гарата ни събуди шофьора, трябвало било да слизаме.
Направил съм няколко снимки на гарата в Orsières - това което писах по-горе за изпадналите германци важи с пълна сила. Всъщност чакахме друг автобус, а не влак. Бяхме само ние, въргаляхме се по единствената пейка, не си бяхме пресмятали пристигането да е съобразено с разписанието, за да хванем веднага този автобус, всъщност не бяхме наясно и кой (по-скоро до къде) автобус. Аз си мислех, едва ли не, че Bourg St-Pierre е центъра на просветата, щом оттам минава Високия Път. Не беше. Рейса ни закара до там и тъй като бяхме единствени пътници, не продължи нагоре. Разходихме се по самотно празната централна улица, всичко бе затворено. Под всичко да се разбира 2 страноприемници и нещо като ресторант-гостилница. Такива работи като магазини - няма. Има паметна плоча от преминаването на Наполеон, и 5 къщи по-нататък - в края на селото - сградата на бившата митница - много живописно изрисувана. Явно събирането на митнически такси е давало поминък на поне половината село. Нагоре имаше табелки по пътя за язовира Lac des Toules и Bourg St-Bernard.
Това второто по-късно видях на картата че е бург, колкото аз съм ватман. Не стигнахме до него за щастие. Получи се така, че всъщност нямаше къде да пренощуваме. Ранен следобяд, около 14 часа беше когато слязохме от автобуса, при разходката до митницата почна да ръси леко сняг. Слязохме обратно до рейса, шофьора се въртеше наоколо, подпитахме го и си каза, че няма да се качва по-нагоре, но имал курс до La Fouly. Натоварихме се пак и обратно в Orsières, след което със същия рейс - до La Fouly. Това е най-високото населено място от швейцарската страна на долината Val Ferret. Нещо като ски-център, има няколко лифта, но то там практически всяка къща има лифт в задния двор. В La Fouly бихме слезли ако бяхме изходили варианта на Пътя през Иглата А- Neuve. На Т. идеята. Гледайки ледника под масива изотдолу останах много доволен, че не се поддадох на самоубийствените му идейки. Важното бе, че намерихме отворен хотел - Еделвайс, и ни взеха за пренощуване. Хотел тип заслон, разбира се. Спахме в общата спалня, но нямаше никой освен нас, разхвърляхме се навсякъде, лукс. Тъй като пристигнахме рано, обиколихме 3-те къщи съставящи селото и се оказа, че има и магазин. Малко ми се губят някои моменти, може и в Orsières да сме пазарували нещо. Факт че се видяхме малко и с манджа. Гида Т. отново изкара някакви блестящи планове - да продължим към хосписа на прохода Gd St-Bernard. По карта изглеждаше прилично, бързо склоних, даже мръднах половин час нагоре да хвърля един поглед. За хвърляне - хвърлих, но представа никаква. Всъщност La Fouly е под 2000 м, аз походих до малко над края на гористия пояс, но без да стигна място от което да има по-добра перспектива за същинското ходене. Бях пеш и след края на пътя доста затъвах в размекналия се сняг. Слънцето огряваше хребета от запад, настройвайки ме оптимистично за следващия ден. Като се прибрах вечеряхме на две, на три, не лошо всъщност, направо в спалното, лежейки. Дълго не можах да заспя, мисля че доста впечатления ми се събраха за изминалата седмица.
На следващата сутрин в La Fouly.
Вали сняг. Стабилно. Вече е натрупал едно 20 нови см. Решаваме, че към Сан Бернар нямаме особено големи шансове. Доста по-вероятно е да се изгубим, отколкото да стигнем хосписа. Слизаме за закуска без претстартовата тръпка, но поне аз - с нарастващо подозрение че ще гледаме Цермат през крив макарон след още един изгубен ден. Стоянов по-скоро ми се сърди като че аз съм бога на снега, а не той.
Както споменах, единствени гости на хотелчето сме, закусваме със собствениците на една маса. На която няма място за чинии поради настанилите се голям пушен бут шунка, 2-3 пити сирене, масло, топъл хляб (той пък от къде се появи не разбрах) и бутилка вино. Така разбирам аз традиционната швейцарска закуска. Малко заобиколно ни подпитаха дали продължаваме нагоре, намека бе че с този нов сняг лавините изискват доста добро познаване на пътя. А ние нямаме вид като да се оправяме с вързани очи в района. Успокоихме ги, че си слизаме надолу, видимо им олекна. Много симпатични хора, но си давам сметка, че броя на загиналите в лавини не е най-добрата реклама на ски-туризма в долината.
Както и да е, дочакахме снегорините да разчистят пътя и с първия пристигнал автобус се смъкнахме обратно в Bourg St-Pierre. През Orsières, за трети път в 2 дена. Според шофьора щяло да ни е по-евтино да си вземем месечни карти.
В La Fouly ни казаха, че малкото хотелче с бензиностанцията на пътя приема хора и извън сезона. Предния ден не се бяхме сетили да проверим там, нищо не подсказваше, че друго освен бензиностанцията е отворено. Изненадващо добре за нас се оказа, че има и обща спалня - предвидена за наплива по Високия път след 2 седмици. Сега отново само за нас. Беше съвсем отделена от хотелчето, вратата гледаше на изток към долината с пътеката към Valsorey. С този нов сняг можехме да обуем ските още в антрето, както и направихме де, на другия ден. Единствен неприятен фактор бе този на намаляващата стремглаво съвместимост на манталитети и комуникация м/у нас двамата. Нещо се бяхме поизнервили като че ли, поради сериозното разминаване с първоначалните планове. Никога не сме били способни с Т. да взимаме общо решение, при общи начинания от повече от 2 дена различията стават определено отчетливи. По време на самото действие - ски или катерене, не е толкова забележимо, и без това всеки е концентриран върху действието, което смята за най-важно. Но при бездействие 1-2-3 дена, опортюнизма и на двамата излиза на повърхността.
Както бяхме още на обяд в Bourg St-Pierre, докато се настаним и вече си бяхме опротивяли. Прекалено рано за деня.
Т. се позанимава малко с дразнене на огромния санбернар в двора, но кучето бе прекалено доволно от снега (с тази козина не ми е ясно как преживяват лятото) и не му обърна внимание. Тъй като той (Т., не кучето) е по-малко темерут от мен, пръв взе решение да се разкара по-надалеч, обу ските и излезе на "разузнаване". Аз от инат лежах и се правех, че спя. Час - час и половина след като излезе, също реших да се пораздвижа малко, за да не скърцам прекалено на другия ден нагоре. Без ски обаче. С градските обувки, къде, къде - пак нагоре в същата долина, не че има много избор, де. А и за да затъвам по-малко в снега, ходех по следата на Т. Да ама изобщо не затъвах по-малко. Излязох до малко над гората, да погледна как е нагоре. Погледнах. В мъглата и снеговалежа видимостта бе макс. 200 м. Т. не се виждаше. Нагоре духаше, зариваше следата. Краката ми се намокриха до колената и съответно замръзнаха. Реших да се връщам, което ми решение бе възнаградено от съдбата по изненадващо приятен начин. В спалното помещение на хотелчето имаше малко телевизорче, работещо постоянно - като ни настаняваха го пуснаха за да ни го покажат и не бяхме го спирали. Работеше на М6 - френскоезичен музикален канал.
При влизането ми показваха клипа "Libertine" на MF. След него - продължението му Pourvu qu'elles soient douces, после Sans contrefaçon, A quoi je sers, Je t'aime mélancolie...
Даже не се преобух. Да си призная, слушам си я Mylène още от 1991 година, но ей така, между другото. Не ми пречи, както казва Н. Не се заслушвах прекалено внимателно в текстовете. Срещата с нея в Bourg St-Pierre ми дойде като гръм от ясно небе. Сoup de foudre. Клипа A quoi je sers не бях го гледал никога, направо ми разби сърцето. Не съм си представял, че някой може да предаде емоции толкова близки до вътрешното ми "аз". Потресен бях.
По някое време Т. се прибра, не обърнах внимание кога, въпреки че програмата с клипове на Mylène бе свършила. Давайки ми пореден повод сериозно да се замисля какво аджеба правя, защо, и изобщо.
Обикновено не се възползвам от такива поводи. От сегашното ми положение, 6 години по-късно, мога да кажа, че изглежда отново не съм се възползвал, но виж, повода сериозно се е възползвал от мен. Останах до гроб безусловен обожател на Mylène. Ou est ma tombe?
А, използвах престоя в това и в предното хотелче да заредя батерията на мизерното ми плейърче, но както ми мина желание да слушам друго, освен Мими-то, почти не го слушах до края. Вършеше все пак работа - да слушаме прогнозата за времето по радиото на него. Не беше обнадеждаваща.
Вечеряхме задоволително в ресторанта на хотелчето, отново единствени. Много не разговаряхме, споменах че съм темерут, Т. не ми отстъпва. Ясно беше, че независимо от прогнозата ще се ходи нагоре. Последен шанс да завъртим Пътя, ако се понапънем. Т. също гонеше самолет, и то един ден по-рано от мен. Какво самочувствие сме имали само ! Разбрах го следващата година, когато установих, че би ни трябвало поне двойно повече време за да стигнем Цермат когато трябва.
Всъщност не е за учудване, самочувствие сме си имали винаги, и то по-скоро оправдано. В случая - не особено.
Следваща сутрин. Предвиден етап - Bourg St-Pierre - Valsorey - bivuacco di Musso. Мислено се умихвам, като се сетя. Тръгваме доста рано, Т. наистина слага ските още вътре. Много го бива в изцепките. Иначе времето - по-лошо от предния ден. Поне снега не вали силно и не трупа толкова. Вече е натрупал и то повече отколкото ни е необходимо. Няма пълно щастие. Из гората вече бием пъртина, следата на разузнавача не личи изобщо. После се захващаме да подсичаме южния склон на долината. Не много високо този път, няма и смисъл, в дъното е тясно затапено според Т. и няма много възможности за минаване. Хем не е високо, хем погледа ми бяга нагоре - стръмен и подветрен склон, пълен със сняг, не е най-прекрасна гледка. Преминаваме покрай едни говедарници (летни), от които се виждат само покривите. Т. споменава че разузнаването му било до тях. Един бая едър муфлон се показа на скаличките над нас, май мислеше да слезе надолу и ние го изненадахме. Красиво животно, рогата му стигаха до средата на гърба му назад.
Опряхме в клисурата, затваряща долната част от долината. Тясно и стръмно, чак за серпантини не става. Може би и да става, но на човек първото което му хрумва е измъкване по най-бързия начин нагоре, с тоя наклон и повече от половин метър пресен сняг на него. Тръгнах пръв, предупреждавайки Т. да остави поне 100м между двамата. Тръгна след 50. Т., не склона, за щастие. Този пасаж е ситуиран точно от страни на малък водопад - преход между горната и долната части на долината. Потока надолу се излива в едно дере с отвесни скални стени, дясна страна на подсичания от нас склон. За несведущите пояснявам - ако склона падне и повлече "някого", тоя ще се озове на дъното на реката с поне 10-ина метра сняг отгоре.
Да не драматизирам излишно, нищо не падна и никого не повлече, освен това се оказа впоследствие, че това бе един от по-лесните пасажи. Как да е, излязохме на един равнак, близо до мостче над потока. Представям си колко е приятно мястото за пикник през лятото. Следващата година едва там можах да сваля ските от гърба и да ги сложа на краката. Не е за вярване колко сняг имаше тази 2009-та година.
Не помня пълнихме ли вода, не пълнихме ли. Освен да вали сняг имаше и вятър, имаше и мъгла. Вятър и мъгла. Обичайните за нас двамата условия. Продължаваме по равното нагоре :) , отвреме навреме мъглата се разкъсва и нещо се провижда. Заслона Vélan примерно. Има вид на космически кораб, кацнал на ръба на ледника под едноименния връх. Valsorey не се вижда. Вижда се също, че едни скали затапват дъното на равнака. Vélan го виждаме доста по-нагоре в дясно от тях. Като ги доближихме вече бяхме взели решението да вървим към Vélan. Друго си е човек да има поне мержелеещ се ориентир. Ясно се вижда пътя до него - един скално-снежен ръб в правилна дъга и имащ за начало въпросните скалички. Без никаква изненада двамата избираме различен път. Ръба загражда отгоре една огромна фуния, ама фуния! Даже не ми се мисли колко сняг е наблъскан в нея. Т. си я е избрал, защото вероятно няма да трябва да сваля ските. Луд, опасно. Не че не съм го знаел.
Моят подход е фронталната атака. Право нагоре със ските, докъдето може. В основата на скалния праг ги връзвам на раницата, вадя пикела и се захващам с катерене. В началото - риене. Всяка издатинка от скалата е покрита със сняг. Тъкмо съм се качил 3-4 метра, стъпвайки на невидими издатини под снега, отгоре вятъра ми навява сняг във врата въпреки качулката, и се подхлъзвам. Озовавам се по гръб в изходно положение, снега е толкова много че нищо от падането не съм усетил, като върху пухени възглавници съм паднал. Студени и мокри. Явно трябва да се отнеса малко по-сериозно. Утъпквам площадка, слагам и котките, а ските оставям, завързани за дългия прусек, който нося вместо въже. Да си ги издърпам като стигна горе. Този път напредвам по-добре, котките захапват до скала. Между 2 прагчета спирам за да изтегля ските, иначе отгоре чак ще е много трудно. Пикела не върши особена работа, забивам го с дръжката и пак не задържа. Преминавам и следващото прагче, до ръба остават само 2 по-малки. Дишам като змей и почивам на 2 стъпки. Както съм спрял и гледам надолу да видя дали ще падна на площадката, която утъпках, с огромно изумление виждам 3 фигурки долу на равнака. Пантаджии. И те май ме видяха, бяха спрели, но след малко тръгнаха в ляво. Може и просто да са били на мястото на което следата на Т. се отклони в дясно от моята и са се чудели кой може да е толкова луд да тръгне натам. Забиха право към една клисура, за която ние и двамата бяхме преценили, погрешно разбира се, че няма минаване.
Аз реших да се съсредоточа в оставащите ми 20-ина метра до заветния ръб. Само че между прагчетата - страшно много сняг. Риене - подхлъзване, риене - подхлъзване, издрапах малко и пак паднах. За щастие не до долу. Още един опит, почти съм излязал, стоя на предни зъби на котките, забити нямам представа къде, снега отгоре опира в гърдите, уж съм забил пикела, но все едно в нищо. Не държи изобщо. Няколко гърча, уж технични, за да изляза, не става и не става. А като гледам, бая нависоко съм се качил. Гледам когато мъглата позволи, де. Поседях така към 10-ина минути, прасците ми почнаха да се вдървяват. Върни се за да отидеш, казват японците, реших че имат право. Духаше силно, постоянно се чуваха някакви думкания като от лавини. Мисля си, оня темерут сигурно вече го е намачкала някоя, като падна долу няма кой да ме спасява. Тръгнах да се връщам с катерене. Не беше никак лесна работа, поне успях да хвърля раницата и ските чак долу. Е, смъкнах се как да е, поотупах се малко и влязох в следата на трите фантома от преди малко. Клисурата се оказа нормалното минаване, доста лек пасаж макар тясна и стръмна. Но пък къса, а и със следа. След излизането ѝ се озовах в ляво под жадувания ръб. Следата водеше в другата посока, явно към Valsorey. Изоставих я, оставайки благодарен за кратката, но много съществена подкрепа която получих. Напънах се колкото можах за да изляза на ръба възможно най-бързо. Четири реда по-горе описах шегаджийски подозренията си за лавина във фунията, по която тръгна Т., но истината е че сериозно се бях притеснил. Бумканията от падащи (без да ги виждам) лавини бяха силни и чести. Излизам на ръба, гледам нагоре, гледам надолу към фунията, няма никой. Не че се вижда много. Но съвсем се притесних. В един момент се разкъса малко и с голямо облекчение го съзрях, излязал и той на ръба, доста над мен. Даже ме бе видял пръв, защото крещеше нещо. Късметлия, определено. Вързах пак ските на раницата и поех нагоре. В началото се заблуждавах, че ще ме изчака и си дадох зор, после съобразих, че и аз не бих чакал на тоя обветрен ръб и се върнах на хималайската си стъпка. По-нагоре вече можеше и със ски, издухано от вятъра и заледено, но ставаше. Настигнах Т. току преди излизането на самия заслон, което не беше ясно, защото го видяхме едва в последния момент - едва ли не с покрива над главите ни. Мъглата се беше сгъстила, а и температурата падна сериозно. В крайна сметка стигнахме. И този път. Питайки се колко ли още пъти ни остават. Заедно двамата - това май бе последния.
Сега си мисля, че долу при мостчето потока бе скрит от сняг и не сме наливали вода, защото бяхме умрели от жажда и двамата. Направихме една обща снимка веднага след като влязохме - в помещението за обувки. Ще взема да я приложа тук, адски показателна е за състоянието ни - и в този ден и изобщо за това турне. Знам, че се потретвам, но пленените германци през 1945 г. изглеждат по-свежи.
И въпреки всичко се бяхме качили бързо. Вероятно поради ранното тръгване от Bourg St-Pierre. Целия заслон бе отворен, нищо заключено. Огромен, нов, модерен. Отврат.
Едни високи тавани, няма затопляне това чудо. Фотоклетки по покрива, ама свързани ли са с акумулатори, откъде се включват, един господ знае. Всичко съвсем ново, сервизните помещения си стоят още на гол бетон. Намерихме някакви парчета от дъски, вероятно от кофража. И една печка в остъклената отвсякъде трапезария, таван поне 5м. висок. Запалихме печката, паркирахме се до нея, ама и вътре да влезем не можем да се стоплим. Положението се пооправи след като сварихме по един чай и се заехме със супи и друго ядене. Всъщност само със супи. Друго нямахме. Това турне освен всичко друго се оказа и турнето на глада.
Течностите ни постоплиха, тръгнахме да разглеждаме. Имаше добра библиотека, включително албума-гидовник за Високия Път. Страхотен албум. След подробното му разглеждане установихме безспорния факт - Цермат, ама друг път. Оставаха ни 2/3 от Пътя и 1/4 от времето.
Каквото - такова, аз не бях недоволен. Т. - твърдо да, мисля. Смяташе (и с право, признавам), че Ванкувър е края на света и иде ли веднъж там - край, няма връщане. С едно изречение - последно голямо шоу в ексесивно садо-мазо стил. Май само мазо- се получи, но карай.
Можехме да си позволим още един ден в планината и помислихме да се качим до Валсорей. Привечер облаците се разкъсаха значително и можахме да видим отсрещния склон на Grand Combin. Впечатляващ. И тази снимка трябва да включа.
Съвсем съм забравил къде спахме тази нощ. Май събрахме столове около печката и на тях. Да, така стана. Печката все пак угасна и сутринта - страхотен клинч. И слънце навън. Втория слънчев ден от началото на турнето. Върху 10.
Grand Combin целия в сняг и огрян - неописуемо. На мен още от предната вечер ми бе ясно, че нямаме нито сили, нито време, нито възможности да ходим до Валсорей, и го казах. На T. също му бе пределно ясно, още повече, че до неговия самолет оставаха по-малко от 48 часа. Обаче се нацупи пак, което охлади и без това не особено горещата атмосфера. Оправихме и почистихме каквото можеше, снимахме се с албума и се приготвихме за слизане. Последно за този първи опит по Пътя. Получи се добро спускане, частта от заслона до ледника долу под Grand Combin - идеална. T. караше напред начумерен, мен ме устройваше, нямах намерение да падна в някоя цепнатина баш сега. След клисурата долу направихме една пауза да се полюбуваме на дивотиите, сътворени и от двамата предния ден. За финал - обратно подсичане на южния склон в долната част - целия, ама целия бе пометен от лавини.
Като го гледах отгоре, помислих че са падали сутринта, като тръгнах обаче установих, че буците са заледени. Което означава, че са пренощували, тоест падали са предния ден, най-вероятно скоро след нашето преминаване. Бумтенето, което чувах докато катерех скалния праг от тях ще да е било. Все едно, ударих шуса от колкото се може по-високо, че както припичаше слънцето, скоростното преминаване бе за предпочитане. Замръзналите буци ми съсипаха колената, но пресякох за по-малко от 10 минути разстояние, ходено може би час - час и половина предния ден. След още половин час бутане - ето ни обратно в Bourg St-Pierre.
После..... после автобуса, Orsières, Martigny. От там с живописната зъбчатка през Валорсин - в Chamonix.
Тук вече склерозата съвсем ме е ударила. Не си спомням дали не преспахме в жита в Chamonix, или се обадихме на ятака Х да ни прибере у тях още същата вечер. Май така стана. На другия ден Т. си замина за Ванкувър, а аз останах да досаждам на симпатичното семейство на Х. още един ден. Демонтирах си автоматите и изхвърлих тарабите, донесени ми от Т., които въпреки всичките ми грозни думи за тях съучаствуваха в едно от най-грандиозните ми турнета. Значи малко неблагодарно се отнесох към тях. Вярвам, че са си намерили мястото по някоя ограда в околностите на Женева, там е пълно с огради от стари ски.
И ето окончателния финал. Женева - Цюрих - у дома в Монреал, на следващата сутрин - на работа.
Точно месец по-късно се обадиха да ми кажат, че татко е починал.
влез или се регистрирай за да пишеш коментари | 2653 разглеждания