"Стари сметки"
31 March, 2007 - 11:23
Автор: mp2
Отварям очи с мъка голяма и се разбуждам за секунди. Навън е блеснало слънце. Удар с нож в гърба! Нали познавате онова усещане след тежка вечер, когато човек тайничко се надява, че като се събуди ще види буря и мъгла и ще може с чиста съвест да се обърне и да зарови глава във възглавницата. А се събужда и вижда прекрасно време, което просто казва: "нямаш извинение".
Неделя сутрин, 7:00 (по часовник), предишната нощ е било празненството на Dragon Road GAP 2007. Естествено сме изпили по 5-6 бири та и повече. Естествено сме си легнали късно. Естествено сме се кълнели: "Да бе човек. Утре в 7 ставаме, товарим се на колата, мръсна газ и в 9 разцапваме пудрата в любимите гори". Защото сме получили едно много, ама много подло обаждане по телефона: "Ами яко е. Половин метър до метър. Пръхкаво. Няма много хора..." Кой друг освен Геша може да ни хвърли в такава душевна дилема ... Нищо, дни по-късно ще му го върнем със същото обаждане. Само че тогава ние ще караме, а той ще бачка в офиса...
Как да е, да се върнем на темата - след като сме се уговорили, значи сме твърди като стомана. С мъка се надигам от леглото и виждам блестящата верига от пирински върхове. Това ми действа като кофа студена вода върху главата и скачам да снимам. След минута съм 100% зареден със свежест.
Поглеждам към Иво и му подвиквам. От мученето му разбирам само едно - днес е във фаза "сън". В другата стая Максо е доста по-жив. От някъде се "излюпва" и Боян. С физиономия, на която все едно е написано: "не ме гледай, не съм спал". Но той нали е млада кръв и това не му пречи. След секунди получавам още една кофа студена вода - полуспящия Максо задава въпрос: "Колко часа е бе?" Отг: "Седем и половина?" "А защо тогава телефона ми показва осем и половина?" По дяволите! Смяната на времето! Най-мразя ей така - пънеш се да ставаш рано и изведнъж се оказва, че си вече с час назад. Сядам отчаян на леглото и започвам бавно да калкулирам: "В това състояние докато се разбудим ще стане девет и половина, докато тръгнем - десет, докато стигнем - единайсет, докато се качим до горе - единайсет и половина-дванайсет. За каране ще има два до три часа, а и всичко ще е разцъкано. Май няма смисъл?". Мълчим и се опитваме да осмислим ситуацията. Май няма смисъл! А както се пееше в една песен "А навънка времето е тъй прекрасно".
Решението идва от самосебе си. В такъв хубав ден освен да отидем навътре в долината, друго няма какво да направим. Иначе ще е направо престъпление срещу идеалния сняг и кристалното време.
След малко сме в ресторанта на огромната база и похапваме вкусни сандвичи сред соц-обстановка. Изгледи да събудим някой друг няма, тъй че се разбираме за среща след половин час пред базата. Стягаме екипировката, намазваме се добре с крем против изгаряне и хвърляме по бира в раничките. Традицията повелява, какво да се прави....
След минути плъзгаме коланите по замръзналия сняг. Пъртината я прекарахме още вчера, но някой несъобразителен турист се е постарал добре да походи по не и да я съсипе. Нищо, ще го преживеем. За да е още по-приятно от някъде се появява едно облаче и ни прави така желаната сянка. В противен случай жаркото мартенско слънце ще ни стопи мозъците за отрицателно време.
горе: красивите гледки към вр. Белмекен
долу: доктор Максо в "ходеща фаза"
Неусетно излизаме на Зъбчето, хапваме по парченце шоколад и продължаваме по билото. В главата ми вече има цел - един доста красив улей на връх Каменити. Помня как го видяхме за първи път преди години. Тогава с Илиан, Краси и Борко си ходехме през долината на река Ражавица с неясна цел. Просто си търсехме красив склон за спускане. Времето беше типично пролетно - меко, леко сиво, заплашващо всеки момент да излее един обилен проливен дъжд. Но ние си продължавахме навътре и навътре. Странна долина е тази - колкото повече катериш, толкова повече се скъсяват спусканията! Все си мислиш, че зад поредния завой ще изскочи един голям хубав бял склон, а то изкача поредното малко баирче. Като едни много, много големи стълби... И изведнъж - нейде в ляво се появи голяма скална стена, разцепена от няколко стръмни улея. Излишно е да казвам, че всички веднага решихме да атакуваме някой от тях. Снегът беше добре фирнован, леко размекнат, просто идеални условия за подобен род спускания. Ноооо... Но колкото повече наближавахме, толкова повече се смрачаваше. Естествено, за да е пълна програмата, започна и да припръсква. И нашият опит да стигам до улеите се промени на спешно бягство от задаващия се порой. Както може да се очаква, дъжда се размина. Но това го разбрахме чак долу.
През следващите години няколко пъти си говорехме да се върнем. Но така и не остана време.
Та сега ви е ясно, защо реших, че в този красив ден целта ни беше точно този склон.
Напредвахме бързо и весело. По билото ходенето беше повече от приятно и както обикновено в такива случаи се разказваха много весели истории. А бяхме и допълнително "окрилени" от една вътрешна сила, която явно беше свързана с някакво бобено ястие предишния ден... Та така си напредвахме....
горе: по билото
долу: първи гледки към красивата северна стена на вр. Каменити. Ясно е, коя линия сме си избрали....
До времето, в което достигнахме връх Каменити, метеорологичната ситуация се беше променила и заплашваше да провали плановете ни както друг път. От Сестримо по склона се издигаше гъста черна мъгла и заплашваше съвсем скоро да погълне язовира. Над Пирин също бързо се зачерни. Откъм Мусала върховете ту се виждаха, ту не. Отвсякъде застрашителна бяла мъгла пълзеше към нас. Случвало ли ви се е да се катерите два-три часа и тъкмо като стигнете до началото на желания склон, той да бъде обхванат от гъста мъгла? Голямо разочарование!
горе: Пирин през мъглите
долу: Боян-Легендата на фона на вр. Ибър
"Здравей легенда"...
с леко дрезгав глас: "Мъжете знаят защо"...
Време за губене нямаше и бързо нагълтахме бирите. Така де, може и да ни обхване мъглата, но няма да се минем да влачим пълни бутилки и надолу. А и началото на улея беше малко стресиращо - леко надвиснала козирка, стръмен фирнован склон под нея. Дали ще е омекнал? А дали няма да е заледен? Последното, което исках, е да полетя надолу по стръмен улей, ограден със скали. Сетих се, че както обикновено в раницата ми има и едно тежичко въженце и реших да го използвам. Изкопах си яма като тези в каубойските филми, зарових като котва ските на Максо преди да са се сетили да ме заровят и да се спре с глупостите и се спуснах надолу.
прословутото "въженце и няколко карабинера...", които все тежат в моята раница
test drive...
Ха, той "снего" бил идеален. Стегнат фирн в дълбочина, леко размекнат на повърхността, държи ските идеално. Малко по-надолу започва и наветия пръхкав сняг. "Проверявам" мислено екипировката и след като си спомням, че сме тествали пипсовете само преди минута-две, се откачам от въжето и започвам да карам надолу. Спускането е просто идеално - с добър наклон и качествен сняг. След секунди съм на сигурно място зад една голяма скала и извиквам на момчетата, че могат да карат. Викам, защото естествено сме забравили радиостанциите в базата... Малко по-късно Максо и Боян са при мен, поемам фотоапарата с ангажимент да съм следващия снимащ и поемам надолу.
Максо се наслаждава на долната част на склона
А това е Боян, "лигендата от Шамони"
Снегът тук е идеален - 30-40 сантиметра леко натежал, но пръхкав. Жалко, че не е по-дълго. Леката мъглица се опитва да създаде изненади и "пуска" една-две незабелязани бабуни на пътя ми, но се справям и няма "таван-гуми-таван-гуми". След като се събираме в основата на склона напук на нас блесва идеално слънце. Е как пък все така става.... Но поне се любуваме на невероятно красиви гледки. Над нас има цял един склон с прекрасни линии за спускане... Мислено си избираме линии и си представяме как слизаме по тях, как дълбокия сняг леко изхвърча и ни удря в лицата на кацането от всеки завой...
mission: Accomplished
Най-доброто място за почивка...
Толкова много линии
Ха, а това е "авторчето" - mp2
Но нищо, имаме още един добър склон. Кратък траверс и сме над долината, която аз съм си нарекъл кодово "фриирайдърската долина". Просто защото така си представям истинската долина за фриирайд - с много интересни склончета, които се преливат едно в друго, със стръмни и по-равни участъци, с малки и големи скали, само дето няма вековни мури... А и дето сега няма толкова много сняг и половината терени не са толкова лесно минаваеми. За наше разочарование вятъра е направил една тънка и леко досадна корица в горната половина на склона. Но дъното на долната е с пръхкав сняг и Максо и Боян се заемат да осъществят мотото "да оставим две следи".... Като ги видите на снимката, да знаете, че се спуснаха един по един при спазване на правилата за безопасност:)
Максо се наслаждава на пудрата
"Да остаавим две следи, в този свят студен..."
След "опущваньето" чукваме щеките в знак на взаимна благодарност за хубавото спускане и продължаваме по вече равната в този участък долина. Много скоро природата ни поднася нова изненада - мощен снеговалеж. Докато само на стотина метра за нас склоновете са огрени от слънце... Март, к'во да го правиш...
Доволни. Хем сме каали на слънце, хем ни вали сняг...
В базата Иво се е излегнал на канапето и реанимира пред телевизора. Заклева се никога повече да не пие много бира... Бирата си е бира, спускането е изпуснато.
Току що започна Ironic на Alanis Morissette... Акустична версия. Поздрaвявам ви с това парче....
п.п. Два дни по-късно Иво си "го върна". Стана в 6 и 50, извърши сутрешния ритуал за събуждане, пристигна навреме за срещата и след два часа и половина "ядеше сняг" в горите на Тодорка. А Геша отказа да дойде с мотива, че сигурно не е валяло достатъчно и нямало да става за каране. Геш, само да оставя за архива: Момчи, Максо, Нинджата и Иво направиха по едно и за тебJ Поздрави за горепосочените с новото започнало парче - RHCP, Slow Cheetah.... Е няма такова парче......
mp2, 30.03.2007г.
Неделя сутрин, 7:00 (по часовник), предишната нощ е било празненството на Dragon Road GAP 2007. Естествено сме изпили по 5-6 бири та и повече. Естествено сме си легнали късно. Естествено сме се кълнели: "Да бе човек. Утре в 7 ставаме, товарим се на колата, мръсна газ и в 9 разцапваме пудрата в любимите гори". Защото сме получили едно много, ама много подло обаждане по телефона: "Ами яко е. Половин метър до метър. Пръхкаво. Няма много хора..." Кой друг освен Геша може да ни хвърли в такава душевна дилема ... Нищо, дни по-късно ще му го върнем със същото обаждане. Само че тогава ние ще караме, а той ще бачка в офиса...
Как да е, да се върнем на темата - след като сме се уговорили, значи сме твърди като стомана. С мъка се надигам от леглото и виждам блестящата верига от пирински върхове. Това ми действа като кофа студена вода върху главата и скачам да снимам. След минута съм 100% зареден със свежест.
Поглеждам към Иво и му подвиквам. От мученето му разбирам само едно - днес е във фаза "сън". В другата стая Максо е доста по-жив. От някъде се "излюпва" и Боян. С физиономия, на която все едно е написано: "не ме гледай, не съм спал". Но той нали е млада кръв и това не му пречи. След секунди получавам още една кофа студена вода - полуспящия Максо задава въпрос: "Колко часа е бе?" Отг: "Седем и половина?" "А защо тогава телефона ми показва осем и половина?" По дяволите! Смяната на времето! Най-мразя ей така - пънеш се да ставаш рано и изведнъж се оказва, че си вече с час назад. Сядам отчаян на леглото и започвам бавно да калкулирам: "В това състояние докато се разбудим ще стане девет и половина, докато тръгнем - десет, докато стигнем - единайсет, докато се качим до горе - единайсет и половина-дванайсет. За каране ще има два до три часа, а и всичко ще е разцъкано. Май няма смисъл?". Мълчим и се опитваме да осмислим ситуацията. Май няма смисъл! А както се пееше в една песен "А навънка времето е тъй прекрасно".
Решението идва от самосебе си. В такъв хубав ден освен да отидем навътре в долината, друго няма какво да направим. Иначе ще е направо престъпление срещу идеалния сняг и кристалното време.
След малко сме в ресторанта на огромната база и похапваме вкусни сандвичи сред соц-обстановка. Изгледи да събудим някой друг няма, тъй че се разбираме за среща след половин час пред базата. Стягаме екипировката, намазваме се добре с крем против изгаряне и хвърляме по бира в раничките. Традицията повелява, какво да се прави....
След минути плъзгаме коланите по замръзналия сняг. Пъртината я прекарахме още вчера, но някой несъобразителен турист се е постарал добре да походи по не и да я съсипе. Нищо, ще го преживеем. За да е още по-приятно от някъде се появява едно облаче и ни прави така желаната сянка. В противен случай жаркото мартенско слънце ще ни стопи мозъците за отрицателно време.
горе: красивите гледки към вр. Белмекен
долу: доктор Максо в "ходеща фаза"
Неусетно излизаме на Зъбчето, хапваме по парченце шоколад и продължаваме по билото. В главата ми вече има цел - един доста красив улей на връх Каменити. Помня как го видяхме за първи път преди години. Тогава с Илиан, Краси и Борко си ходехме през долината на река Ражавица с неясна цел. Просто си търсехме красив склон за спускане. Времето беше типично пролетно - меко, леко сиво, заплашващо всеки момент да излее един обилен проливен дъжд. Но ние си продължавахме навътре и навътре. Странна долина е тази - колкото повече катериш, толкова повече се скъсяват спусканията! Все си мислиш, че зад поредния завой ще изскочи един голям хубав бял склон, а то изкача поредното малко баирче. Като едни много, много големи стълби... И изведнъж - нейде в ляво се появи голяма скална стена, разцепена от няколко стръмни улея. Излишно е да казвам, че всички веднага решихме да атакуваме някой от тях. Снегът беше добре фирнован, леко размекнат, просто идеални условия за подобен род спускания. Ноооо... Но колкото повече наближавахме, толкова повече се смрачаваше. Естествено, за да е пълна програмата, започна и да припръсква. И нашият опит да стигам до улеите се промени на спешно бягство от задаващия се порой. Както може да се очаква, дъжда се размина. Но това го разбрахме чак долу.
През следващите години няколко пъти си говорехме да се върнем. Но така и не остана време.
Та сега ви е ясно, защо реших, че в този красив ден целта ни беше точно този склон.
Напредвахме бързо и весело. По билото ходенето беше повече от приятно и както обикновено в такива случаи се разказваха много весели истории. А бяхме и допълнително "окрилени" от една вътрешна сила, която явно беше свързана с някакво бобено ястие предишния ден... Та така си напредвахме....
горе: по билото
долу: първи гледки към красивата северна стена на вр. Каменити. Ясно е, коя линия сме си избрали....
До времето, в което достигнахме връх Каменити, метеорологичната ситуация се беше променила и заплашваше да провали плановете ни както друг път. От Сестримо по склона се издигаше гъста черна мъгла и заплашваше съвсем скоро да погълне язовира. Над Пирин също бързо се зачерни. Откъм Мусала върховете ту се виждаха, ту не. Отвсякъде застрашителна бяла мъгла пълзеше към нас. Случвало ли ви се е да се катерите два-три часа и тъкмо като стигнете до началото на желания склон, той да бъде обхванат от гъста мъгла? Голямо разочарование!
горе: Пирин през мъглите
долу: Боян-Легендата на фона на вр. Ибър
"Здравей легенда"...
с леко дрезгав глас: "Мъжете знаят защо"...
Време за губене нямаше и бързо нагълтахме бирите. Така де, може и да ни обхване мъглата, но няма да се минем да влачим пълни бутилки и надолу. А и началото на улея беше малко стресиращо - леко надвиснала козирка, стръмен фирнован склон под нея. Дали ще е омекнал? А дали няма да е заледен? Последното, което исках, е да полетя надолу по стръмен улей, ограден със скали. Сетих се, че както обикновено в раницата ми има и едно тежичко въженце и реших да го използвам. Изкопах си яма като тези в каубойските филми, зарових като котва ските на Максо преди да са се сетили да ме заровят и да се спре с глупостите и се спуснах надолу.
прословутото "въженце и няколко карабинера...", които все тежат в моята раница
test drive...
Ха, той "снего" бил идеален. Стегнат фирн в дълбочина, леко размекнат на повърхността, държи ските идеално. Малко по-надолу започва и наветия пръхкав сняг. "Проверявам" мислено екипировката и след като си спомням, че сме тествали пипсовете само преди минута-две, се откачам от въжето и започвам да карам надолу. Спускането е просто идеално - с добър наклон и качествен сняг. След секунди съм на сигурно място зад една голяма скала и извиквам на момчетата, че могат да карат. Викам, защото естествено сме забравили радиостанциите в базата... Малко по-късно Максо и Боян са при мен, поемам фотоапарата с ангажимент да съм следващия снимащ и поемам надолу.
Максо се наслаждава на долната част на склона
А това е Боян, "лигендата от Шамони"
Снегът тук е идеален - 30-40 сантиметра леко натежал, но пръхкав. Жалко, че не е по-дълго. Леката мъглица се опитва да създаде изненади и "пуска" една-две незабелязани бабуни на пътя ми, но се справям и няма "таван-гуми-таван-гуми". След като се събираме в основата на склона напук на нас блесва идеално слънце. Е как пък все така става.... Но поне се любуваме на невероятно красиви гледки. Над нас има цял един склон с прекрасни линии за спускане... Мислено си избираме линии и си представяме как слизаме по тях, как дълбокия сняг леко изхвърча и ни удря в лицата на кацането от всеки завой...
mission: Accomplished
Най-доброто място за почивка...
Толкова много линии
Ха, а това е "авторчето" - mp2
Но нищо, имаме още един добър склон. Кратък траверс и сме над долината, която аз съм си нарекъл кодово "фриирайдърската долина". Просто защото така си представям истинската долина за фриирайд - с много интересни склончета, които се преливат едно в друго, със стръмни и по-равни участъци, с малки и големи скали, само дето няма вековни мури... А и дето сега няма толкова много сняг и половината терени не са толкова лесно минаваеми. За наше разочарование вятъра е направил една тънка и леко досадна корица в горната половина на склона. Но дъното на долната е с пръхкав сняг и Максо и Боян се заемат да осъществят мотото "да оставим две следи".... Като ги видите на снимката, да знаете, че се спуснаха един по един при спазване на правилата за безопасност:)
Максо се наслаждава на пудрата
"Да остаавим две следи, в този свят студен..."
След "опущваньето" чукваме щеките в знак на взаимна благодарност за хубавото спускане и продължаваме по вече равната в този участък долина. Много скоро природата ни поднася нова изненада - мощен снеговалеж. Докато само на стотина метра за нас склоновете са огрени от слънце... Март, к'во да го правиш...
Доволни. Хем сме каали на слънце, хем ни вали сняг...
В базата Иво се е излегнал на канапето и реанимира пред телевизора. Заклева се никога повече да не пие много бира... Бирата си е бира, спускането е изпуснато.
Току що започна Ironic на Alanis Morissette... Акустична версия. Поздрaвявам ви с това парче....
п.п. Два дни по-късно Иво си "го върна". Стана в 6 и 50, извърши сутрешния ритуал за събуждане, пристигна навреме за срещата и след два часа и половина "ядеше сняг" в горите на Тодорка. А Геша отказа да дойде с мотива, че сигурно не е валяло достатъчно и нямало да става за каране. Геш, само да оставя за архива: Момчи, Максо, Нинджата и Иво направиха по едно и за тебJ Поздрави за горепосочените с новото започнало парче - RHCP, Slow Cheetah.... Е няма такова парче......
mp2, 30.03.2007г.
влез или се регистрирай за да пишеш коментари | 2244 разглеждания