БалканSki трип
6 March, 2023 - 20:17
Автор: mp2
Лелеее, 3-та La Nina подред, ще се разцепим направо, ще е като миналата зима или сигурно още по-силна, дай да купуваме ски, раници, нови уреди, каски, маски…
Декември дойде, започна да вали, всички превъзбудено следяхме температурите в планините и с радост газехме първите снегове. Даже не обърнахме внимание на онази прогноза, която казваше „дъжд, ама много дъжд“. Не е като да не сме виждали дъжд декември, няма да му се плашим я. Обикновено после застудява, пада сняг, оправя всичко…
И после дойде дъжда. Много. Още по-много. И топло. Снега чезнеше с всеки излял се нов литър вода, час след час, ден след ден. И накрая не остана почти нищо. Петна…
Е нищо де, и това сме го виждали. Ще дойде Коледа, после ще застудеее, в най-лошия случай ще завали за Иванов ден и сигурно ще е много… Като онзи сняг през 2012 г., дето не можехме да си намерим колите на паркинга пред ЦПШ…
И дойде и Иванов ден. Нищо. Суша… Трагедия. Пълна. Страшна. А от Япония и Северна Америка със скоростта на най-бързия интернет долитаха снимки за бедствие. Снежно.
Е, най-после дойде и снега. Вярно, към средата на януари, но ето го, почна се, сега ще зарие всичко навсякъде, сега се започва карането…
„Е да, ама не“, както казваше един политик преди много години. След снега дойде топлото, после дойде и анализа, че този януари бил с 4 до 6 градуса над нормалното за Европа.
Отчаяние.
Депресия.
Някакви хора се пробват да си продадат ските в интернет.
Седя, презареждам моделите час след час. Хоп, нещичко? Ааа? Валежи, които ще минат от ЮЗ на Север, после студ от север? Може ли да го „завърне“? Може ли да го „блокира“ в мощната снага на Балкана и да стане чудото? Трескаво писане на съобщения в месинджър, май никой не ми вярва, само Митко Беров започва да кълве на потенциалната възможност. А на всичкото отгоре идва и отдавна планирания „Powder отпуск“. Първо го мислехме за нейде на изток, после за нейде на запад, ама никъде нищо и май ще е нейде тук, дано не пред компютъра…
Седмицата идва, припалваме за едно съботно каране в не-фамозно курортче, „ей така, за разкършване малко, то е ясно, че няма да има за каране“. Валяло било, ама колко да е валяло… Паркираме и… А, ама това са си 20-30 сантиметра. Истински. Бели, пухкави. Местните счиори Данчо и Палюшката ни чакат крайно нервно да се намоткаме, купили са ни сандвичи и кафета предварително, за да спестят малко от размотаването ни, аха да започне Данчо и да ни тъпче в устите вкусната храна, само и само да вземем да се размърдаме и да уважим снежеца, който бързо бива погазен варварски пред очите ни. Най-сетне се набутваме в кабинките, движим се нагоре, нещата изглеждат все по-интересни, но то нали няма основа. Качваме се, плахо пускане по пистата, радваме се на пръхкавия сняг, никой не удря нищо, дори и под лифта. Ъъъ? То нали нямаше сняг? Решаваме да изрискуваме с едно по-далечно пускане в посока към долинка, към която ураганния запад сигурно носи сняг. Лежерно каране в мъглата, то много приятно, ти да видиш… Мекичко, лекичко, около себе си чувам радостни възгласи, хоп навявка, леко скокче, снега задълбочава, завиваме към долинката, снега още задълбочава, набираме скорост, завоите стават все по-истински, натегай, натегай, то даже на моменти удря в лицето, лелееее, то имало много бре… Спираме в равното и май никой не вярва. Хилим, мерим снега с щеки и не можем да се начудим, какво се е случило на това локално местенце.
Следват няколко часа, за които сме единодушни, че са компенсация за всичките ни предходни страдания. Краката вече не държат, но настроението е на 101 %, мръснишките вицове помагат да го поддържаме, а за десерт сме си оставили и идеята за гладнишко плюскане след пълно изчерпване на батериите.
За следващия ден съм предвидил да ближа рани. Имам уговорка да поема група англоговорящи скиори и бордисти и да им копая профили на Витоша. А така ми се ходи нейде „надолу“ в търсене на още от вчерашното. Ставам рано, с неохота закусвам, изпросвам си семейно „ОК“ за „взимам по-проходимото возило, нали няма да трябва днес на никой“ и отпрашвам към родната и рядко мила Витоша. Още на Драгалевци ми става ясно, че 10-те сантиметра са предизвикали бедствие на пътя и почистващата фирма пак е успяла да сътвори чудо и от нищо да докара пътя до блокиране. Полицаите връщат наред коли от манастира. Мен ме пропускат с обичайното „ааа, щом имаш служебна карта може“ след като виждат, че наистина имам документ, че се числя към отряда на ПСС в София. Пътя наистина е „чууудо“. Ръсили са от непозволената им по правилник сол и са направили тотална каша върху паветата. Взимам завоите „с вратите напред“ и се чудя дали и постоянно зацепеното 4х4 ще ме измъкне до горе. Разбира се, надопесъчителната база, където по традиция не са хвърлили и 2 кила пясък, всичко е идеално. Хубав бял снежен път, който е просто разкош за каране. Чудна работа – сума ти пари от данъците ни харчат, за да направят зорлем пътя непроходим…
Как да е, аз съм щастлив, защото няма други коли, мога да натискам, кефя се на „всичко белия“ пейзаж, понадул съм си музиката… Стигам на Алеко и докато си пия кафето в ПСС базата влизам в обхват (друго чудо на Витоша – най-големият оператор няма обхват на почти целия път от София) получавам обаждане от Марто: „Няма да дойдат. Не ги пуснали полицаите, а с лифта се притесняват, че много ще закъснеят и няма да остане време“… Яда ми трае точно 5 секунди. Видял съм, не, почувствал съм качеството на снега, от разходките предната седмица познавам маршрута, по който вятъра е създал минаваема линия по Стената и си знам, че ще има как да се изкефя на внезапно отворилата се възможност. Набързо се стягам и се прикачвам към групата приятелчета, които напускат ПСС базата „за един бърз оглед“… Напредваме бавно в мъглата нагоре, а снега е тоолкова лек… Това ще да е нещо специално… Може би като онзи път преди много години, когато с Марто се движехме по Платото към любимото ни спускане в района, а младото тогава хъски Варвара тичаше под снега и от време на време излиташе като делфинче отгоре, за да си поеме въздух… Тогава беше толкова пръхкаво, че все едно снега го нямаше. Тръгваш със ските, а той се плъзга чак до лицето ти и не го усещаш… Дали може да е нещо подобно?
Оправяме се набързо на завет в унищоженото кафене на Заека, разправям им, как едно време там можеше да си поръчаш коняк и да ти го донесе кръшна мацка, докато ти се опитваш да гъзареееш в меката мебел обут със ски обувки и излизаме навън. Мъгъл. Мъгъъъл, ама снега лек. Снега лек, амааа той направо си е безтегловен… Карам и не вярвам. То наистина такова. И от къде се взе този сняг? Нали по прогноза щеше да е 10-на сантиметра? И студ, студ… За отрицателно време сме долу. Никой не може да повярва…. Ще ходим ли пак? Е как, то се знае; И после пак, и пак, и пак и пак и така докато на последното качване с току що появилия се от Драгалевци Владо направо щях да повърна от умора.
На следващия ден съм смазан. Нещо се опитва да ме сгъне някакъв вирус, който се възползва от изтощеното ми нетренирано телце. „Но няма да се дам, няма…“, наливам чай след чай, трескаво ръчкам файлове в комп-а с ясната идея, че в следващите 10 дни няма да искам да го видя и ще трябва да съм подготвил максимално много неща, за да „върви живота и да не се срине“… Ех, как ли хубаво щяхме да си живеем, ако никой не очакваше, че всичко може да се случва само за ден време и че на всеки мейл трябва да се отговори до 10 минути. Цъкам телефони, разпитвам, то май вярно паднал много сняг в Балкана…
На следващия ден потегляме лежерно с Митко натам. Бързане няма – имаме свободни дни, ясно е, че липсата на лифтове значи нулева конкуренция, планината е огромна, за къде да бързаме. А и Живко от Габрово щял май да е преди нас с някаква дружинка, нека им дадем шанс да ни избият една хубава пъртина и мазно-мазно да се възползваме. Дет се вика, поне да си заслужим хейта, че все ни мързи.
От последната къща на притихналото селце (пардон, квартал) нагоре лека-полека пътя става по-интересен. Сняг явно има, но по някаква странна причина все ни тегли към канавката, нали уж е проходимо джипчето, хоооп, хоооп и буфф… Първо се засмяхме, но нещо май го закъсахме. Копане, разчистване, я дай, леко, леко, чакаааай, още повече се окопахме... Следва обичайното – сечене на клони, още копане, подлагане на стелки, подлагане на калъфи за ски и накрая вадим късмет и усилията дават резултат. На следващото бухване след 5 минути вече действаме „like a pro” и се измъкваме за под 5 минути.
Тръгваме по пъртината и… снега е много. Ама много. И даже в основата си се е постопил леко върху топлата земя и е направил нещо като основа. А нагоре е пръхкав, прекрасен, бял. И на всичкото отгоре си имаме хубава пъртинка…
Без да усетим как сме вече при хижата, разтоварваме всички възможни неща, меткаме по една вкусна супа и сме отново навън. Студено и прекрасно е и като за начало решаваме да разцъкаме една-две пистички, все пак някой трябва да поогази, нали? Аз очевидно не съм се възстановил достатъчно от предното пудро-ядене и бързо си давам сметка, че е добре да се върна в хижата преди да се е стъмнило и да поразпусна пред камината. Беров остава за „още едно“, което май се оказва „две или три“. Ненаситен, ама си намери:)
Мълвата от една-две снимки „у фейсо“ явно тръгва и лека-полека чуваме, по телефоните „и аз ще дойда“, „ааа, и ние ще дойдем“. Но за „ден първи“ сме си само двамата и след лежерна закуска започваме без много бързане да си катерим нагоре. Ей така го обичам – всичко погълнато от сняг, дърветата целите пременени в бяло, студ, тишина… Катерим без стрес и зор и се любуваме на красотата и след няма и час сме на „финална точка“ по плана. По-нагоре нямаме работа – времето е ледено и начумерено, по високото се очаква да духа север, а на Балкана севера си е север… Уговаряме се набързо за маршрута и потегляме. Уау. Уау. И пак „Уау“. Ако бяхме хамериканци щяхме да крещим в гората „Oh, my goosh, unbelievable, I’m so stoked…” ама ние сме залупени българи и си се радваме тихо на прекрасния сняг:)
След първата секция решаваме да се възползваме от наличната пъртина към съседното билце и се отправяме натам. Даже се надъхваме и ние да свършим малко работа и да удължим пъртината още по-нагоре до където може, бъхтаме здраво в прекрасния дълбок сняг и в един момент колана на едната ми ска взима решението „стига толкова“ с коварно отлепяне. От тук надолу е ясно – газ и радост до където може. А то може чак до долу… Поне на мен не ми се случва да мога да идвам в тази прекрасна гора при всички възможни снегове и направо съм готов да легна и да разцелувам снега от благодарност, но знам, че ще ми залепнат устните и се задоволявам само с добро напудряне на носа:)
Привечер с по бира пред камината започваме комуникацията с пристигащите към нас други мераклии за хубаво каране. Жалко, че не се обзаложихме, дали всички ще се метнат в канавките. Щяхме да спечелим:)
Следващия ден е един от онези, които чакаме понякога с години. Снега е супер, времето е студено и няма за къде да се бърза толкова – ясно е, че пръхкавия сняг няма да се развали при безветрие и -15… Спускане по спускане тестваме по-хубави и по-хубави линии, набелязваме си следващи, радваме се като малки деца, пуснати в лунапарк. Даже не се и поколебаваме да направим едно пускане до паркинга ниско долу, за да вземем запаси от качествено сливенско вино, уиски и каквото друго има в колата на присъединилия се от снощи Макс. Кефя се на блаженството на това каране и благодаря за пореден път за „изненадващото Японско каране по нашите си земи“. Между другото, терена тук е много сходен с едно прекрасно местенце, на което карахме преди години в Япония. Всъщност, даже и доста по-добър, заради по-голямата дължина. Е, няма си лифт, ама и това си има големия чар.
Вечерта очакваме включването и на Стан, който е решил да спечели приза „всичко за едно пускане“. Преди ден ми пише от Индия, за да пита, какви са условията и като подразбира отвръща, че ще намери начин да дойде, сигурно със сложна схема с кола под наем. Е, в крайна сметка след късното им пристигане по нощите с Бодето разбираме, че Стан е взел на заем Субаруто на свой познат, отпрашил от летището до Боровец, грабнал си ските, после газ към Балкана, където беше успял да е поредния, хакнал се в канавката малко преди паркинга… Как да е, вечерта е поредната приятна с хубавите манджи на лелята от хижата, приятен лаф с Мони и Диди и планове за следващия ден. А за следващия ден прогнозите дават и невероятната за Балкана комбинация „слънце, студ и никакъв вятър“. Аз малко попредобрям с винцето и следващата сутрин ми се струва леко мъглива, въпреки грейналото слънце.
Нооо, бъхтането е приятно и много красиво, а включилите се момчета „от плевенската школа дъ ге“ направо печелят приза за най-смело качване покрай въжето, особено Марто, който изпантва със сплит борд почти до горе.
Гледчица към "целта за деня"
На билото има кратка дилема дали да не ползваме наистина невероятните условия и да отидем до Ботев, но аз дъня организацията с безкомпромисното „аз съм се поизтискал и нямам сили и за Ботев и за хубаво каране надолу, стягам обувките и отивам да си карам“. Май на всички им заработва „ааа, няма да караме огазен терен зад Момчи в такива условия“ и решението „всички се спускаме“ е бързо.
А спускането си струва. Малко стъргане в горните няколкостотин метра (какво е това за Балкана…) и после започва от онази чудна 30-на см пудра, в която ти е просто кеф да правиш завой след завой след завой и така много пъти и при това не те е страх даже, че ще удариш нещо или че снега ще реши да потегли стремглаво надолу. И всичко това като добре знаем от опита си (друго си е „старо, ама лачено“), че такъв прекрасен сняг на откритите безлесни била на Балкана се хваща рядко.
"Тримата от запаса" или "Тримата с жълтите дрехи"
В гората под откритата част на реброто е чудно, ама това си го знаем и от предните дни:) Единственото нечудно е бъхтането от паркинга наобратно нагоре до хижата, но аз не бързам за никъде, пуснал съм си музичка от телефона и си кютам бавничко нагоре като някой от онези дядовци с ВЕФ-овете преди години. Даже се възползвам и от опънатото на места въже и си сядам за почивка, радвайки се на обляната в слънчице гора. А горе пред хижата приятелите ме чакат на огрения от слънце парапет с бира:) Обичам го това място, казах ли вече!
Същата вечер в хижата започва нашествието на пудролюбците. Разчуло се е, че условията са чудесни, прогнозата продължава да е прекрасна, уикенда започва, а аз тактически припадам рано-рано и не се подавам на виненото изкушение отново.
За следващия ден приятелите ми са замислили „още от същото“. Тръгвам чак с лека неохота, защото направо не знам след толкова дена „нагоре-надолу-нагоре-надолу“ дали ще имам достатъчно силици. Крайно време е да открия правилната химия, приемам оферти:)
За моя изненада се чувствам супер (еййй, то това да си легнеш навреме било голяма работа) и без кой-знае какъв зор се качвам до билото, където след кратка раздумка решаваме да повторим „това, дето си го знаем“.
От последните хубави завои за годината на Бодето, преди да влезе в бокса.
А после багажчето и „към София за прегрупиране, пране и презапасявне“. Малко ми е гузно, че аз съм инициатор на това прибиране до голямото село и загубата на един ден, но вече наистина имам нужда от ден без напъване.
Та, ден без напъване, посветен на дежурство на Витоша. А Витоша ме посреща точно като „да не искам да мръдна никъде“ – вятър, мъгла, крайно неприветливо. Без капка гузност не излизам от базата; Разузнавам прогнози и условия, питам различни приятели, какво е било в предните дни по Рила и Пирин и в крайна сметка решаваме, че въпреки прогнозата за затопляне ще е по-добре отново да се върнем към прекрасния Балкан. Везните съвсем се наклоняват като разбираме, че на хижата, за която се чудим има нов хижар, той е готин човек и след телефонен разговор с него имаме уговорка, че хижата ни чака и че той може да трябва да си слезе надолу, но ще има инструкции кои печки да се палят, къде е храната и т.н.
Поредното потегляне на север, поредното минаване през малко по-събудило се селце (все пак вече времето е слънчево), поредното бъхтане нагоре, само че сигурно 3 пъти по-трудно и сме на хижичката. А там ни чака Краси, който слуша жестока музичка по наш вкус, извадил е даже бири „за Добре дошли“ и веднага тръгва сладка приказка.
Даже успяваме да се надъхаме за „разузнавателна сесия по залез“ и малко по-късно отново крачим нагоре и се чудим кой е избил толкова тегава пъртина, ама все пак не искаме да си правим наша си:) А нагоре е като интересна комбинация от Витоша и Финландия, но с наклон и сняг – иглолистните дърветата са тежко заскрежени, вижда се, че вятъра е играл много, но на всичкото отгоре си намираме без никакви усилия много забавно спускане. Само дето се намесва моето прословуто „я да видим тук какво има“ и отварям едно излишно забиване, което коства час отгоре връщане по вълчи следи, но поне пък си заслужихме вечерята.
Ако се чудите за скрития смисъл на тази снимка - всичкото това на масата беше вдигнато до хижата в и около 22-литровата раница от доктора Максо...
Ден нов, след дълга мързелива закуска бъхтаме пак нагоре, а прогнозата за „по-смръчкано“ се сбъдва. На билото ни пресреща онази обичайна за тук видимост, която те принуждава да търсиш път по карта и релеф, нещо, което хич не обичам по време на спускане на място, на което не съм карал до момента. За щастие мъглата е само на билото и бързо свършва, а после се оказва, че сме си нацелили баш планираното маршрутче. А то е… наслада. Лежерно каране по полянки с дръвчета, изненадващо хубав сняг предвид вече настъпилото затопляне и вятъра, а на всичкото отгоре уцелваме и една страхотна букова горичка, която усещам като „неочакван бонус“. За този ден толкоз! Никакъв зор, време е пак да се връщаме в хижата и да палим печките (имаме поръчение да не допускаме замръзване на водата по тръбите) и да чакаме новото попълнение приятели.
Те пристигат нейде през нощта и ни засипват с мега истории за многото си приключения по Ком-Емине (но със зимни минавания), а междувременно Станимир замесва мекиците за следващата сутрин и между другото и една питка, с която печели приза „перфектния мъж“, само дето ние не сме жени:)
На следващия ден залагаме на повторение на вече сигурното, като накрая в „
наш си стил“ с Макс показваме на the locals, колко тъпа идея е да не ги слушаш и си заформяме един доста приключенски и крайно излишен каньониг с елементи на сериозен ски-избочинг. Още не мога да повярвам, как верните Sakan-и останаха живи…
Обичайната снимка "на връо". Тишо, Макс, Момчи, Станимир, а зад фотото е Сашо
спокойно и лежерно, "чи ко му и..."
Все още доволен Сашо. Все пак е с чисто нови ски...
Body count или по-скоро core-shot count. Все пак и двамата са с нови ски...:)
Решаваме да компенсираме с минерална баня в Чифлика, където да проведем брейнсторминга за следващия последен Balkan-ski ден. Доволно накиснати в топлата водица със студени бирички в ръце първо избираме кръчмата за мега угощението след банята, след което решаваме този път да послушаме Стан и Тишо и да се отправим отново към района на Ботев, само че малко по-източно. Всъщност, Стан ни застрелва с една снимка от предните дни на един як улей на Марагидик с две следи, които влизат в него. И с клипче от влизането. „Едни момчета от Габорово са това“… С Макс сме „ох котьооо“, очите ни са като на тийнейджър, открил Замунда и малко по-късно се озоваваме с туба от хубавото вино на заведението в май последното хотелче на Острец. Този път не прекалявам с винцето и на следващата утрин се отправяме по стръмните пътеки в посока хижа Тъжа. Снега вече е „5-та цедка“, но на северните склонове май ще го бъде. Прогнозата е за мега затопляне през деня и хич не съм сигурен, дали ми се забива в улеи, за които не знам нищичко. Първия поглед към Марагидик разбира се е „ехааа“, започваме да мечтам за „линия тук и линия там“, а аз се опитвам да свържа заученото от сателитите на Гуугъл и видяното на терен и да разбера, дали замисленото слизане е възможно.
Поглед към "целта за деня"
Бавно и лежерно избутваме до плочата на Чочо, пием по глътка вино за него и малко по-късно сме на билото. Планината е блеснала, навсякъде сняг, сняг, направо не мога да повярвам на очите си.
От серията "щастливи в Рая"
От серията "щастливи в Рая" - Станимир
От серията "щастливи в Рая"- Макс. Ето за това я носи тази шапка цял ден на раницата
От серията "щастливи в Рая". Този замъгления познайте кой е. Ако не можете - вижте само колко голяма е раницата и веднага става ясно...
Час по-късно сме на върха и започваме да опипваме с очи влизането в улея. С Макс сме се понадъхали, снега изглежда супер, малко степана пудра, разумен наклон, достатъчно широко. От самия връх се уверяваме, че момчетата от Габрово са направили съвсем различен улей. И даже май са имали изненада, защото ниско долу се виждат стъпки, явно в заобикаляне на праг. Аз съм категоричен, че тази линия не я искам - улея гледа на запад, слънцето го е огряло, времето е доволно топло, а как се излиза долу през горите и идея си нямам. Знам само, че не искам 10-часова експедиция в дере… „Нашия си улей“ е северен, слънцето го огря само сутринта и вече е в сянка, минава близо до добър „път за измъкване“ долу. След доста взиране в сателита съм категоричен и че няма голям праг и „ще се оправим някак“. Още един оглед, проверка на комуникации, лавинни уреди, раници, чукваме с Макс щечите и потеглям. Първите два-три завоя са приятна степана пудричка и после – твърдоч… Ама стържещ. Е, нищо де, няколко завоя и ще се оправи… Да, ама не. Още твърдоч. Явно бруталния север е духал отдолу нагоре през улея като във фуния и е набил жестоко снега. Изследвам наляво-надясно и се уверявам, че пръхкав сняг има само тук-там и то на доста нелогични места, а карането е в стил „нямаш право на падане“. На всичкото отгоре долу скалите се затварят доста коварно и вече се чудя, дали преценката ми за сателитните снимки не е била не съвсем вярна. Събираме се с Макс на сигурно място, измънквам нещо като „отивам да изследвам, чакай да се обадя по станцията“ и „тръгам“, както казват тук. Навлизам към скалите и си отдъхвам леко. Ледено прагче, но има как да го заобиколя. Надолу стеснява здраво между скалите, но май има как да минат ски с внимателно свличане. Само снега да издържи и да не реши нещо да потегля… Леко плахо навлизам в тесньоча с ясната идея „нямаш право на грешка“, свличам, тесничко си е дъ ге… Като Камината на Малка Мальовица, ама по-тясно и по-дълго, поне на мен така ми се струва. Минавам, намирам си уж сигурно местенце на страничен склон под скали и измънквам на Макс по станцията нещо като „става, ама е твърдо, тясно и внимавай много“. Много обнадеждаващо сигурно е звучало…
Събираме се, отдъхваме си за минутка, най-сетне имам време да вдигна нагоре глава и да се изкефя за няколко секунди на гледката към скалите, снеговете, висящите ледове и яките дървета над нас. Чувствам се като в някой от улеите от Мальовишкото било към Кирилова поляна, само дето ги няма отвратителните буци и си е дооста по-караемо. Поемам въздух и потеглям за последния участък, а той се оказва меега забава. Тук вече е пръхкаво, има много приятно затрупани камъни, които са като големи бабуни, само дето крачета вече няма и си карам „лежерно и предпазливо с елементи на лек fun”. Минавам едно коварно ледено прагче, още 10-на супер мазни паудър завойчета и съм на мястото, от където трябва да се измъкнем от улея. Този път мога да кажа по станцията „мега забавно е, само внимавай на леденото прагче“ и след няколко минути чукваме с Макс юмруци и се обаждаме на Стан и Тишо, че се измъкваме от улея и се чакаме на уговореното водохващане, всъщност „ревизионна шахта“, каквото и да значи това. След като се събираме започва финала на карането за тези 10 дни, като той е компромисен баланс между киша, тук-там постепана пудра, тук-там неприятни следи, забивания в гъстоци, но пък настроението е „на шест“ и съвсем скоро сме при джипа на Стан и си раздуваме екзалтирано, като вече се звъни за запазване на места в „Кайзера“, където ще е финалния банкет.
Но преди плюскането минаваме да поздравим чичо Марин, бащата на Марто, да поемем малко от неговото одухотворено спокойствие, да застинем за малко пред най-невероятната гледка към Балкана и да си пожелаем скоро пак да сме тук, на ски, байкове или просто така, за кеф и за душата:)
И те така...
Момчи Панайотов, сладко усмихващ се със спомените от преди 15 дена, СФ, 06.03.2023 г.
На следващия ден съм смазан. Нещо се опитва да ме сгъне някакъв вирус, който се възползва от изтощеното ми нетренирано телце. „Но няма да се дам, няма…“, наливам чай след чай, трескаво ръчкам файлове в комп-а с ясната идея, че в следващите 10 дни няма да искам да го видя и ще трябва да съм подготвил максимално много неща, за да „върви живота и да не се срине“… Ех, как ли хубаво щяхме да си живеем, ако никой не очакваше, че всичко може да се случва само за ден време и че на всеки мейл трябва да се отговори до 10 минути. Цъкам телефони, разпитвам, то май вярно паднал много сняг в Балкана…
На следващия ден потегляме лежерно с Митко натам. Бързане няма – имаме свободни дни, ясно е, че липсата на лифтове значи нулева конкуренция, планината е огромна, за къде да бързаме. А и Живко от Габрово щял май да е преди нас с някаква дружинка, нека им дадем шанс да ни избият една хубава пъртина и мазно-мазно да се възползваме. Дет се вика, поне да си заслужим хейта, че все ни мързи.
От последната къща на притихналото селце (пардон, квартал) нагоре лека-полека пътя става по-интересен. Сняг явно има, но по някаква странна причина все ни тегли към канавката, нали уж е проходимо джипчето, хоооп, хоооп и буфф… Първо се засмяхме, но нещо май го закъсахме. Копане, разчистване, я дай, леко, леко, чакаааай, още повече се окопахме... Следва обичайното – сечене на клони, още копане, подлагане на стелки, подлагане на калъфи за ски и накрая вадим късмет и усилията дават резултат. На следващото бухване след 5 минути вече действаме „like a pro” и се измъкваме за под 5 минути.
Тръгваме по пъртината и… снега е много. Ама много. И даже в основата си се е постопил леко върху топлата земя и е направил нещо като основа. А нагоре е пръхкав, прекрасен, бял. И на всичкото отгоре си имаме хубава пъртинка…
Без да усетим как сме вече при хижата, разтоварваме всички възможни неща, меткаме по една вкусна супа и сме отново навън. Студено и прекрасно е и като за начало решаваме да разцъкаме една-две пистички, все пак някой трябва да поогази, нали? Аз очевидно не съм се възстановил достатъчно от предното пудро-ядене и бързо си давам сметка, че е добре да се върна в хижата преди да се е стъмнило и да поразпусна пред камината. Беров остава за „още едно“, което май се оказва „две или три“. Ненаситен, ама си намери:)
Мълвата от една-две снимки „у фейсо“ явно тръгва и лека-полека чуваме, по телефоните „и аз ще дойда“, „ааа, и ние ще дойдем“. Но за „ден първи“ сме си само двамата и след лежерна закуска започваме без много бързане да си катерим нагоре. Ей така го обичам – всичко погълнато от сняг, дърветата целите пременени в бяло, студ, тишина… Катерим без стрес и зор и се любуваме на красотата и след няма и час сме на „финална точка“ по плана. По-нагоре нямаме работа – времето е ледено и начумерено, по високото се очаква да духа север, а на Балкана севера си е север… Уговаряме се набързо за маршрута и потегляме. Уау. Уау. И пак „Уау“. Ако бяхме хамериканци щяхме да крещим в гората „Oh, my goosh, unbelievable, I’m so stoked…” ама ние сме залупени българи и си се радваме тихо на прекрасния сняг:)
След първата секция решаваме да се възползваме от наличната пъртина към съседното билце и се отправяме натам. Даже се надъхваме и ние да свършим малко работа и да удължим пъртината още по-нагоре до където може, бъхтаме здраво в прекрасния дълбок сняг и в един момент колана на едната ми ска взима решението „стига толкова“ с коварно отлепяне. От тук надолу е ясно – газ и радост до където може. А то може чак до долу… Поне на мен не ми се случва да мога да идвам в тази прекрасна гора при всички възможни снегове и направо съм готов да легна и да разцелувам снега от благодарност, но знам, че ще ми залепнат устните и се задоволявам само с добро напудряне на носа:)
Привечер с по бира пред камината започваме комуникацията с пристигащите към нас други мераклии за хубаво каране. Жалко, че не се обзаложихме, дали всички ще се метнат в канавките. Щяхме да спечелим:)
Следващия ден е един от онези, които чакаме понякога с години. Снега е супер, времето е студено и няма за къде да се бърза толкова – ясно е, че пръхкавия сняг няма да се развали при безветрие и -15… Спускане по спускане тестваме по-хубави и по-хубави линии, набелязваме си следващи, радваме се като малки деца, пуснати в лунапарк. Даже не се и поколебаваме да направим едно пускане до паркинга ниско долу, за да вземем запаси от качествено сливенско вино, уиски и каквото друго има в колата на присъединилия се от снощи Макс. Кефя се на блаженството на това каране и благодаря за пореден път за „изненадващото Японско каране по нашите си земи“. Между другото, терена тук е много сходен с едно прекрасно местенце, на което карахме преди години в Япония. Всъщност, даже и доста по-добър, заради по-голямата дължина. Е, няма си лифт, ама и това си има големия чар.
Вечерта очакваме включването и на Стан, който е решил да спечели приза „всичко за едно пускане“. Преди ден ми пише от Индия, за да пита, какви са условията и като подразбира отвръща, че ще намери начин да дойде, сигурно със сложна схема с кола под наем. Е, в крайна сметка след късното им пристигане по нощите с Бодето разбираме, че Стан е взел на заем Субаруто на свой познат, отпрашил от летището до Боровец, грабнал си ските, после газ към Балкана, където беше успял да е поредния, хакнал се в канавката малко преди паркинга… Как да е, вечерта е поредната приятна с хубавите манджи на лелята от хижата, приятен лаф с Мони и Диди и планове за следващия ден. А за следващия ден прогнозите дават и невероятната за Балкана комбинация „слънце, студ и никакъв вятър“. Аз малко попредобрям с винцето и следващата сутрин ми се струва леко мъглива, въпреки грейналото слънце.
Нооо, бъхтането е приятно и много красиво, а включилите се момчета „от плевенската школа дъ ге“ направо печелят приза за най-смело качване покрай въжето, особено Марто, който изпантва със сплит борд почти до горе.
Гледчица към "целта за деня"
На билото има кратка дилема дали да не ползваме наистина невероятните условия и да отидем до Ботев, но аз дъня организацията с безкомпромисното „аз съм се поизтискал и нямам сили и за Ботев и за хубаво каране надолу, стягам обувките и отивам да си карам“. Май на всички им заработва „ааа, няма да караме огазен терен зад Момчи в такива условия“ и решението „всички се спускаме“ е бързо.
А спускането си струва. Малко стъргане в горните няколкостотин метра (какво е това за Балкана…) и после започва от онази чудна 30-на см пудра, в която ти е просто кеф да правиш завой след завой след завой и така много пъти и при това не те е страх даже, че ще удариш нещо или че снега ще реши да потегли стремглаво надолу. И всичко това като добре знаем от опита си (друго си е „старо, ама лачено“), че такъв прекрасен сняг на откритите безлесни била на Балкана се хваща рядко.
"Тримата от запаса" или "Тримата с жълтите дрехи"
В гората под откритата част на реброто е чудно, ама това си го знаем и от предните дни:) Единственото нечудно е бъхтането от паркинга наобратно нагоре до хижата, но аз не бързам за никъде, пуснал съм си музичка от телефона и си кютам бавничко нагоре като някой от онези дядовци с ВЕФ-овете преди години. Даже се възползвам и от опънатото на места въже и си сядам за почивка, радвайки се на обляната в слънчице гора. А горе пред хижата приятелите ме чакат на огрения от слънце парапет с бира:) Обичам го това място, казах ли вече!
Същата вечер в хижата започва нашествието на пудролюбците. Разчуло се е, че условията са чудесни, прогнозата продължава да е прекрасна, уикенда започва, а аз тактически припадам рано-рано и не се подавам на виненото изкушение отново.
За следващия ден приятелите ми са замислили „още от същото“. Тръгвам чак с лека неохота, защото направо не знам след толкова дена „нагоре-надолу-нагоре-надолу“ дали ще имам достатъчно силици. Крайно време е да открия правилната химия, приемам оферти:)
За моя изненада се чувствам супер (еййй, то това да си легнеш навреме било голяма работа) и без кой-знае какъв зор се качвам до билото, където след кратка раздумка решаваме да повторим „това, дето си го знаем“.
От последните хубави завои за годината на Бодето, преди да влезе в бокса.
А после багажчето и „към София за прегрупиране, пране и презапасявне“. Малко ми е гузно, че аз съм инициатор на това прибиране до голямото село и загубата на един ден, но вече наистина имам нужда от ден без напъване.
Та, ден без напъване, посветен на дежурство на Витоша. А Витоша ме посреща точно като „да не искам да мръдна никъде“ – вятър, мъгла, крайно неприветливо. Без капка гузност не излизам от базата; Разузнавам прогнози и условия, питам различни приятели, какво е било в предните дни по Рила и Пирин и в крайна сметка решаваме, че въпреки прогнозата за затопляне ще е по-добре отново да се върнем към прекрасния Балкан. Везните съвсем се наклоняват като разбираме, че на хижата, за която се чудим има нов хижар, той е готин човек и след телефонен разговор с него имаме уговорка, че хижата ни чака и че той може да трябва да си слезе надолу, но ще има инструкции кои печки да се палят, къде е храната и т.н.
Поредното потегляне на север, поредното минаване през малко по-събудило се селце (все пак вече времето е слънчево), поредното бъхтане нагоре, само че сигурно 3 пъти по-трудно и сме на хижичката. А там ни чака Краси, който слуша жестока музичка по наш вкус, извадил е даже бири „за Добре дошли“ и веднага тръгва сладка приказка.
Даже успяваме да се надъхаме за „разузнавателна сесия по залез“ и малко по-късно отново крачим нагоре и се чудим кой е избил толкова тегава пъртина, ама все пак не искаме да си правим наша си:) А нагоре е като интересна комбинация от Витоша и Финландия, но с наклон и сняг – иглолистните дърветата са тежко заскрежени, вижда се, че вятъра е играл много, но на всичкото отгоре си намираме без никакви усилия много забавно спускане. Само дето се намесва моето прословуто „я да видим тук какво има“ и отварям едно излишно забиване, което коства час отгоре връщане по вълчи следи, но поне пък си заслужихме вечерята.
Ако се чудите за скрития смисъл на тази снимка - всичкото това на масата беше вдигнато до хижата в и около 22-литровата раница от доктора Максо...
Ден нов, след дълга мързелива закуска бъхтаме пак нагоре, а прогнозата за „по-смръчкано“ се сбъдва. На билото ни пресреща онази обичайна за тук видимост, която те принуждава да търсиш път по карта и релеф, нещо, което хич не обичам по време на спускане на място, на което не съм карал до момента. За щастие мъглата е само на билото и бързо свършва, а после се оказва, че сме си нацелили баш планираното маршрутче. А то е… наслада. Лежерно каране по полянки с дръвчета, изненадващо хубав сняг предвид вече настъпилото затопляне и вятъра, а на всичкото отгоре уцелваме и една страхотна букова горичка, която усещам като „неочакван бонус“. За този ден толкоз! Никакъв зор, време е пак да се връщаме в хижата и да палим печките (имаме поръчение да не допускаме замръзване на водата по тръбите) и да чакаме новото попълнение приятели.
Те пристигат нейде през нощта и ни засипват с мега истории за многото си приключения по Ком-Емине (но със зимни минавания), а междувременно Станимир замесва мекиците за следващата сутрин и между другото и една питка, с която печели приза „перфектния мъж“, само дето ние не сме жени:)
На следващия ден залагаме на повторение на вече сигурното, като накрая в „
наш си стил“ с Макс показваме на the locals, колко тъпа идея е да не ги слушаш и си заформяме един доста приключенски и крайно излишен каньониг с елементи на сериозен ски-избочинг. Още не мога да повярвам, как верните Sakan-и останаха живи…
Обичайната снимка "на връо". Тишо, Макс, Момчи, Станимир, а зад фотото е Сашо
спокойно и лежерно, "чи ко му и..."
Все още доволен Сашо. Все пак е с чисто нови ски...
Body count или по-скоро core-shot count. Все пак и двамата са с нови ски...:)
Решаваме да компенсираме с минерална баня в Чифлика, където да проведем брейнсторминга за следващия последен Balkan-ski ден. Доволно накиснати в топлата водица със студени бирички в ръце първо избираме кръчмата за мега угощението след банята, след което решаваме този път да послушаме Стан и Тишо и да се отправим отново към района на Ботев, само че малко по-източно. Всъщност, Стан ни застрелва с една снимка от предните дни на един як улей на Марагидик с две следи, които влизат в него. И с клипче от влизането. „Едни момчета от Габорово са това“… С Макс сме „ох котьооо“, очите ни са като на тийнейджър, открил Замунда и малко по-късно се озоваваме с туба от хубавото вино на заведението в май последното хотелче на Острец. Този път не прекалявам с винцето и на следващата утрин се отправяме по стръмните пътеки в посока хижа Тъжа. Снега вече е „5-та цедка“, но на северните склонове май ще го бъде. Прогнозата е за мега затопляне през деня и хич не съм сигурен, дали ми се забива в улеи, за които не знам нищичко. Първия поглед към Марагидик разбира се е „ехааа“, започваме да мечтам за „линия тук и линия там“, а аз се опитвам да свържа заученото от сателитите на Гуугъл и видяното на терен и да разбера, дали замисленото слизане е възможно.
Поглед към "целта за деня"
Бавно и лежерно избутваме до плочата на Чочо, пием по глътка вино за него и малко по-късно сме на билото. Планината е блеснала, навсякъде сняг, сняг, направо не мога да повярвам на очите си.
От серията "щастливи в Рая"
От серията "щастливи в Рая" - Станимир
От серията "щастливи в Рая"- Макс. Ето за това я носи тази шапка цял ден на раницата
От серията "щастливи в Рая". Този замъгления познайте кой е. Ако не можете - вижте само колко голяма е раницата и веднага става ясно...
Час по-късно сме на върха и започваме да опипваме с очи влизането в улея. С Макс сме се понадъхали, снега изглежда супер, малко степана пудра, разумен наклон, достатъчно широко. От самия връх се уверяваме, че момчетата от Габрово са направили съвсем различен улей. И даже май са имали изненада, защото ниско долу се виждат стъпки, явно в заобикаляне на праг. Аз съм категоричен, че тази линия не я искам - улея гледа на запад, слънцето го е огряло, времето е доволно топло, а как се излиза долу през горите и идея си нямам. Знам само, че не искам 10-часова експедиция в дере… „Нашия си улей“ е северен, слънцето го огря само сутринта и вече е в сянка, минава близо до добър „път за измъкване“ долу. След доста взиране в сателита съм категоричен и че няма голям праг и „ще се оправим някак“. Още един оглед, проверка на комуникации, лавинни уреди, раници, чукваме с Макс щечите и потеглям. Първите два-три завоя са приятна степана пудричка и после – твърдоч… Ама стържещ. Е, нищо де, няколко завоя и ще се оправи… Да, ама не. Още твърдоч. Явно бруталния север е духал отдолу нагоре през улея като във фуния и е набил жестоко снега. Изследвам наляво-надясно и се уверявам, че пръхкав сняг има само тук-там и то на доста нелогични места, а карането е в стил „нямаш право на падане“. На всичкото отгоре долу скалите се затварят доста коварно и вече се чудя, дали преценката ми за сателитните снимки не е била не съвсем вярна. Събираме се с Макс на сигурно място, измънквам нещо като „отивам да изследвам, чакай да се обадя по станцията“ и „тръгам“, както казват тук. Навлизам към скалите и си отдъхвам леко. Ледено прагче, но има как да го заобиколя. Надолу стеснява здраво между скалите, но май има как да минат ски с внимателно свличане. Само снега да издържи и да не реши нещо да потегля… Леко плахо навлизам в тесньоча с ясната идея „нямаш право на грешка“, свличам, тесничко си е дъ ге… Като Камината на Малка Мальовица, ама по-тясно и по-дълго, поне на мен така ми се струва. Минавам, намирам си уж сигурно местенце на страничен склон под скали и измънквам на Макс по станцията нещо като „става, ама е твърдо, тясно и внимавай много“. Много обнадеждаващо сигурно е звучало…
Събираме се, отдъхваме си за минутка, най-сетне имам време да вдигна нагоре глава и да се изкефя за няколко секунди на гледката към скалите, снеговете, висящите ледове и яките дървета над нас. Чувствам се като в някой от улеите от Мальовишкото било към Кирилова поляна, само дето ги няма отвратителните буци и си е дооста по-караемо. Поемам въздух и потеглям за последния участък, а той се оказва меега забава. Тук вече е пръхкаво, има много приятно затрупани камъни, които са като големи бабуни, само дето крачета вече няма и си карам „лежерно и предпазливо с елементи на лек fun”. Минавам едно коварно ледено прагче, още 10-на супер мазни паудър завойчета и съм на мястото, от където трябва да се измъкнем от улея. Този път мога да кажа по станцията „мега забавно е, само внимавай на леденото прагче“ и след няколко минути чукваме с Макс юмруци и се обаждаме на Стан и Тишо, че се измъкваме от улея и се чакаме на уговореното водохващане, всъщност „ревизионна шахта“, каквото и да значи това. След като се събираме започва финала на карането за тези 10 дни, като той е компромисен баланс между киша, тук-там постепана пудра, тук-там неприятни следи, забивания в гъстоци, но пък настроението е „на шест“ и съвсем скоро сме при джипа на Стан и си раздуваме екзалтирано, като вече се звъни за запазване на места в „Кайзера“, където ще е финалния банкет.
Но преди плюскането минаваме да поздравим чичо Марин, бащата на Марто, да поемем малко от неговото одухотворено спокойствие, да застинем за малко пред най-невероятната гледка към Балкана и да си пожелаем скоро пак да сме тук, на ски, байкове или просто така, за кеф и за душата:)
И те така...
Момчи Панайотов, сладко усмихващ се със спомените от преди 15 дена, СФ, 06.03.2023 г.
влез или се регистрирай за да пишеш коментари | 526 разглеждания