Със сноуборд от вр. Ленин (7134 m.)

  30 October, 2017 - 15:55 Автор: Vladimir_Pavlov

3 седмици в Киргизстан и Памир – един разказ за пътя до вр. Ленин 7134м. и първото ми спускане със сноуборд от над 7000м

През март 2016 ви бях разказал за моите снежни емоции в Иран, които в крайна сметка кулминираха в изкачването и спускането с дъска на най-високия връх в Близкия Изток – Дамаванд, 5671м., което разпали в мен една стара искра за високи върхове. В края на всичко казано тогава ви споделих, че мечтите и силите ми съвсем не свършват там, а напротив, насочвам ги към по-високи цели и естествено планини.

И ето, че след година и половина дойде време да се отправя към следващото ми голямо предизвикателство с не малко странното име вр. Ленин 7134м (преди вр. Авицена), намиращ се на границата между Киргизстан и Таджикистан. Идеята е всъщност доста стара и датира от повече от 7 години по мои спомени, но както често става, за всичките тези години съдбата бе приготвила други изненади и преживелици. Не съжалявам ни най-малко за това, първо защото прекарах времето си пълноценно и второ, защото едва ли някога съм бил по-добре подготвен за тази експедиция от сега. Тя - съдбата май си разбира от работата и понякога е по-добре да не и даваме зор, което за мен винаги е било трудна задача, но се старая. И тази година пъзелът на живота не се подреди, както очаквах, но повечето части в средата паснаха и реших останалите да ги намирам и подреждам в движение, но за това по-нататък. Сега тръгвам на 3 седмична експедиция, която изглежда съм чакал твърде дълго.

(Предупреждавам ви, че текстът е дълъг около 20 страници в word, но за който обича високата планина, ските и сноуборда, смятам че ще му се сторят даже малко. За разлика от предишния пътепис от Иран, този наистина е воден ден за ден и всичко в него, с много малки изключения, е написано в конкретния ден (понякога в гърчава йога поза в палатката на -15/20 С), който носи своето настроение, мисли, заряд и разбира се най-различни преживелици. Надявам се да ви хареса, защото го пиша за вас, аз си го имам всичко в главата:))

Ден 1. Стягането на багажи по списъци от една седмица насам явно бе успешно, защото, незнайно как, събрах цялата екипировка в моя 190 сантиметров бордбег и в 70 литровата ми раница, която даже успях да мина навсякъде като ръчен багаж – тез Турските много ги тача, за дето никога не сами се заяждали за какъвто и да е свръх багаж и ще продължа да си ги ползвам.

В къщи, бързо сбогуване с любими и сънливи хора (все пак е събота 07:30ч.), които определено са по-уплашени и объркани от мен, заради всичко неизвестно, което предстои, но всички знаят отлично, че няма смисъл да ме разубеждават за пореден път, моят инат е непобедим. Фадъра набързо ме метна по необикновено изпразнения Малинов, на летището без драми и ето ме вече, залепен на прозореца в самолета в очакване животът да ме връхлети с пълна сила. Ама пък и аз не му оставам длъжен, бутам му се откак се познавам, на някои не им се харесва, но за мен друг начин няма. Повечето хора обичат да пътуват и всеки знае какво е усещането в онзи момент, но за мен е много по-специално – чакал съм с години и съм хвърлил усилия и средства, на които няма да се спирам в ден 1. Главата ми е леко объркана, последната седмица в София е 35С, но мозъкът ми пресъздава зима, а краката неволно се готвят и тръгват да завиват със сноуборда на сухо, всички, които карат знаят как е :) Отделно от това, човек трябва да позареже семейство, ваканции, проблеми в работата, лични вълнения и емоции – всички те някак се лутат в съзнанието, но като че ли се изпаряват досущ като белите облаци под мен, само най-силните остават и с тях ще трябва да се живее през цялото време. На летището и в самолета си говорих с бая народ, но всъщност съм напълно сам, или поне във физическото си състояние. Никой не искаше да си жертва лятото за тази цел, пък и тая работа не е за всеки, не е като да свирнеш на някой да ходите да покарате. Не се надувам, просто наистина малцина са тези, които биха се подготвили и тръгнали на подобно нещо, камо ли да се уцелим в един и същи момент. Един от тези малцина бе моят френд и riding buddy Сашо, с който спуснахме миналата година Дамаванд и който даже си купи билети, но неговият пъзел хич не пасна за сметка на други важни житейски събития, които, сигурен съм, не го правят по-малко щастлив. За мен обаче не остана друга алтернатива, освен да тръгна сам, не можех повече да го отлагам, а и имах усещането, че това е моят шанс, моето време. Не виждам причина да изпитвам самота, защото душата ми не е самотна, чувствам се напълно самодостатъчен, а знам също и колко хора стоят зад мен във всеки един момент. Освен това, още утре ще се присъединя към международна експедиция с хора от цял свят, които не познавам хич, но определено съм позитивно настроен, само тайничко се надявам на нехъркащ съпалатковец (дали има по-подходяща дума? :)) Тези редове ги пиша от летището в Истанбул, където ще си отвися около 10 часа, но така съм по-сигурен, че няма да ми затрият багажа, а това е меко казано важно, защото утре имам вътрешен полет в Киргизстан с друг превозвач. Всичко тече нормално, гледам си залеза от джама на летището, а след няколко часа забелязвам и изгрева, към който се движа с около 900км/ч – гледките от оранжевите азиатски степи са умопомрачителни, вратът ми се схвана на тоя прозорец начи, спане няма.

Ден 2. Кацам в Бишкек, половината самолет е пълен със съмишленици, явно тая държава посреща много планинари и това ми харесва. Летището лъха на соц, даже разни трактори се мотат по пистата, която беше толкова неравна, че имах чувството, че ще изпусне някой амортисьор на кацане. За сметка на това пък хората бяха супер приветливи, за пореден път се убеждавам, че по-простичките условия на живот изграждат по-добри човеци. Пращат ме за виза, която става готова за около 10 минути и струва 50 долара. Всичко е минало по план, багажът си дойде непокътнат, което е голямо успокоение (като знам какво има в тоя бег, направо ще получа инфаркт, ако не се появи на лентата), но сега следват нови 8 часа чакане за вътрешния полет, слава богу има нет, четец и на какво да пиша. А пиша и за други неща, които може би ще излязат на яве някой ден – думите просто извират. Докато чакам на домашния терминал, ставам свидетел на какво ли не, за 8 часа животът просто минаваше пред мен, но най-силно впечатление ми направи един традиционен дядо, който изпращаше всичките си около 8 внуци нанякъде. Човекът, облечен в скромен костюм и с истинска местна шапка бе наобиколен от тази сюрия деца, но вместо да подскачат и крещят, те бяха сериозни и го гледаха право в очите, докато той им даваше заръки и вероятно житейски уроци, които нямаше как да разбера. Зачудих се, дали на Запад, в „развития” свят все още може да се открие такова уважение към възрастните хора и дали те самите са живели така, че да го заслужат. На гейта пък с мен се запознава първият ми киргизки приятел и ми дава разни съвети и добри места за посещение.

Качваме се на вътрешния полет в самолет, какъвто не съм виждал до сега и леко съм недоволен, защото си букнах място до прозорец (това за мен е задължително, всичко друго е неприемливо:)), а такъв липсва до мен. Казвам си, че явно така трябва да бъде и точно в този момент до мен сяда един дядка, досущ като онзи – изпращача с костюма и шапката, който се оказа не прозорец, ами цяла веранда към Киргизстан.

За пореден път – за всичко си има причина. С дядото се снимаме, той ми подарява шапката си, а аз си споделям храната и чая с него, смятам, че такъв човек може да се нарече мой приятел, макари трудно да се разбирахме с моя импровизиран руски. Още не съм излизал от летища и самолети, а вече тази държава все много да ми харесва. Полетът отнема около час, който мина като 5 минути. Кацаме на писта, достойна за офроуд, наистина не знам как гумите въобще имат сцепление. За първи път слизам от самолет като от градски транспорт, няма гишета, няма проверки, просто си слизаш и си отиваш. Багажът също е наличен, едва се измъквам от тълпата, крещяща „такси” и се запознавам със свръзката ми и основен гид на групата – Павел, супер споко типче, малко уморен, че току що слязал от Мустаг Ата, но ми хареса веднага. Мятаме се в някаква кола с десен волан (оказа се всички там са така, пък движението си е нормално) и след 30тина минути сме в хотела. Останалата група ни чака за вечеря, така че мятам всичко в стаята и въпреки тези около 40 часа път и умора, излизам да вечеряме. Групата се състои от двама испанци – Аурелио и Мигел, един американец – Нийл, одрал кожата на Ерик Клептън, ама не свири като него за съжаление, и една латвийка полуадашка – Влада, аз и гида Павел. Доволен съм от компактния състав, а и всички изглеждат фит и надъхани, всичко това е добре за скоростта на изкачване и въобще за цялостната динамика в предстоящите седмици. Най-накрая се хапва читава храна и пием грузинско червено винце, всички са капнали от умора от пътуването. Към 23:00 сме си в хотела, лягам с много мисли и емоции в главата си. От утре започва истинското пътуване към планината, отново се приближавам максимално към мечтите си. Заспивам като отсечен след късния душ.

Ден 3. Най-сетне се спи и то цяла нощ. Сутринта бърза руска закуска, последно чекване на нета и отново с целя багаж се мятаме в един огромен бус Мерцедес, който следва да ни закара до Base Camp (BC) на 3600м. височина дълбоко в Памир.

Веднага щом излизаме от града, красотата на Киргизстан излиза на яве – безкрайни зелени килими, разсичани от корита на огромни реки, а отстрани стотици юрти, напълно автентични и хиляди коне на воля, докъдето ти стига погледа, също всякакъв домашен добитък. Личи си отвсякъде, че този народ от хилядолетия разчита основно на и се препитава от конете и в днешно време много от тях все още продължават по същия начин, дори дрехите им изглеждат непроменени – мисля си, че фадъра би си умрял от кеф тук. Хора и животни си живеят в пълна хармония сред дивата природа, а в далечината стърчат първите 4-5 хилядници, вероятно повечето без имена.

Пътищата са учудващо добри, дизеларката ръмжи и ние стремглаво се приближаваме към целта. Влизаме все по-навътре измежду върховете и гледките стават все по драматични.

Първо пукаме гума, а после камиончето взе много да се задъхва по стръмното, едно подобно пред нас директно му изтекоха водите, спряхме да помагаме, но май нямаше с какво. Малко по-нагоре направо спряхме да се движим, имахме проблем с трансмисията, седяхме 5 минути на едно място, но накрая зацепихме и само на 1ва и молейки се всички вкупом, изкачихме целия предел с връхна точка 3615м.

След 6 часа път се отбихме от асфалта и започна як офроуд през едно високо плато на 3000м, в дъното на което вече се виждаха бели 6хилядници – страшна красота, но и 30км с 10км/ч си е тегава работа.

Бусчето се запичаше все по-редовно на всяка височинка, а все пак трябва да се доберем до 3600м и то по чакъл, трева, кал и пр. След още 2-3 часа, много гледки, юрти и стотици фриволни мармоти (тия животинки щъкат навсякъде по зелената морава и ме накараха да се чувствам като в анимационен филм) най-сетне съзираме палатковите лагери на BC – пристигаме, леко вали дъжд, но грее и слънце, навън е около 8С, малко странно след 35С в Ош.

Настаняваме се в стационарните палатки, аз ще съм с Нийл и съм cool. Общата кухня и трапезария са направени от 2 юрти в традиционен стил и си е доста задушевно. Сядаме да ядем, заобиколени от върхове, а навън започва да вали сериозен дъжд, което е леко потискащо в тези условия, пък и аз имах желание да се поразтъпча след 8 часа в буса, но нямаше как. Ситуацията приема още по-мрачен вид, след като се срещаме с групи, слизащи от планината, всички преуморени, изгорели, с наведени глави и както се казва с обесени цифки. Тяхната информация е, че върхът е непревземаем, от 20 дена не е спряло да духа и да вали сняг, всеки ден се прокарвали нови пъртини, тези които се добрали до Camp 3 (C3) на 6100м, останали без палатки, защото вятърът им ги разрушил, от началото на сезона, до върха са успели да стигнат само двама души и то някакви си супер силни легенди в алпинизма. Всичко това направо разбива на пух и прах целия ми ентусиазъм, нещата изглеждат наистина сериозно, а и всички останали потвърждават информацията. В погледите на хората се чете някакъв особен сарказъм, имам чувството, че ми казват „хахаха, сега ще видите накъде сте тръгнали”. Павел обаче е напълно непоклатим и заявява най-авторитетно, че след като толкова дълго времето е било лошо, то сега не му остава нищо друго, освен да се оправи за нас. Пием по чаша вино за това, само че после, лежейки в палатката, върху която се изливат тонове вода, тази идея ми се струва леко далечна и нереална. Все пак надеждата остава, но не заспивам с най-добрите чувства.

Ден 4. Първи активен аклиматизационен ден, време е да се захващаме за работа. Слава богу, палатката ни е суха, навън още капе, но се разчиства. Обилна закуска в 8 и към 9:30, облечени като за лятна планина се понасяме към вр. Петровск, около 4900м висок, но нашата цел е да се доберем до снежната шапка на около 4300, където да прекараме известно време или както се казва да си вземем височината. С раздвижването на краката ми става къде къде по-добре, слънцето се попоказва, а двамата иберийци не ги стърпява и започват да пеят – настроението генерално се оправя. С изкачването пейзажът става все по-вдъхновяващ, десетки езера, безбрежни зелени поля на север и бели 6-хилядници на юг, в долината под нас жълтеят като пчели нашите палатки. Групата е супер, всички се движим безпроблемно и без умора по острото било сме горе само след около 2 часа.

Чувствам се перфектно на 4300м, нямам главобол, сърцето работи равномерно, имам сили направо да тичам, но и знам, че трябва да си ги съхранявам за после. Другите също нямат проблеми, така че имаме зелена светлина още утре да тръгнем към Camp 1 (С1) на 4400м, от където реално няма да се връщаме до края на експедицията. Гидът Павел е също много доволен, защото никой няма здравословни проблеми. Връщането отново бе приятно и към 13:30 се прибираме в ВС за обяд, пак се сръбва винце, всички са се разведрили, после се отдават на почивка, докато мен отново не ме свърта и тръгвам на леко самостоятелно трекче из високото плато, сядам си срещу върховете и си записвам всички тези неща. В този момент като по поръчка и вр. Ленин излиза измежду облаците и освен, че е красив, изглежда ужасно висок – това е респектираща гледка. Мащабите са от друго измерение и всички снимки, които бях гледал по-рано някак си нямат нищо общо с реалността.

Знам, че съм силен и подготвен, но не мога да не кажа, че изпитвам известни съмнения и дори лек страх, най малкото защото никога не съм бил на подобна височина и не знам как ще се чувствам там горе. Другото ми голямо притеснение са цепнатините в леда – кравасите, през които вероятно ще трябва да се спускам сам, ако не си намеря другарче в следващите дни. Поне знам, че горе е валяло много в последния месец, така че ледникът би трябвало да е добре запълнен. В никакъв случай не съм обезкуражен, просто инстинктът за самосъхранение работи, а това вероятно означава, че обичам живота си не съм склонен да го давам току тъй. Отдавна съм решил, че спускане по северната стена ще има само при перфектни условия на снега, ледника, времето и физическото ми състояние. Бая неща трябва да се наредят за да сработи всичко, но аз вярвам в себе си и в късмета си. Ако нещо не е наред, план Б е да се спусна с дъската по пътя на изкачване до С3, а после и на долу през C2 до C1. Ако върхът хич не е възможен, дори и само до С3 на 6100м да стигна, това пак ще е подобрение на всичко, което съм правил досега. Седя си на това място на около 3700 сам и се моля времето да е благосклонно в следващите 12-13 дена и най-вече за последните от тях, от които ще зависи атаката на върха. Връщам се към ВС към 18:00 и докато се пооправя става 19:00, което ще е и официалното време за вечеря от тук насетне. Не мога да повярвам колко много и добра храна се сервира, очаквах да е много по-зле, но всъщност яденето е топло и вкусно, а освен това можеш да ядеш колкото искаш, което не е маловажно. Винаги се сяда и с шише качествено винце, това било традиция при тях, пък и според Павел, спомагало за добрата аклиматизация. По време на вечеря той прави и кратко интервю с всеки от нас относно здравословно състояние, алергии, лекарства, предишен опит в планините и честно казано излиза, че направо сме за параолимпиада – всеки е с някакъв сериозен проблем. Аз лично нямам далак, а за останалите мисля, че не е редно да го споделям тук. Следва измерване на концентрацията на кислород в кръвта и пулс, от цялата група съм с най-добри показатели 97 кислород и 70 пулс на 3600м. Хич и не знам какъв е стандарта, но съм доволен. Останалите също са в граница, така че утре сутрин тръгваме към С1 на 4400 (някои го наричат още ABC, но за да няма объркване, ще се придържам към С1), от където няма да слизаме. Това ми се нрави, защото повечето експедиции слизат да почиват в ВС. Навън пак заваля яко като по часовник в 18:00 и това отново не ни влияе позитивно, особено като още хора отгоре надойдоха със старите вести на нов глас. Така и така сме тук, ще направим всичко по възможностите и силите си, пък в крайна сметка докъдето стигнем. В 21:00 всички сме по леглата/палатките, там се заспива много бързо, правя го след 2-3 смс-а веднага.

Ден 5. Будя се към 5:30-6, не се чува дъжд по палатката. Нийл вече е станал и излизайки почти се разкрещява – навън няма нито един облак. Наскачаме като сурикати и най-накрая всички гледки навред се откриват за нас, включително и вр. Ленин в далечината, направо е умопомрачаващо – истински памирски Хималаи.

Багажите се прекомплектоват за целодневен трек със сравнително леки раници – 7-10кг, а бордбегът следва да бъде транспортиран до С1 на 4400 с кон, което не ми е много ясно как ще се случи, но важното е, че няма да го влача аз до горе. Трябва да изкачим 800м денивелация и да изминем около 16км. през разни дефилета и премки за да се доберем до началото на ледника на Ленин и по него и до самия кемп. Подготовката отнема време на всички, трябва да си разфасоваш целия багаж на поляната и след това отново да опаковаш. В 8 сядаме на закуска и макар, че имам проблеми със стомаха, изяждам някакво несметно количество храна, поне знам, че апетитът е хубав признак за добра аклиматизация. След това идват магаретата и конете, които трябва да пренесат целия ни багаж, храната, палатките, въобще целият ни катун до С1. Хората идват с везна, ние сме си предплатили за 20кг в посока и всяко кило над това, ще се таксува по 3 долара, което е смешно евтино, моят е 24кг. Целият багаж излиза 475кг, всичко това се натоварва на 7-10 животни, а моят бордбег един джигит просто си го мята пред него на уестърн седлото, перпендикулярно на движението и си потегля ей така без въжета, без нищо, но се доверявам – тези хора се занимават само с това всеки ден по цяло лято и били най-богатите в региона. Разбираемо, 500кг Х 3$ = 1500$ за един курс, а те правят всеки ден, понякога и не по един – това са доста пари за хора, живеещи в юрти, но си ги заслужават напълно. Преди време клановете даже са воювали помежду си за бизнеса, но в последствие са се разбрали всеки да обслужва само определен лагер и така сега са в мир. Конете, потеглили нагоре и на фона на тези бели мастодонти представляват идилична гледка.

След тях, омазани в крем, тръгваме и ние. Първият час се движим по високото плато, което просто не спира да ме удивлява, навсякъде див лук, пеперуди, птичи гнезда с пилета, еделвайси, мармоти – много изобилстваща природа, която обаче ще трябва да загърбим.

Хидратираме се и влизаме в тясно ждрело, което води към Путешествеников Пас на 4200м (от сега се извинявам, но не знам дали всички наименования на руски език се пишат така, както аз съм ги отбелязал). Там ходенето става по-трудно, има кал, страничен наклон и търкалящи се камъни. След още час сме на най-високата точка и като стъпвам отгоре, върховете пред мен като че ли са се приближили 1000 пъти, направо можеш да ги докоснеш с ръка, никога досега не съм бил на подобно място, а тепърва навлизаме.

Почиваме и слизаме 200м. по стръмен чакъл, паданията са леко нежелателни, надолу си е пропаст към ледника. Следва тясна живописна пътека, която ми е трудно да ви опиша, но се движим успоредно на огромен ледник, в който от върховете се изсипват 10ки реки и над който тегнат 2 6-хилядника и Ленин. Мястото е опасно и въпреки това е трудно да си гледаш в краката при тези чудеса отгоре.

Движим се супер, задминаваме бая хора, всички са доволни и след още около час минаваме още една премка и слизаме към ждрелото на основната река. Там отново чакат коне, които срещу някой долар прехвърлят хората от другата страна на реката. В противен случай, ще трябва да се посъблечеш и събуеш и да я минеш сам, което не си е оферта на 4200м. В предходните 20 минути се опитвах да убедя всички, които искаха на връщане да яздят кон до ВС, че това е пълна лудост по тези урви и трябва да са ненормални, за да го предприемат. Познавайки донякъде природата на коня, това никога не бих го направил, чудя се как въобще са минали през всичко това с багажа, но онези хора са буквално родени на кон. Та слизаме ние в ждрелото, а долу висят тез с конете. Аз съм от първите в групата, смесваме се с животните и настава суматоха. Изведнъж зад мен се чува страшен тропот и цвилене на озверели и уплашени коне. След още миг получавам страшен къч в дясното коляно и виждам кон, отдалечаващ се от мен с двата задни крака във въздуха пред лицето ми. Крещя от болка, обръщам се назад и виждам още 2 коня как връхлитат върху Влада и Нийл. С някакъв нечовешки адреналин и въпреки болката тичам по сипея нагоре. Едно обръщане назад ми показва как кон с гърдите си събаря Влада, тя на свой ред събаря Нийл и двата коня минават през тях, мачкайки ги с копитата. Ако не бях се покатерил по сипея, тези коне щяха да минат през мен също точно след 2-3 секунди. Не мога да повярвам какво ни се случва на тази височина. Болката е брутална, панталонът е скъсан, тече и кръв, ударът е под капачката и не мога да си стъпя на крака около 5 мин., добре че в момента на удара го бях вдигнал, иначе щеше да ми се обърне коляното. За секунда помислих, че всичко приключи, просто не си чувствах крака въобще. После обаче разбрах, че ще ме носи и не е толкова чак сериозно, просто здрав удар в костта.

Нийл и Влада обаче са още на земята и те също се превиват от болка. Вдигаме ги веднага, на Нийл коляното също е поразбито от удар в камък, а Влада е стъпкана от кон по прасеца и лакътя, боля я много, но стиска зъби и е готова да продължи. Така или иначе, пак трябва да пресечем реката и то пак с тези коне. Хората се качват зад ездачите, кой по корем, кой по задник, кой виси надолу с главата, страшна гледка. Хванах там един и му обясних, че баща ми има 30 коня и да вземе да ми даде един, че да си пресека сам. Онзи отиде при главатаря и веднага ми връчиха кон. Минах без проблем и бая се понадух (хахахахах), въпреки че ръцете ми още трепереха здраво от адреналина преди малко. Хората ни се извиниха за случката, а групата взе да гледа с други очи на конете. Половината ранени и в тегаво настроение се добутахме до С1 след още час излизане от ждрелото и ходене по лунен терен, всеки се чуди дали му е сериозна травмата и дали това няма да му развали целия трип, аз също. Посрещат ни радушно и всички там са много любезни, а това не е маловажно, защото там ще ни е основния лагер занапред. Моята първа работа бе да намеря кислородна вода и да си дезинфекцирам раната, а и тези на останалите. Един датски ветеринар ни попреглежда всички и раздава ибупрофени, ама аз такова не пия, мразя лекарствата и ги пия, само ако ще се мре наистина. Като изключим стомаха, който не спира да бълбука, на 4400 съм като у дома. Непонятно за мен, багажът е пристигнал невредим. Ядем и отиваме да опъваме палатки, даже бързаме, защото следобедните облаци вече са ни захлупили и прехвърча суграшица, поне дъжд вече не би трябвало да има. И това не е леко след такъв ден, мъкнем камъни за укрепване на всяко въженце, борим се с вятъра и травмите, но към 17:30 сме готови. Следва ново разставяне на багажа, пак мъкнене и подреждане, на дъската и намирам място в някакъв импровизиран склад. После излизам да търся обхват, защото в кемпа няма и ето , че отново катеря до някакво било, поне хващам една черта и смсирам. Вече съм още по-близо до целта, Ленин е точно над мен, мисля си, че и коляното ще издържи, макар че вече се подува яката, травмата изглежда повърхностна. Навън пак вали здраво, но ми се струва, че времето ще се оправи, ще видим това. Вечерта обаче коляното ми направо се вдървява, като ставам от масата си куцам като сакат, настроението ми се скапва също като времето навън, вече вали обилен сняг, добре че опънахме навреме. В 21:00 лягаме всички и на 4400, сърцето го чувам как бие в ушите ми, усещам и леко безпокойство, което ми пречи да спя, но това е нормално за първа вечер на тази височина. А и това коляно ме мъчи, най-вече психически, там не мога да не съм на 100%. Заспивам накак.

Ден 6. Цяла нощ се въртя в някакъв унес, а и отдолу си е твърдо и някакви камъни ме ръмбят, но днес ще ги разчистя. Разсънването е бавно, ала навън е отново слънчево. На тази красота не можеш да се наситиш. Едва излизам от палатката, коляното е много зле и аз го очаквах, всяка травма е най-болезнена на първата сутрин. Всички имат по някакво неразположение, но при мен хич не е розово – с тоя крак и тоя корем хич даже и до тоалетната не може човек да отиде. Веднага вадя моят скалъпен монокъл (от разглобен бинокъл) и започвам да изследвам терена за спускане, заедно с всички възможни краваси и сераци. Гледам и местата за влизане от върха, защото съм набелязал 3-4 точки, от които ще си избера в последствие, в зависимост от условията на място. Всички склонове са с изпопадали лавини, има големи и по пътя за С2 и се вижда, че пъртината е зарита, дано да не е имало хора (но е имало за жалост, поне са оцелели).

Виждам и много следи от сноуборд и ски между С2 и С1 и всички изглеждат добре, което е позитивна новина, но няма нито една следа, слизаща от върха, нормално, след като само двама са успели да се качат досега, откак е отворен сезона. Иска ми се направо да тръгна веднага натам, така ми се кара, но знам че не съм аклиматизиран и само ще си проваля истинското изкачване. За днес планът е да се качим на близък връх Home Peak на 4750, където да постоим и да се върнем за обяд. Закусваме обилно, някои може и да нямат апетит, но аз изяждам каша от овес, 2 яйца, отделно омлет и 11 мини палачинки – трябва да имам сила си мисля. Мажа крака с някакво руско чудо, стягаме раниците и потегляме. Навред е пълно със заснежени върхове, а нашият изглежда като сух сипей, яд ме е, защото ми се кара, но няма как, групата е само пешеходна, не мога да се цепя. За час и половина сме на върха с бавна крачка и горе какво да видя – от западната страна, досега скрита, всичко е в сняг и не само това, ами е просто перфектен склон за раздвижване на тялото и загрявка за първи път от зимата. Започвам да се чувствам ужасно, за дето не си взех нещата, направо не ме свърта. Групата иска да седим на върха около 30 мин, не издържам и се разбирам с Павел, че тръгвам да си взема дъската и ще се върна да покарам. Слизам на някакъв куц бегом с щеките и за 0 време се озовавам в кемпа, нахлузвам панталона и обувките за каране, мятам дъската и каската на раницата и потеглям отначало. За 1 час се качвам за втори път на 4750м, горе долу колкото Mont Blanc.

Моите хора ме чакат и даже са се заредили за снмки. Оправям се на върха и без да се замислям, се изстрелвам на пълна газ (по-хубаво бързо, че си е пак ледник), страшен кеф върху бърз пролетен сняг с твърда основа – пълен контрол и уникални завои. Спуснах около 400м денивелация за отрицателно време и съм в тотална нирвана – това бе моето първо спускане в Памир.

Направо летя в небесата, а освободеният допамин заличава почти напълно болката в коляното. Минавам пеша през страшна пустош и към 13:00 съм обратно в С1, този път със съвсем друг поглед върху живота, коляното, планината и всичко останало – оптимизмът ме завладя напълно, то май всеки път така става, като карам :) Другите и те пристигат и сядаме да обядваме, откривам на едно място и обхват за тела, което е още една добра новина, няма да се катеря за смсите. Пристигат още добри вести – още хора са успели да стигнат върха в хубавото време, а всички местни твърдят, че рядко са виждали северната стена на Ленин толкова добре запълнена със сняг. Следва почивка и ново сортиране на багажа за утре, когато ще трябва да изкачим връх Юхин на 5100м, да изградим кемп и да спим горе. Късният следобед минава в истинска почивка, след тези 2 изкачвания и карането, аз съм точно приятно уморен. Донесоха ми и руски лекарства за стомаха, така не щях да ги пия, но в случая нямаше как, просто защото се обезводнявам. Вечерта кроим плановете за утре, а и отново мерим показателите си, аз отново водя с 93 кислород и 76 пулс на 4400м. След това продължаваме играта, която предложих вчера, а именно задаване на лични въпроси, въобще заформя се доста приятна комунка, но няма как да е иначе, когато всички са скупчени вечер в общата юрта или палатка, а навън вали сняг. Към 21:30 се отправяме към палатките, а отзад, огрян от луната, Ленин седи в някаква неземна украса от памук и сребро - такова нещо никога не съм виждал, не мога да го опиша, но и никога няма да го забравя. Лягам, чета малко Елин Пелин и заспивам.

Ден 7. Спя по-добре и отново към 06:30 съм буден, навън е пак страхотно. Още с излизането от палатката, усещам, че кракът ми е по-добре. Това е супер, защото днес трябва да стигнем до 5100 и то с бая багаж на гръб, чували, дрехи, шалтета, всичко за 2 дена. Закусваме отново обилно, а към нас се присъединява първия помощник на Павел – Ник, който изглежда бая уморен, а неговата задача е да изнесе нагоре палатка, храна, котлони, лопати и пр. обща екипировка. Влада отива на лекар с Павел заради някакво общо неразположение. В 10ч се отправяме с бавна крачка, мислех да взема дъската, даже я бях закачил на раницата, но след разговор с Павел се оказа, че няма много къде да се кара там и само ще ми пречи, та реших да не си давам толкова зор, пък и трябва да се пазя за голямото катерене в последствие. Катеренето минава през Home Peak и после се насочваме към един хребет, който изглежда почти вертикален, теренът е каменист сипей, по който лъкатушат серпентините на тесни пътеки за нагоре. Със сноуборд обувките щеше да е много тегаво тук, така че правилно решение за дъската. Нагоре си става леко трудничко, пък и височината е нова, движим се с равномерна крачка, но твърде бавно. По едно време с Нийл се отцепихме напред и установихме наше си темпо до горе, чак до връх Юхин. Стъпих на едва втория си 5-хилядник и даже не се бях изпотил, сила имам много, а и ще ми трябва, не я прахосвам. Мятаме се баш отгоре на снежната шапка и се радваме на невероятни гледки от всички страни. На запад със снега контрастират зелените полета на Алайската долина, а на изток е Ленин, заобиколен от още куп върхове и ледници.

След снимки и гледки, веднага се залавяме с палатките и по-скоро с изграждане на платформи за тях. Това вече ни поумори, след цялото катерене, изнесохме не знам колко кубика камъни и скали, равнихме с пикели и лопати в замръзналата земя и накрая опънахме на този почти отвесен склон, като в долната част при краката дъното на палатката направо си висеше във въздуха, поне укрепихме всички въжета добре.

Другите трима решиха да си изкопаят полог в снега, което бе по-малко трудоемко, но и по-студено през нощта. Към 15:30 най-накрая всичко е готово, Влада и Павел също са тук, нищо и няма на нея, готвим със сняг някакви руски височинни супи и манджи на прах, които са леко отвратни, но поне са топли, а и друго няма. След час-два пристигат още 2 групи с цел да се аклиматизират като нас и разпъват баш отгоре на купола на върха, където ние не искахме заради вятър и гръмотевици, каквито има всеки следобед, но то няма и къде другаде да поставиш палатка, нямат и време за нови платформи. Към 19:00ч изглежда всички бяха решили, че партито е в нашата палатка и не знам как, в палатка 3+1 се събрахме 11 човека. На 5100м се пееше Marley, Rolling Stones, Manu Chao, Beatles и какво ли още не, а на всички краката се преплитаха в центъра на палатката. По-добра компания не съм си и представял, тези хора наистина се оказаха страхотни, всички до един. Решихме и, че ще ядем в същата формация, което вече направи нещата сложни, когато всеки си извади съдини, прибори и пр. Но когато има желание, има и начин.

Така до към 21:30, когато вече трябва да се ляга. За вечерните гледки от това място не ми се говори или по-скоро не знам какво да кажа, все си мислех, че няма как да стане по-красиво, а то все така ставаше. Оставаме да си спим четиримата, ама то тва спане ли е, на 5100м, отдолу скала, гърбът ти става на попара, а вътре сме се наредили като сардини в консерва. Меко казано неудобничко, но на приливи и отливи аз успях да поспя малко. Целта на всичко това, разбира се, е да се аклиматизираме отново, по възможност без да се преуморим. Избрали сме този връх вместо да ходим до С2 на 5400, като така не рискуваме двойно повече през всички краваси и лавиноопасни места по маршрута между С1 и С2 – спестяваме не малко време, усилия и рискове. Отново мерим телесните показатели, от 11 човека, 4 от които гидове, моите данни са отново най-силни – 90 кислород и 78 пулс на 5100м. Чувствам се силен и вече нямам търпение да тръгнем към заветната цел, но ще трябва да почакам още. Заспивам на най-високата точка, на която съм спал досега.

Ден 8. Ставаме в 6:00, всички са леко криви от неспане и височина. Не знам кога, Ник е изградил импровизирана тоалетна в ледника, която е доста полезна при стълкновението на върха – наричаме я Камчатка и от тук на сетне това е кодовото название на всички подобни места.

Оправяме раниците, аз загрявам яко краката и колената, защото от леглото се тръгва направо надолу по сипея, коляното вече е много добре, усещам го, но съм сигурен, че ще се оправи за върха. На Юхин оставяме палатките, чувалите и всичкия hardware, защото сме решили, че ще се върнем отново да спим тук вечерта, за още по-добра адаптация. Програмата за деня е отново сериозна и започваме с тая брутална урва, която трябва да спуснем на нокти. Поне изгревът вече ни гали и гледките пред нас са вдъхновяващи. Честно казано, на слизане се изпотихме повече от на изкачване и с бодри подскоци в 8:30 сме в С1, точно за закуска. Тя е скромно казано богата. Запознаваме се с още един член на екипа, спомагателния гид Павел, който ще наричам от тук на сетне Паша, за да няма объркване с адаша му. Денят е топъл, няма вятър и веднага използвам възможността да си измия главата с един голям термос топла вода – чувството е като прераждане. Следва почивка, защото в 15:00 пак ще тръгваме към Юхин, а нощта едва ли ще е по-пълноценна от предишната. В тия условия е трудно човек да успява да си съхранява силите и мотивацията, но когато усещам, че ги губя, просто поглеждам към Ленин и си представям как карам по северната му стена. Вече съм изучил всеки метър от тези близо 3000м денивелация, следя снега и условията всеки ден и имам конкретен план за спускането, но да не избързваме, има време да мине, докато тръгнем натам – след като слезем от Юхин утре, сме планирали ден и половина почивка, все пак не сме се спирали от около 10 дена, като броим и пътуването. Аз едва ли ще мога да вися на едно място толкова време и веднага си набелязвам един близък връх – около 4800м за сноубординг, защото освен за ходенето, краката ми трябва да са във форма и за карането, пък и в крайна сметка за мен то е основната и най-важна част. Последните дни бяха перфектни за атака и спускане на върха, всеки ден е слънчев до към 11:00, когато започват да се формират облаци, а към 13:00-14:00 вече се затваря небето и към 18:00 вали я сняг, я суграшица. Това вече е типичното време за сезона за изкачване и съм радостен, че онзи кошмар от първите 20 дни на юли е отминал. Сега само се моля тази тенденция да се запази и за нас, когато тръгнем към върха. След якото обедно похапване, пак стягаме раниците, почиваме час и точно в 15:00 се отправяме към вр. Юхин за още една нощ. С нас този път е новодошлият Паша, тръгваме бая бавно, все пак предната нощ почти не сме спали, но като позагряхме телата, хванахме добра крачка. Току ще слязъл от Елбрус, Паша е в добра форма, аклиматизиран и си личи, че му се ходи. На около 4700м всички почваме да си хвърляме щеките като откачени – има статично електричество в изобилие и щеките пукат в ръцете, като че ли има късо съединение. Бих казал, че даже е забавно, но си е и опасно, защото се намираме на голо било и стърчим като гръмоотводи. Вали суграшица и се оказва, че точно тя е причината за този ефект, тъй като ледените топчета, триейки се в небето, създават ток. Така и така не сме в добра позиция, та решаваме да потегляме, няма защо да висим там. Така и правим, времето се сменя буквално през 5 минути, човек да не знае какво да си облече, ту вали, ту духа, ту жега, гръмотевици, от всичко по малко, а понякога и по много. Стигаме до стръмния склон на Юхин, палатките жълтеят в далечината на фона на сивото небе, започваме най-изтощителната част. С Паша се отцепваме напред, защото искаме да се понапънем малко, а и имаме директна видимост с останалите. Изкачваме последните към 400 вертикални метра по супер стръмен терен без почивка. На върха за първи път усещам, че на 5000м се чувствам истински добре. Правим снимки и след 30тина минути идват и останалите, кемпът си е разпънат от вчера и не е мръднал, което автоматично означава, че няма повече задължения за деня, освен да се кефим на гледките и да си направим вечерята.

Пак се събираме в нашата палатка шестимата, тази вечер музикалното оформление се държеше от Bruce Springsteen и Creedence, на последните съм голям фен. Навън запуква як сняг и се чудим как ще слизаме утре, ако натрупа, но поне храна има, ако се наложи, ще седим още. Пейзажите отново стават трудни за възприятие, небето се сбръчква от облаци, а под тях се прокрадват последните лъчи на ниското слънце. Хем ти е студено, хем не щеш да се прибереш на топло. Но дори и в палатката не се стърпявах и редовно си отципвах моя вход, за да попоглеждам към Ленин – всяка минута гледката се променя и все имам чувството, че нещо ще пропусна. Всъщност, като се замисля, това е и причината за моето вечно ранно ставане и даване на зор. След като слънцето се е появило, ако аз съм в леглото, имам усещането, че пропускам от живота, че не живея пълноценно и затова винаги се стремя да взема повече от деня. Не мога да седя в леглото, докато навън животът цъфти и нещата се случват без моето присъствие или участие. С експедицията нямам подобни проблеми, защото програмата ни е толкова тясна, че няма никакво време за разтъкаване – досега и за момент не съм почувствал, че сме бавни. ... Та отново бъбрим всички в палатката и ставам обект на всеобща завист, тъй като откак сме пристигнали в С1 аз съм единственият човек с връзка с телефона. И там и в С1 успявам да пращам СМС и дори да получавам обаждания безпроблемно. Останалите, с всякакви сим карти, включително и местни, а и с модерни смартфони нямат връзка със света. Ха сега да видим кой ще ми се смее на old school телефона :), няма да го сменя скоро, да си знаете! Давам на който иска да си прати смс до семейството, че сигурно се притесняват. Към 21:00 всички през Камчатка, което си е процес и после по чувалите, кой мечтае, кой спи, кой не, но тази нощ аз се наспах добре, което е добър признак за аклиматизация.

Ден 9. Пак имаше малко гърч през нощта, заради камъните, но на мен ми беше добре. Другите ми се чудят как спя само с едно обикновено шалте, след като те имат него плюс надуваемо, ама те не знаят, че аз съм прекарал целия си живот по палатки и къмпинги, и съм спал с месеци където ми падне и на открито, та даже и без никакво шалте, а в хотел съм влизал само по принуда, така че хич не ми дреме от някакви си камъни. Отципвам в 7:00 палатката, навън грее слънце и вали сняг, светлината е просто уникална.

Хубавото е, че снегът надолу по склона не е много и не би трябвало да имаме проблеми със слизането. Чай, бар, Камчатка, сюрреалистично е всичко днес, събираме целия кемп – палатки, чували, сечива, боклук, котлони, бутилки и тнт. Разпределяме всичко по равно + целия личен багаж, не е леко, а е и стръмно. Към 08:30 тръгваме с много предпазливи крачки, че ако се изтървеш не се знае къде ще се спреш. Аз съм въодушевен, тъй като аклиматизационният цикъл е приключил (всъщност може да се окаже, че има нужда от много повече, но за това по-нататък) и сега следва наистина най-интересното. По-лошото е, че навън вали и времето хич не е ОК, дано това да не е краят на добрия слънчев период. Така и така сега следва почивка, така че ако ще е лошо, сега да е, само да не навали много сняг по върха, че ще ми се усложни живота, пък и спускането. Всъщност, колкото и странно да звучи, аз не искам да вали повече, защото ледникът и лавинната опасност стават по-непредвидими. Предпочитам улегнал сняг и пролетни условия в по-ниската част, където да мога да виждам всички опасности отдалеч, пресният сняг може да крие какво ли не отдолу. Само че нищо не зависи от мен, каквото дойде, това ще е, а то идва як сняг, хубаво, че слязохме навреме, че стана още по-зле после, цял ден вали и даже се усилва, това ме притеснява. Висим си в юртата в С1 и си чекваме алпийската екипировка, която ще влиза в употреба тепърва. Става и студено, веднага се обръщаме към чичо Джак, примесен с вряла вода и какао, светът става по-топъл и по-приветлив поне за кратко. Това можем да си го позволим само днес или в края на експедицията, така че си наливаме по още едно. Правейки сметката и разчета на дните, виждам с облекчение, че ще имаме време за 2 опита на върха, ако първият е неуспешен по една или друга причина, това дава повече шансове, разбира се. Завалява сняг здраво, моите планове за сноуборд утре леко се изпаряват, защото в лошо време нищо не може да се прави. На преден план се появява Павел с шишето Джак и ми обяснява най-сериозно колко е полезен алкохолът за аклиматизацията, все пак сме на руска експедиция, подсещам се в тоз миг аз, но така и така утре ще е празно, а сега е страшен студ, сядаме всички и почваме да разливаме. Слава богу, шишето е само едно от 1л, но пък на тази височина хич не ти трябва много. Такъв студ хваща, че за първи път си вадя дебелата високопланинска пухенка (специално благодаря на Митака за която), която в тези условия направо спасява животи. Та като поляхме работата, всичко си дойде на мястото, пяхме какво ли не, но най-вече Beatles, а общата ни палатка бе жълта, досущ Yellow submarine.

А като ни свършиха батериите, Павел довлече от някъде китара и продължи с още от старата британска банда с шише водка, но аз спрях до там и към 22:00 си отидох, не ща пиянства, въпреки че вече се бях бая зашматкал. Палатката цялата бяла и обледенена, вътре клинч. Слагам си обаче пухените боти, вълнените чорапи и термо бельото и направо в чувала се отнасям във всякакви леко опиянени мисли и страсти.

Ден 10. Събуждам се в 6 и не съм в оптимална форма, за което малко ме е яд, но поне беше весело определено. Ядът ми се подсилва, като отварям палатката, навън е чисто небе и всички околни върхове са покрити с пресен снежец.

Пак се убеждавам, че това време там е откачено, за 5 минути можеш да умреш и от студ и от жега. Както и да е, моите сноуборд планове веднага изскачат на преден план. Излизам в 7 и веднага се обръщам към днешната цел – един връх под върха, чието име е толкова дълго, че не мога да запомня (подобно на 30 години дружба между КГ и не знам кой си), нещо като Хвойнати за Вихрен, само че бая на по-височко естествено, моят склон е с пудра побелял и само мен чака. В 8 закуска набързо и без преяждане този път, в 9 стягам раницата, навличам всичко, Павел ми дава станция и съвети, но все пак сме споко, защото от С1 има директна видимост към горната част на върха, надолу обаче, където е нацепения ледник, ще съм си сам отвсякъде. Тръгвам страшно екзалтиран, пък и целта ми се струва измамно близо, първо трябва да пресека огромен ледник и да прескачам краваси напълно сам, правя го с известни притеснения и почуквания с щеките на всяка крачка, защото новият сняг е позамазал положението. Добирам се до другата страна, където ме чака стръмен мокър сипей от кал и камъни, тези 50тина метра ме уморяват сериозно, но в крайна сметка се качвам на билото, от където тръгва типичната криволичеща пътечка към върха. Чак сега осъзнавам какъв е мащаба и колко далеч и високо се намира моята стартова точка, а уж днес трябваше да бъде единствения ми пълен ден за почивка...

Но това е, тръгнал съм, пък и си искам карането. С добро темпо катеря още час, пред мен остава само един скален праг и съм горе, катеря го и с ръце и съм на върха бая запъхтян, поглеждам часовника – 4800м., уау! Горе е просто невероятно, накъдето и да погледнеш. Моето спускане вече изглежда голямо и доста сериозно, предвид факта, че целият склон се изсипва в яко начупен ледник, т.е. никакво падане и особено внимателно с лавините, трябва да карам право надолу около 200 вертикални метра, а след това да траверсирам с каране на изток до безопасно място за пресичане на ледника. Седя си горе, правя снимки, виждам и кемпа ни, а пък и там всички са се събрали да гледат и снимат, което си поставя малко напрежение. Почивам, загрявам, оправям нещата, глътка чай с електролити и закопчавам автоматите. Отново страшен адреналин, напълно съм сам в Памир на 4800 и предстои магическо каране. Стигам до ръба за влизане, правя едно леко закантване, колкото да усетя снега, всичко е наред и с леко дропче влизам в склона, той тече, а аз давам газ, както си знам. Не помня предната зима да съм правил подобни завои, рея се надолу и направо полудявам. Усещам и релеф на цепнатини по склона, което подсилва допълнително адреналина, тръгвам да подсичам на изток, което ми идва на toeside и е толкова стръмно, че просто продължавам да завивам и сърфирам до безкрай.

Усещам, че не краката, а ръцете ми треперят, паркирам се на безопасно на вид място в долината на ледника, крещя и ехото се връща при мен. Чувството за пореден път в велико, но на онова място се превръща и в незабравимо, преодолях доста нови за мен неща, изпълних си плана перфектно, карах добре. Като се окопитих, пак тръгнах през ледника, който е сигурно 500м широк. Не след дълго засичам на огромна цепнатина, има 1-2 естествени моста, но не смея да рискувам там сам, връщам се и търся нов път, намирам, но пак засичам на други краваси, така с лутане, накрая намерих път с по-тесни цепки, които прескачах. Още малко и минах ледника, после още 20 минути и влязох в кемпа, всички там се бяха изкефили също жестоко, получих 5орка от всички, Павел също бе наблюдавал и сега вече бе спокоен относно способностите ми за евентуално спускане от върха, човекът си е имал своите притеснения, все пак носи известна отговорност за мен там. Трябва да има и хубави снимки, но кога ще ги получа, не се знае. Сега вече си чувствам краката идеално – бързи и пъргави за голямото спускане евентуално. Пак поглеждам към Ленин и ми се струва още по-голям, особено като го сравня с днешното връхче. Суша всичко около палатката, пия си чая и сортирам багажа за утре и следващите 3 дни, когато ще се опитаме да стигнем до С3 на 6100м, а защо не и до върха, ако сме ОК. Като се замисля, разби ра се, че голямата ми цел е Ленин, но честно казано, вече съм доволен и с това, което имам към момента, така че няма излишно напрежение у мен, каквото дойде, ще го приема, може би такова трябва да е отношението ми към планината. Обядва се както трябва и се отдаваме на почивка, защото от утре започва най-тежката част. Вече видях хора, слизащи с усмивки, успели до върха, но видях повече такива с наведена глава, я нямали късмет, я времето ги сварило, я силите не стигнали. Иска ми се да съм от първите, предстои да видим. Чувам и кофти истории – лавина паднала, завлякла 8 човека, но се отървали почти без травми, само загубили 5 раници завинаги (тяхната експедиция приключва), един иранец и един руснак вчера загинали в С3 от мозъчни отоци, просто ей така без нищо специално, в момента други двама са заседнали между С3 и върха и нямат сили да продължат ни за нагоре, ни надолу, не знам какво ще стане с тях, още един се оказва в безсъзнание в С3 и с кислородна маска, но хич не се събуждал. Разбира се, има повече положителни сюжети, но се чуват само лошите. Това, както и в други случаи, не ме обезкуражава, но ще ме направи по-внимателен и по-пресметлив и в катеренето, и в с пускането. С Павел уреждам въпроса за някои багажи, защото аз не мисля да атакувам върха с пълна раница и ако се спусна по северната стена, някой ще трябва да ми смъкне малко багаж от С3 до С1 срещу 30$ на килограм. За целта уреждаме и втори чувал за С1 за времето, в което ще чакам да ми смъкнат моя. Все пак аз би трябвало да се върна в С1 за около час, а пешаците го слизат за 2 дена. Докато си оправям раницата, виждам че няма как да събера всичко и така и така другите наемат носач за някои неща, аз решавам да си дам чувала, просто нямам къде да го сложа и не искам да се движа накичен като елха, още повече че си нося и дъската и реално моята раница ще е по-тежка от всички останали. На вечеря правим финален разбор и в 20:00 всички по палатките. Трудно ми е да заспя от толкова емоции през деня, пък и навън си е още светло. Все пак умората си казва думата и се унасям в мечти, най-накрая утре вече ще поема във вярната посока.

Ден 11. Алармата звъни в 03:15, но аз съм си буден, защото Нийл се беше мобилизирал от по-рано. Събирам чувала, слагам лещите, излизам, вън са само звезди и кучи студ, всичко е вцепенено. Надявам челника и се старая да извърша всички сутрешни ритуали, тъй като скоро няма да имам тази възможност. В 4 закуска, поръчана от вчера, после слагам дъската на раницата и в 5 часа всички вкупом тръгваме към подножието на Ленин на челници. От всички останали 6 кемпа също мъждукат светлинки, много народ е тръгнал, защото прогнозата е добра. Най-накрая се движа към върха, ходим само по ледник, но е добре замръзнал и отъпкан, така че няма особени опасности, минаваме и покрай гробището на Ленин, където лежат сумати кости и човешки останки и дори не искам да поглеждам натам, достатъчно удивителни имам в главата си. Започва да се развиделява, зад нас оранжавее, а отпред върховете светят.

Преди да навлезем в същинското катерене, спираме, за да наденем котките и да се навържем по въжетата, вода, крем, който иска маха по един слой дрехи. Проверявам за сетен път всичко и веднага установявам, че съм си зарязал каската в палатката, ама то толкова неща и екипировка, че в 3:30 просто нямаше как да не забравя нещо. Както и да е, нося си дебела шапка от хималайска вълна и си мисля, че ще свърши работа. Така навързани и натоварени яко, потегляме нагоре, трудно е, но и красиво. Веднага започваме да прескачаме малки цепнатини, които хич не знаеш колко са малки, катеренето е бавно, пред нас е пълно с групи, направо си става същинско задръстване, което е леко изнервящо, но поне има много време за снимки, направо се разбивам от гледки. Кравасите стават все по-големи и вече са осигурени с фиксирани въжета, а след първия стръмен пасаж вече има сериозно препятствие пред нас, огромна цепнатина с доста нестабилен естествен мост. Минава са бавно и с изчакване на опашка, като така виждам как всички останали минават краваса. Вярно, закачен си на фиксираното въже, осигуряват те с второ, обаче като видиш тая пропаст под теб, хич не ти е лесно – ако паднеш там, просто имам чувството, че ще отидеш в дън земята, супер красиво и също толкова опасно.

Слънцето вече ни огравя, а това може да доведе до резки промени в ледника, колкото по-бързо минем тази част, по-добре. Аз естествено меря всеки метър от склона с аршина на сноуборда, през всичко това на връщане ще трябва да мина напълно сам. Цялото трасе е директно над мен и отново си начертавам хубаво плана, правя и снимки за всеки случай. Моята група от 4ма с водач Паша започва да се бави, Аурелио изпитва сериозни кондиционни проблеми с дишане, световъртеж и прочие, поне вече сме минали по-стръмната част, сега обаче следва лавиноопасната зона на около 5000м, тази под рушащите се сераци и точно от там трябва да се разкараме максимално бързо, наричат го Скаваротка – това е мястото където лавини са убили десетки хора, включително са зарили и 8мината от преди седмица.

В този момент отгоре се чуват викове да се разчисти пъртината. Слизаше спасителна акция, която се оказа, че не е такава, ами просто сваляха трупа на руснака с шейна и въжета – адски неприятна гледка, но няма смисъл от негативизъм, поглеждаме нагоре и продължаваме мълчаливо напред. Аурелио обаче страшно сдава багажа, направо си го тегля на буксир с въжето, а той само мести краката, виждам, че не е и много контактен и веднага казвам на гидовете. Така или иначе, трябва да се махнем от там час по скоро и продължаваме. Все пак минаваме успешно и си отдъхвам, минахме може би най-непредвидимата част от маршрута до върха. Колкото по-високо отиваме, по-драматични стават кръгозорите , следва дълъг траверс по ледник с лек наклон, в дъното на който под една скала се намира С2 на 5400м.

Виждат се над 50 палатки, а с приближаването учудването ми става все по-голямо – имам чувството, че съм на море, всички са полуголи и се излежават по гащи на припек, жегата е страшна, не случайно това място се нарича „The Frying Pan”, всичко изглежда доста небрежно и пънкарско, много ми се понрави. Има и разни скиъри, които, като ме видяха с дъската на гърба, веднага се заговорихме. След 6.5 часа бъхтене, опъваме палатки, равним терена, търсим пак камъни, а бе въобще няма мира. По принцип двата гида трябва да правят това и го правят, но не мога да ги гледам отстрани, пък и ще стане по-бързо всичко. Към 15:00 сме готови, обаче няма къде да се денеш, навън е адско, а в палатката още по-топло. Пак се събираме в по-голямата палатка за обяд, като създаваме течение и слагаме чувалите отгоре за изолация от лъчите. Пием хубава вода от ледника и хапваме добре. Към 16:00 завалява сняг ей така от нищото, а в палатката ми още е пек и си седя по боксерки с отворен прозорец, наблюдавайки зимата отвън, просто безценно. Сега няма какво друго да правя, всички релаксират по палатките, а в това време си драскам и тези редове. Въпреки свръхбагажа, тефтерът и моливът са винаги с мен, хем за да си пиша, хем защото са ми подарък и са заредени с може би най-позитивната енергия, налична в този свят. Макар и да не съм суеверен, тези неща ми слагат усмивка на лицето и ми дават повече сила. Така е и с мартеницата на ръката, и с мидата на врата, а също и с разни други неща, които си нося – всички те, някак си създават един мой си свят и уют в иначе нечовешките условия на тази височина и далеч от дома.

Хубавото е, че на 5400м и след тези 1000м денивелация се чувствам просто перфектно и като изключим 1-2 крампи, които матирам с аспирин, наистина усещам, че имам сили за върха още сега и ме делят само 2 дена от него, но развали ли се времето за по-дълго, както е сега, всичко ще отиде на кино и ще трябва да се върнем в С1 и да се подготвим за нова атака. Повечето от групата обаче са тотално попиляни след днешните усилия. Все пак сме се разбрали, че в краен случай можем да се разделим и тези, които имат сили, могат да се опитат да атакуват, така че не завися напълно от кондицията на цялата група. Сега просто се моля да спре да вали, в противен случай утре ще е голяма драма качването до С3 на 6100, пък и пъртината към върха ще се загуби и се надам на някой друг да се падне честта да я пробива. Остатъкът от деня минава в мини палатката, в 20:00 ядем, Камчатка отново е приключение, има си точна пътека за нея, от която не трябва да кривваш, защото всичко е в краваси, освен това всичко се върши на показ с извинение, но явно на никой не му пука от тая работа. После пак в чувала, този път си слагам и тънкия полар, защото през нощта ще стане як студ. Заспивам в мечтите си!

Ден 12. Спя добре на 5400, което си е малко чудо. Сутринта се будя и виждам, че всичко е обледенено, включително кондензацията върху чувала ми и шишета с вода от литър, които са вътре при нас в палатката. Казаха, че било поне -20С, не съм забелязал, което говори добре за моя чувал, бидейки от синтетика, а не от пух. Събираме палатката и нямам търпение да тръгнем нагоре, напълно съм мобилизиран. Другите обаче изглеждат като пребити и се оправят едва-едва, само Нийл е свежарка, а пичът е на 59г – respect. Аурелио е тотално зомбиран и съвсем правилно се отказва от понататъчни действия, Павел му намира свръзка за слизане в С1 веднага. Мигел и Влада едва нарамват раниците и се чудя как ще стигнат до С3, но с доста себеотрицание, хората поемат нагоре. Аз съм пълен с енергия и гледам да не го преекспонирам, не е културно, а вече не сме и вързани с въже. Павел ме вижда, че направо подскачам и ми казва, ако искам да си ходя нагоре с моето си темпо. Това и чаках, сам към първия ми 6-хилядник :)

Веднага влязох в ритъм и без някаква умора, гледам, че задминавам всички. Това е добър знак за мен, решено е, утре ще се опитам утре да атакувам върха без допълнителна аклиматизация. Тези планове съм ги споделил на много хора още от преди и всякакви гидове ми казаха, че няма начин да успея по този начин, някои се отнесоха с доста сарказъм, други си ме предупредиха съвсем сериозно, получих и куп леки насмешки, но Павел знае формата ми и каза, че имам не малък шанс – аз вярвам на него и на собствените си възможности, никога не съм слушал масата хора, особено такива, които не ме познават. Засичам се с баща и син скиори, които имат сходни планове с моите и се уговаряме, че можем да обединим сили, защото сам си е рисковано да се спускам, това е допълнително облекчение, пък и те са фит, като ги гледам как се движат. Скоро пак се чува някаква суматоха и отново виждам неспасителна операция, този път трупът е увит криво ляво в 1-2 шалтета и главата леко се поклаща отзад напълно открита – отвратителна работа, няма как да не ти се догади...и този човек го свалят от там, накъдето аз съм тръгнал, отново един голям удивителен знак. Аз обаче съм вече на 5800 и продължавам да се чувствам перфектно, като се придвижвам нагоре в същия стил, бавно, но с неспираща крачка. Най-сетне стигам до последното било към връх Разделная, огромен склон, който съм сигурен, че ще вземе не малко от мен.

Правя почивка с електролити преди последния напън за деня, след което започва безкрайно катерене по супер стръмен терен, а раницата със се дъската натежават като че ли още повече, то и без това са си някъде 20-25кг със сигурност. Постоянно си гледам часовника, за да разбера колко ми остава 5800-5900-6000! Става ми добре, за първи път в живота си достигам тази височина. Още 100 метра и съм на върха, сам, палатките на С3 изникват като гъби, зарити в снега и нови гледки се откриват от другата страна на планината, поредното незабравимо усещане.

Горе духа здраво, а аз съм потен, веднага вадя Gore-tex-а, дебелите ръкавици, шапката. Измежду 30тината палатки трябва да открия нашата по описание, която е вече опъната слава богу, т.е. от друга експедиция ни предложиха да ползваме техните палатки, за да не опъваме нашите, просто се стиковахме, защото гидовете са си френдове. Не съм ги броил, но се оказа, че съм взел разстоянието от С2 до С3 за 3ч и 20 мин., което в последствие Павел определи като забележително. Лутам се в лабиринта, накрая я познах палатката, извиках, а отвътре ми отговори носачът, който бе тръгнал по-рано и вече беше доставил чувалите и си почиваше. Перфектно, пльосвам се вътре, където е даже приятно топличко заради слънцето. Хапнах 2-3 бара, пих вода, починах и излязох навън да се покефя. Толкова снимки съм изгледал от това място и ето, че сега съм тук, и не само това, ами остават броени часове до първия ми опит за връх Ленин.

Моля се пак за хубаво време, само още един ден ми трябва. Минават 2 часа преди да се появят Паша и Нийл, последният ме кефи много, защото на 59 е по-добър от повечето в планината, дано и аз да бъда поне така на 60 :) Влада, Мигел и Павел идват след още 2 часа, направо съм учуден, че са стигнали, защото хич не бяха добре, но евала за волята. Те обаче със сигурност няма да се тестват за върха утре, така че сформираме 2 екипа – единят, начело с Паша утре слизат директно надолу, а ние с Павел и Нийл ще атакуваме. В нашата палатка цари страшна възбуда, отново се пренареждат раниците, аз съм най-тегав, защото трябва да оставя всичко, което друг ще сваля до С1, както вече казах. Към 6-7 се организираме за обядовечеря, пак хапваме топли супи и манджи, които идват в някакви руски космически пакети, важното е, че ми понасят добре, а имам и още барове. Разбираме се, че ще станем в 3:00 през нощта и ще тръгнем нагоре до към 4:30. Аз естествено напирам за по-рано, но Павел ме отказва, той бая си разбира от работата, така че му се доверявам напълно. Веднага започвам да отброявам времето, сърцето забива по-силно – толкова съм близо вече и толкова съм чакал за това. Павел – най-големият фен на Beatles ever, прави чай и пуска Let it be, няма как да не пеем, просто не е възможно. Тази песен ще ехти в главата ми вечно, повярвяйте ми.

Естествено за мен, вечерта преди атаката въобще не спя, хем знам, че трябва, хем съм толкова емоционален, че не мога и не мога. Все пак, надявам се до 3 да съм посъбрал 1-2 часа в унес, то и без това там не спира да духа яко и палатката флапери и се тресе нон стоп. Сърцето лумка и пак не мога да разбера, от височината ли е или от вълнение...чакам да стане време.

Ден 13. (докато пиша, виждам, че е точно 13тия:)) Будим се в 03:00 и това е най-тежката част от утрото, в палатката е минус не знам си колко, хич и не ме интересува, но обувките, които вчера бяха потни, сега са просто вкаменени, добре че си нося хубави чорапи. Павел дава зор, защото твърди, че навън времето е уникално тихо, то братче не се седи прав, не знам иначе какво е, но зорът ме кефи максимално, особено като не го давам аз ми е още по-добре – някой върши моята работа, пък аз излизам хрисим и сдържан :) Нийл обаче си държи на ритуалите, даже и до Камчатка иска да ходи, аз бих стискал на негово място, с тоя вятър на 6100м не знам как ще се надупиш посред нищото. Както и да е, с 300 зора всички сме в пълно бойно снаряжение за атака в 04:30 по план. Наскоро научих, че от край време местните киргизки джигити били толкова смели, че в езика и речника си нямали дума за връщане назад, дори когато трябвало да обърнат конете на 180 градуса те пак казвали „Алга”, което значи „Напред”. Та казвам си и аз, даже на глас, „АЛГА” и поемам към неизвестното. Първо слизаме надолу към седлото между вр. Разделная и безкрайното било към вр. Ленин. Преди време С3 е бил на седлото, но в момента е много нацепено там и С3 е изнесен баш на върха за по-безопасно. Твърде скоро наклонът се променя в наш ущърб и с много бавна крачка и тежки раници се понасяме нагоре по билото, където се виждат челници и на по-ранобудни от нас. Измежду тях са и двамата скиори от вчера, с които не се стиковах в крайна сметка, може и да е за добро. Още в първите 100 метра разбирам, че ще бъде много тежко, но успокоението е, че цялото небе е в звезди и денят ще е перфектен, това е потвърдено и по станцията вчера вечерта.

За пореден път, както съм писал и на други места, времето е с мен, а в случая дори не сме гледали и планирали по прогноза, на която така или иначе не може да се вярва за повече от 2 дена напред. Чувствам се добре, но дишането е тежко, по принцип, за да тръгнеш към върха, трябва да направиш още 4-5 дена аклиматизационен цикъл, да слезеш от 6100 чак до ВС и да почиваш там 2 дена, чак тогава се смята, че си готов. Аз обаче съм говорил по въпроса с Павел и сме решили, че ние 3мата сме в добра форма да опитаме от първия път, пък ако не стане, винаги имаме времето за втори опит. Както вече споделих, това се прие много скептично в целия С1. Е, сега ще видим кой кого, както се казва. На 6300м Нийл вдига белия флаг и споделя, че смята, че няма шансове да се справи и само ще ни бави. Опитваме се да му вдъхнем сили, но той е категоричен, само той си знае как се чувства. Оставяме Нийл да се връща сам до С3, все пак е близо и вече се вижда. Оставаме аз и Павел, така се случи, че все едно си имам частен гид, който ще се съобразява единствено с моето темпо и прищевки. Освен чистия бизнес, от първия момент, когато ме посрещна на летището в Ош, Павел ми се стори страшен пич и добър бъдещ приятел, което той потвърди в последните 10 дена, така че за мен бе удоволствие да се катеря с него. Започва да се развиделява, на юг първо светват пик Комунизъм и пик Корженевская, а след това и китайският Мустаг Ата, както и още стотици върхове, докъдето ти стига погледа – тези гледки не се случват често в живота и въпреки тежките условия, вадя апарата за няколко кадъра, това просто не се пропуска.

Много е тегаво нагоре, уж виждаш някакъв връх пред теб, катериш като изоглавен и хич не се приближаваш. Все пак, изкачваме го и сме на около 6450м, сядаме за почивка и вода. Това ми стана навик с течностите, искаш-не искаш, спираш да пиеш, че иначе после става зле, винаги разтварям и електролити, за да компенсирам загубите. Следва дълго и високо плато и въпреки че няма голям наклон, пак е много трудно. Павел ме предупреждава, че ще е много тежко и че този връх няма нищо общо с Дамаванд и да се подготвя психически. Минаваме платото и пред нас се изпъчва почти вертикална стена с фиксирано въже, а вятърът я брули яко и я облива в сняг. Аз имам проблеми още от началото с дъската, защото поривите са ми насрещни и мъката е голяма, а губиш и баланс. Тук обаче си става опасно и можеш да се пребиеш жестоко, Павел ми предлага да ми носи дъската на неговата раница, на което аз веднага отказвам – въпрос на чест е да си занеса сам тарабата до върха. Това ми излиза през носа, разбира се, тази стена направо ми взима здравенцето, въпреки че съм закачен на въжето, ползвам пикел и естествено котки през цялото време. На по-ниско не би било проблем, но тук, само да седя на пръсти и да забивам пикела ми костваше много наистина. Изкачвам го успешно и горе сядам, не помня кога съм бил толкова уморен, почиваме 5 минути и разбирам, че на това място му се викало „Ножа”, напълно разбираемо.

Вече съм на 6600... и има още толкова, а за моите стандарти аз едва се движа. Павел обаче ми казва, че всъщност съм супер и даже съм много бърз за тази височина, не знам дали не ме мота, но гледам, че позадминахме 1-2 групи от клуб 7Summits, така че явно не сме толкова зле. Една неприятна мисъл витае в мозъка ми в това време, вече се замислям съвсем насериозно дали ще успея, бая трудно стана, пък и всички критики и насмешки взеха да се въртят в главата ми заедно с труповете, които влачиха надолу. Дали не сгреших, че избързах и сега просто си хабя запасите от сили, питам се? Все пак, вярвам на преценката на Павел и ако той реши, ще слезем, според него обаче се движим по план. След Ножа следва ново плато, каменисто, което пак ми се струва нескончаемо, а в дъното му стърчи нов връх за изкачване и това пак не е Ленин, май съм го подценил тоз връх. Павел казва, че независимо какво се пише, Ленин е супер труден и не случайно успеваемостта на всички експедиции е около 15-20%, а тази година досега е под 10%, т.е. от 100 пробвали, под 10 човека успяват да стигнат до върха – доста тежка статистика. Много бавно и с още почивки изкачваме и този връх пред нас и сме вече на около 6800, очаквам поне да видя Ленин отзад, но нищо подобно – огромно ново плато – Парашутистов плата. Много е красиво, но като че ли вече не мога да го оценя, хвърлям сериозни усилия, за да се движа, а раницата направо се впива в месата ми.

Тук вече изпитвам още по-големи съмнения за успеха си, редовно вися на щеките, но не спирам да се движа. Пак спираме за бар и вода, като спра ми е добре, но тръгна ли ми се вие свят, а и главата взе да наболява, кръвното го усещам ниско, имам още сили, но се притеснявам за здравето си. Споделям всичко това на Павел, а той казва, че е нормално и че даже надминавам очакванията му. Решавам за себе си, че ако стане още по-зле положението, просто ще се върна от 200 метра под върха, което всъщност е класика в жанра. Мнозина са приключили така, просто освен, че е високо, е и много далеч тоз пуст връх и го няма и на хоризонта, поне да те мотивира. В тези моменти обаче е най-важна психиката, а моята идва веднага на помощ. Като се замислих само от кога мечтая за тоя връх, колко пъти съм го карал във въображението си, колко пари пестих, как не си поднових 20-годишната кола и колко други лишения направих, да не говорим, че не си бях взимал и 1 ден отпуск от октомври миналата година (без зимно трипче), лиших се и от морето и доста кайтсърфинг това лято, лиших и фемилито от семейната почивка, тренирах като обезумял от 6 месеца по-рано, направо си изкарвах белите дробове от катерене за време, докато приятелите ми си пият бирата в парка и на морето, възстановявах се супер бавно от тежко падане зимата и минах през 2 операции на Глутеуса (за да не го наричам друго яче), да не говорим за екипировката, която с толкова желание избирах и купувах от 1 година насам. И всичко това за този един единствен ден, в който съм на 200 метра денивелация от целта. От друга страна от няколко месеца насам претърпявам сериозна промяна на емоционално и душевно равнище, която не зависи от мен, но ме прави по силен във всяко едно отношение. В тези моменти пред мен са и лицата на хората, които обичам и които седят зад мен сега, а може би те наистина бяха там с мен. Как въобще си помислих да се откажа, това няма начин да стане. В моето съзнание аз бях по-силен и физически, и душевно от този връх и докато премислям всичко това усещам, че всъщност се движа без спирки, без умора, без болка, просто като робот, виждам, че вече сме пресекли цялото плато, дори сме изкачили поредния неленинов връх и пирамидата на самия Ленин седи на 100 метра от мен, вече знам, че няма начин да не успея. Правя последните крачки в екстаз – Успях, на върха съм! Тук вече въодушевлението ме превзема, прегръщаме се с Павел и правим класическите снимки с БГ знамето, а после и с това на VP-то, напълно сами сме.

Отне ми 7ч и 55мин., което в последствие се оказа супер добро време, някои се качват за двойно повече. Няма много време за губене, а и горе се мръзне. Павел пак ме пита и аз съм категоричен, че се чувствам добре и ще се спускам с дъската по северната стена, за него следва връщане на обратно през всички кемпове. Павел ме води до точката на тръгване, която отгоре е напълно неясна и без него не знам дали бих дръзнал да я търся на такова място. Поглеждам иззад скалата и въпреки липсата на кислород, дъхът ми буквално спира – пред такова чудовищно нещо не съм се изправял никога, близо 3000м денивелация от 7134 до 4400, краваси, сераци, бергшрунди, а под 4400 ледникът просто се разбива в типичния хималайски пейзаж, още един момент, който никога няма да бъде забравен.

Пак ми се разтресоха ръцете, но не от страх, а от адреналин. Прибирам котките, пак оправям раницата (тая раница е втори дом), стягам обувките, маската, седалката. Павел ми дава станцията си, с която ще имам връзка с С1 и ВС, а преди това ги уведомява какво ще се случва, те ще ме следят с бинокли. Въпреки това, знам, че ако стане нещо, няма кой да дойде на помощ там или поне не в следващите 48 часа, затова трябва да съм много внимателен. Павел ще ме проследи от върха, но сме си стиснали ръцете за това, че, веднъж влезнал в склона с дъската, снемам всякаква отговорност от него за моята безопасност. Той държи да карам с пикела в ръка поне в началото, но аз не мисля, че е толкова зле и не го правя. Затягам автоматите баш на върха, отървавам се от всякакви мисли и емоции от преди малко, имам нужда от пълна концентрация, разглеждам всичко пред мен в детайли и просто пускам дъската напред, започва се главното действие. Правя 2-3 завоя, за да установя, че е супер твърдо и издухано от непрестанните ветрове, движа се по билото което отива към Скалите на Липкин, разделящо Киргизстан и Таджикистан, така че ако падна по ледения склон надясно, отивам директно в Таджикистан.

Целта ми е да намеря един улей в ляво, който ще ме отведе до северната стена на Ленин. По фирна и леда се движа идеално, за целта съм разопаковал чисто нова дъска и кантовете са като бръснач. Намирам влизането ми за улея от първи път, въпреки че всичко е около 100 пъти по-голямо, отколкото си го представях в ниското. Давам сигнал по станцията, че влизам в склона и го правя, много е стръмно, а очаквах и по-добър сняг, но условията си останаха същите – бетон. Завивам с лек отскок и контролирам на макс приплъзването, получава ми се и завоите стават верижни, като минах най-стръмното, седнах и за почивка, на тази височина няма как. Вече се озовах на тази необхватна северна стена, за която имах план от къде да мина, но сега го карах на пълен усет и според това, което виждам пред мен. Снегът взе да поомеква и започнах да си джиткам с кеф на около 6500м, но на места все още имаше ледени петна.

Висока скорост не можеш да поддържаш там, все пак безопасността е на първо място, пък и трябва постоянно да планираш и предвиждаш маршрута си измежду всички препятствия, описани по-горе. Изживяването да карам напълно сам на това място е просто уникално и не мога да го предам на никой, просто си завивам и под мен е всичко това. На около 6000м ми стана топло и се наложи да спра и да сменя пухенката с мембраната, това ми даде още време да осмисля какво правя и къде се намирам – наистина невероятно. После започна великото каране по добре размекнатия слой от слънцето, тук вече си отпуснах душицата и завои, завои...до припадане.

След това теренът се поразля, при което направих завоите още по-големи, но пък и релефът на кравасите взе да изпъква. Те пресичаха целия склон, цялата планина, така че нямаше от къде да ги заобиколя и просто давах газ преди всеки от тях и ги минавах с олита, за да не тежа на терена, а после продължавах да си завивам и да се кефя. Стигнах на около 5000м, защото гледам, че засичам пъртината за С2 и си джиткам около нея, че е по safe, докато стигнах до бруталния отворен кравас, от който няма бягство и който минахме на изкачване не без страх. Свалям дъската, слагам котките, а и има и едни иранци, които ми предлагат да ме осигурят – перфектно, че само на фиксираното въже не е много ОК. За 2-3 дена условията се бяха променили много, дупката бе много по широка, а мостовете се бяха посрутили на по-ниско, та пак шубето, ама на 2 скока я минах, точно се успокоих и гледам, че има една съвсем нова цепнатина, която преди я нямаше там, явно е било много топло, нея минавам само на фиксирано въже. После пак щраквам дъската и продължавам до 4400 с бая подскоци над по-тесни краваси. Паркирам в ниското, всичко свърши, аз успях, мечтата е тотално материализирана и е толкова екзалтирано състоянието ми, че просто летя, всички усилия, средства, лишения, всичко е възнаградено и то прескъпо. Освободих огромно напрежение от плещите си и имам чувството, че душата ми излиза от тялото. Всичко, което съм искал, съм го постигнал и отново съм благодарен на вселената и планината, че имах този шанс и късмет, въпреки че в същото време знам, че никога не бих стигнал дотук, ако дори само един елемент от цялостната ми подготовка и екипировка не бе сработил. Толкова съм щастлив и вече разсеян и отпуснат, че само гледам да не се пребия някъде ходейки :) За разлика от Дамаванд, този път смятам, че това е значимо постижение за мен, просто защото нивото и трудността са от различно измерение. Мисля, че и това е първото българско сноуборд спускане от връх Ленин, а и въобще от подобна височина, което си е повод за малко гордост. Ходенето до С1 по ледника е още около 4км, но краката ми се движат сами, хич не ми прави впечатление. Не съм очаквал никога такова посрещане в кемпа, всички стават, ръкуват се с мен и ме поздравяват, особено силно и искрено го направиха именно скептиците, лично признание получих и от руската легенда в катеренето и алпинизма Николай Тотмянин, който стана и той на крака и дойде да ме поздрави. Все пак успях да кача върха със седмица по-рано, с недостатъчна аклиматизация и със сноуборд обувки и дъска на гърба. Освен това съм първият човек, който се спуска по северната стена тази година, бащата и сина скиори явно се бяха постреснали и се върнаха по пътя на изкачване към С3. Другите от моята група не са в оптимално настроение, но те ще имат време да опитат още веднъж следващата седмица. Като минава адреналина, усещам че тялото ми е бая изстрадало, получавам крампи на всякакви странни места и нямам апетит, което не е типично за мен, но поне душата е свободна и това е по-важното. Много пъти са ме питали „А бе как можеш да се катериш с часове, за да се пуснеш за 5 минути?” Ами ето на, сега се катерих едва ли не седмици и се подготвях с месеци за този около час спускане. Защо хората не разбират, че тук времето няма никакво значение, а само това, което изпитваш? Аз не мога да се ускоря до скоростта на светлината, за да спра времето, както е описано в Теорията на Относителността на Айнщайн, но това, което смятам, че мога и винаги се опитвам да правя, е да наситя единица време с колкото може повече живот – не е ли едно и също, питам се!? Лягам в 20:30 в палатката напълно обезсилен, но с още една мечта в джоба, заспивам от раз.

Ден 14. Будя се в 6 от емоции и хич не мога да повярвам, че случих всичко това вчера, направо ми се струва някакъв сън, но скоро осъзнавам, че е наистина реалност и щастието отново ме обладава. Вече съм свеж като краставица, коремът иска храна и се бушува, въобще повъзстановил съм през нощта. Излизам от палатката, пак е слънце, Ленин си е на мястото, но вече имам друго отношение към него, познавам го от близо. На закуска се обсъждат новите планове, моята мисия в планината е завършена и аз лично мисля да поразгледам Киргизстан, че кой знае кога пак ще се върна тук. Имам желание да се прибера по-рано, но разбирам, че няма как да си сменя полетите, а нови билети биха стрували около 1000 евро, които няма как да дам сега. Повечето от групата за моя изненада се отказват от върха, въпреки че имат още цяла седмица време, явно им дойде в повече, пък и някои имат здравословни проблеми, хубавото от това е, че ще имам компания за road trip-a. Единственият проблем, с който аз не успях да се справя бе стомахът, но поне можех да го контролирам донякъде, за следващата ми подобна експедиция ще взема сериозни мерки предварително. По обед правя един 4км трек по ледника с надеждата да намеря сателитен нет в друг кемп, но се оказа напразно, е, поне се поразходих и отърсих краката от сковаността.

Днес Ленин се затвори в 11ч, направо не мога да повярвам какъв късмет имах вчера, все едно времето чакаше само моето спускане. На обяд хапваме и решаваме, че всички, освен Влада (тя решава да се пробва за върха, за което браво) още утре слизаме към ВС, а от там директно към града без да преспиваме. В ОШ имаме контакти с доверени хора, които да организират разни неща за нас и най-вече транспорт. Следобеда минава споко, а с Павел откриваме общи зимни интереси и веднага започваме да кроим планове още за тази зима, пък да видим какво ще излезе. Уж всичко е вече уредено, плановете за утре са нагласени, всички са спокойни и просто очакваме поредната приятна вечер и ето че Павел се появява с шише 7-годишен коняк „Киргизстан” и казва – Владимир, давай бухать! Няма как да му откажа на тоз човек, пък и вече няма за къде да се пазя. Вадят се чашите и се започваме с традиционни руски тостове, първи бе Павел, после аз говорих прав толкова много, че се разгорещих, а Павел не чака и втора покана, ами вади от някъде второто шише. След моята реч той вече пиеше без граници, викам си „Ние сме побратими, трябва да му се помогне, няма как”. Хич и не знам колко време е минало, цялата палатка пее, пак Beatles, тая банда винаги ме е кефела много, но вече ще имам друг поглед върху нея. Идват още хора при нас и нещата си стават сериозни, в един момент се отваря палатката и готвачът, заедно с персонала влизат с торта и свещи и пеят „Happy summit to you” хахаха. Хората ми направили специална торта, дори вр. Ленин от захар стърчи отгоре. Такова внимание понякога и на рождения ми ден не получавам, а най-важното е, че виждам в очите им, че е от сърце наистина. Вече настава пълна еуфория, а аз така се вълнувам, че не знам колко и какво пия и колко се напивам, краят му е изпуснат тотално.

Въпреки това, всички се разотиват към 22:00, все пак повечето имат сериозни планове за следващия ден. Павел обаче е на друго мнение по въпроса и носи поредното шише – изпиваме го и него в руски стил и лентата е тотално замазана. Към 24:00 този, който ме изведе до върха и ще му бъда вечно благодарен, го водя под ръка до палатката му – така се бяхме нагласили. Не знам дали някога съм ставал толкова близък приятел с който и да е за 10тина дена, но във високата планина някои процеси явно се ускоряват и е по-лесно да видиш кой кой е. Поглеждам към небето и отново като за първи път, такива звезди не съм виждал и съм убеден, че не е от алкохола, просто кристално чисто – имам чувството, че в пространството има повече звезди, отколкото небе и космос. С тази гледка си лягам в моята палатка и откъртвам като пън.

Ден 15. Будя се и не ми е много ОК. За първа сутрин краката ми са ледени, въпреки вълнените чорапи, пухените боти и чувала – който си мисли, че алкохолът сгрява, всъщност дълбоко се лъже, дългосрочният ефект е точно обратния. Махмурлукът на 4400 е гадна работа, особено когато още не съм възстановен напълно от атаката и нямам много съпротивителни сили.

Все пак в 11:00 трябва да дадем багажа на конете, а после и да слезем по целия 16км маршрут до ВС. Влизам в люта битка с бордбега, нямам и бегла идея как съм побрал всичко на идване, това постоянно навеждане ми тормози главата и в крайна сметка с някакви страшни пуфтежи му събирам двата ципа и го гледам победоносно, все едно мечка с голи ръце съм убил.

Мятаме всичко по конете, позираме всички за финална снимка, прегръщаме се и потегляме обратно.

Аз съм освежен, а и бях забравил колко е як този маршрут – препоръчвам го на всеки, който обича планината, дори и да няма амбиции за по-високо, направете този тур от ВС до С1, ще го помните завинаги. Вървейки надолу, минаваме през 3 сезона, зима, пролет и лято. Миризмата на диви цветя направо омайва след тези 10 дена в пустоща. Взимаме разстоянието за 3.5 часа и сядаме да хапваме в ВС, а там се срещаме и с много други познати. Следобед пристига и нашето камионче, пак същия модел, но без да зацикля. Отново пресичаме през всички красоти, аз си седя на прозореца и си мечтая, пак преживявам всичко от начало. Тази идилия бе прекъсната, защото се оказа, че никой не говори руски и шофьорът нямаше начин да комуникира с останалите без мен. Много приятно мина пътуването този път, към 22:00 сме в хотела в Ош, ядем набързо, но и на богато и си взимам може би най-желания и най-дълъг душ в живота, 2 седмици го карах само на мокри кърпи и то при всичкото това потене. Не е приятно, но при онези условия се настива супер лесно и можеш да си провалиш всичко, заради едната суета. Имат си хората правило, никакво къпане преди атаката и аз го спазих. После прекарах време, свързвайки се отново със света и заспах с телефона в ръка.

На другия ден си купих едни сандали от неделния пазар в Ош и трипът започна отначало. Прекарахме една седмица из градовете, селата, пътищата и дивата природа на Киргизстан, отдадохме се на туризъм и приятни занимания. Има много какво да се каже и напише, но мисля, че не му е тук времето и мястото, тъй като фокусът е тотално различен и няма смисъл да размивам основната тема.

Както вече вероятно сте усетили, за мен лично този връх и спускането от него означават ужасно много. Освен, че това е една сбъдната мечта, вр. Ленин ми показа (а и мнозина потвърдиха), че аз имам сили за много и с правилна подготовка и аклиматизация границата от 8000м не би била невъзможна. Въпреки че подобно начинание би изискало още повече от мен откъм време, усилия, средства и пр., аз нямам намерение да пестя от тях и вече съм вперил поглед в някои евентуални цели. Надявам се за пореден път късметът, животът или ако искате съдбата и вселената – всичко да се стече в моята посока и поне да имам шанса да опитам, пък в крайна сметка каквото сабя покаже. Казвал съм го и преди – вярвам, че човек в живота си получава точно това, което най-силно обича, за което най-искрено се бори и мечтае. За съжаление на някои по-практични хора около мен, в моя случай аз винаги съм се стремял към придобиването на нов опит, към позитивните емоции, към личностното израстване и опознаването на нетленната природа на човека и като че ли всички те при мен минават през планината и сноуборда, морето и кайтсърфа, дивата природа и въобще цялостната ми любов към вселената. Това са ценностите и качествата, които никой не може да ми отнеме и които никой не може да купи. Тези неща ме правят истински богат и докато ми е отредено, ще продължа в същата посока.

Дължа благодарности на Сергей и още повече на Павел от mountainguides.ru, които свършиха страхотна работа и надминаха всички мои очаквания. Скъсах се да търся нормална агенция, която да отговаря адекватно на въпросите ми и която да се съобрази с „нестандартната” идея за сноубординг там горе и наистина не сбърках.

Най-силно искам да благодаря на всички, които стоят зад гърба ми и винаги са стояли, тези, които ми треперят и ми стискат палци до посиняване, които ме обичат и аз обичам – без вас финалните метри на върха може би нямаше да са по силите ми и този пътепис би изглеждал по съвсем друг начин.

Владимир Павлов - Ош, Киргизстан, 30.07.2017

влез или се регистрирай за да пишеш коментари | 4043 разглеждания