Петък, 13-ти - един хубав ден за...

Както знаем петък 13-ти е много проклет ден. Най-различни зловещи същества се разбуждат, изпълзяват от тъмни кътчета, напъплят по Земята и се грижат да всяват ужас сред всичкото мирен гражданин. И не само това - ако не Ви сполети подобен род ужасия, почти задължително трябва да ви се случи нещо много, ама много лошо. Като например да е адска жега, да ходите сто часа по някой трънак и накрая като стигнете селската кръчма, да се окаже, че преди пет минути е изпита последната студена бира... Или да ви излезе бримка на новия супер модерен чорапогащник с шарки от тия, дето преди години ги имаше само в "забранените" филми... Е, точно заради такива ми ти работи хората мразят петък 13-ти.

И какво е решението? .Ами най-доброто е да си 100 процентов заплес и просто да не знаеш, че е петък 13-ти. Така хем нищо няма да те налази, хем от нищо няма да те е страх, хем пък може и чудесно да си го прекараш този ден.

Та и ние така. Дойде четвъртък, неизвестно каква дата, но за сметка на това с чудно априлско време. Нацъфтели ми ти едни джанки, разпукали се пъпките на дръвчетата, разхвърляли най-сетне сивите и тежки дрехи хубавите момичета. По улиците на София пълно с усмихнати хора! Кеф да ти е направо да се движиш из града, да заседнеш на някое кафененце, да прекараш два-три безгрижни часа с любим човек. Е точно това правих и аз в този прелестен четвъртък без дата и време. А, и звънях телефони на различни друзя с кратка и ясна покана да "откраднем" още ден и да направим едно хубаво спускане в петък. Дето се вика - да съчетаем зима с пролет! Е да, ама всички заети. Един работи, друг учи, трети просто го мързи! И тъкмо бях на път да се ядосам и ето ти хубаво обаждане - Боян (Лигендата) взел, че намерил свободни хора. От тези безгрижните, дето не ги интересува на къде пътуват защо пътуват, а просто искат да пътуват! Били ОК да се повозят с нас, та даже и да ни приберат от друго място. Чудна работа!

И от там нататък знаете как е: газ на педалите до вкъщи, бърз душ, нахвърляне на основните неща в раницата, бегом до близкия магазин за парче кашкавал, два шоколада, една подковка и два литра бира, чакане. Чакане ами, нали спътниците са от "безгрижните" и времето е извън тях. Час, час и половина, стъмни се, два часа. Ще ходим ли изобщо? Да не би да се загубиха? Да не се счупи колата? Или пък са се запили някъде и всичко пропадна?

-"Айде бе, к'во стана"

-"Споко бе човек, сменят маслото, ей сега ще ме вземат и до 10 минути сме при теб"

Да, ама това беше преди час.

Вися като стълб без жици на улицата, облечен в грейка, подминават ме момчета по тениски и момичета по къси поли и ме гледат като изпаднал от Марс. Не бе девойки (дали?), изпаднах само от третия етаж. И не съм чак такъв идиот, просто съм болен скиор. Е, вярно е, че и чалга не слушам и не гледам "ВИП брадъъър", но не съм чак толкова различен... Най-сетне! По прашната ни улица се задава с мръсна скорост ПАСАТ! Спирачки и от вътре изхвърча момиче, дето съм го виждал на купони по Боян. Блед спомен, че обикновено виси от тавана, като има от какво да се виси! Явно сме ние! Пияна ли е? Или просто е от пролетта? Подскача около колата, хили се щастливо и аз наистина се чувствам като последния глупак, заради вкисналата си вече физиономия. Но нищо, скоро сме в колата, летим по улиците към изхода от погълнатия от тъмнина град, и се забавляваме неистово. Радиото е малко, портативно и с антена, която ме пробожда на всеки половин минута. Не за друго, а защото е в ръцете на Оля, която наистина са я хванали лудите и просто вилнее. Бам, един крак за малко да ми отнесе физиономията! Лепва се на джама и оставя отпечатък! Оля съвсем е откачила! Добре, че забрави джина в багажника и не може да пие повече от него. Иначе сигурно щеше да ни подлъже и ходенето до хижата пропада... Отдъхвам си като разбирам, че Радо (зад геврека) не е пил. Или поне не му личи. Радио вълните се блъсват в стените на Урвич и изчезват! Довиждане на чалгата. Оля ще ни пее. Да, ама знае само едно - "...its Sunday morning...." Нищо преди това, нищо след него. Просто изведнъж от никъде: "...its Sunday morning...."

Пристигаме. Планината е тиха и тъмна. В раниците потъват бутилка джин, ром, бира... А вече е 11 през нощта и на мен много ми се ще да станем утре в 6! Всъщност е задължително, ако ще правим това, което сме намислили. Само не ми е ясно, как ще се справим с ранно лягане. Чака ни час до хижата, а и вече споменах за бутилчетата...

По пътеката е чудно както винаги. Тихо, спокойно, само звездите над нас. Нали не знаем датата и не ни пука за всички страшни дзверове, дето ще се разбудят скоро и ще ни налетят в първите минути на петък 13-ти... След моста се вижда и отражението на прожектора на хижата в снега. Едно такова мистично, загадъчно, почти като северно сияние. Не че съм виждал северното сияние, ама май било нещо такова! Красота!

От първите минути в столовата разбираме, че нещо не е наред! Посрещат ни много дружелюбно, в 12 ни дават чай и топла супа, какво ли става тук? Да бе - не е събота или неделя, няма ги тълпите, хижата си е хижа! Настаняваме се в супер стая - новичка, с хубави и чисти матраци, мирише на свежо, не на непочиствана от години боклуджийска кофа! На всичкото отгоре е и "по-тънка" заради по-големия брой легла.

Лека-полека се успокоявам и с радост приемам чаши бира, ромче в чайчето, сладки приказки в утихналата столова.

След час "чука на умората" ме удря странично по главата и гушвам възглавницата. Боян и Оля нещо си се кикотят, но аз се намесвам с нещо пенсионерско от сорта "не сте в детска градина" и те притихват...

В шест и десет е трудно, но все пак ставаме!

Чака ни топъл чай, бърза закуска, необосновано моткане и сме навън. Първите метри са гадни. Снегът е леден и траверса към Вълчия улей си е направо неприятен. А и още е много рано... След половин час мъки зърваме Слънцето. Ех, голяма работа е този бате Райо. Толкова е хубаво да те погали рано сутрин, да съживи гледките в планината, да прогони мрака към дъното на долините!


Чат, чат, чат, удар след удар на пантите напредваме към върховете. Минута след минута пред нас изникват прелестните гледки към Камилата, Купените, Ловница. Бат Боян прави попадение в мига, в който вижда северната стена на Камилата и отсича: "българският Джаксън хол". Само дано никой не реши да строи и тук лифтове....


Скоро зърваме улей, който може да ни отведе към по-близката цел и да ни спести мъките от бъхтането. Май не споменах, че бяхме пред дилема - по-близкия и доста красив улей, или по-далечния и неизследван? Вече позасилилите се лъчи на Райко така хубаво ни напекоха слънчевите шапки, че решението "Близко и по-малко зор" дойде като отведнъж. После се оказа, че било и много правилно. Но нали не знаем, че е петък 13-ти и късмета си е с нас : ) . Ходя си и в главата ми се набива един рефрен: "Such a beautiful day, don't let it fade away" (в превод нещо като "Какъв прекрасен ден, не го оставяй да отмине"). Да наистина, прекрасно време, прекрасни гледки, чудесен сняг. Така се радвам, че не съм в София пред компютъра и не се залъгвам, че правя нещо адски важно и неотложно, докато денят просто си отлита...

Цак, цак и цак и сме на върха на късото улейче, което ни дели от долината на заслон "Гранитна вода".


Правим близо 100 снимки на великите гледки и почти бегом достигаме до началото на "шахтата", която се спуска шеметно под двеста-триста метровите надвиснали стени на Дяволските игли. Аз гледам с леко подозрение надолу, Боян изниква на премката, тупва се по челото и директно отсича: "Спускаме се". Бях забравил, че за първи път вижда тази гледка... А тя е наистина феноменална. И как бучи реката 1000 метра по-ниско. Нейде долу като малка точка се вижда поляната, леко се подава и покрива на къщичката на горските. Огромните оранжеви скали стоят надвиснали и имаш чувството, че всеки миг въздуха ще се отдръпне, ще спре да ги подпира, и ще рухнат... И враните. Тези врани, дето летят по невероятен начин между скалните отвеси, пикират, правят резки завои, пак се издигат... Първия път като разбрах, че са врани, а не орли, бях много разочарован. Чак после научих, че са специален, "алпийски" вид, че си живеят само тук, че не ровят по кофите на градовете... Един вид "от нашия отбор". Риспект!


Раз, два, три, един сникърс в гърлата и сме готови. Спускам се с въжето, не толкова заради задължителното оглеждане на снега, а за да може легендарния да "прасне" няколко хубави снимки. Щрак на автоматите, две-три думи за уточняване на "тактиката на спускането", проверка на пипсовете и радио станциите и първите завои са факт. Много го обичам това място. Има наклон, изглежда не особено широко и дълго, но изведнъж разбираш, че е огромно. От първото планирано място за спиране, което предварително съм си мислел, че е на пет завоя, ме делят поне 20-30... Спирам, поглеждам нагоре и съм като малка животинка на улиците на Ню Йорк. Всичко е толкова нереално голямо... А Боян е станал една далечна точка. Добра идея е радио станцията. Иначе как трябваше да крещя, пък и да изчаквам пет-кратното ехо... Две-три думи за състоянието на снега и е ред на Боян да се понакефи на хубави завои, а мой да снимам. Двама скиори, две камери... Нали помните онази страхотна поредица "Един човек, една камера". Толкова обичах да гледам този предвестник на "Дискавъри" като бях дете. И да мечтая за пътувания по далечни и непознати места...


Карането е смесица от удоволствие и страх. Завоите са приятни, но на такова място страхът в винаги във високи дози. Какво ли е надолу? Дали няма да има отвратителни буци от стари лавини и да го закъсаме? Как ли ще е заобикалянето на водопада? Дано не падне някоя козирка от скалните игли над нас.... От онази категория приключения, в които странната смесица от двете правят най-ярките изживявания и усещания.

Долната част се оказва "добра за случая". Закъснели сме с около половин час, вече е станало лепкаво, има буци и ребра, но са "проходими". Карането е сложно - налага се да завиваш според терена, а не според радиуса на ските или предварителните ти намерения. Тук-там се откриват и цепки като в ледници. Аха не си ги видял и крачето потъва, хряс, и става страшно...

Достигам водопада и с учудване установявам, че заобикалянето е станало по-лесно. Просто е имало огромно свличане на камъни и един стръмен тревен склон е изчезнал. На негово място има улей със скален рохляк, по който слизането е малко по-лесно. Далаверка.

Станцията пропуква с "Момчи, имаме ли връзка, обади се" и се сещам, че потеглих за този участък преди доста време, позабавих се в търсене на добър път между цепките и Боян сигурно се е притеснил.

"ОК братчед, карай внимателно, има цепки, има паднали камъчета в снега, ще видиш водопада и точно пред него зад една скала съм се скътал и аз. Май ще се оправим и без слагане на котките"

Чакам Боян и снимам каскадата от красиви водопади, които са на скалите срещу мен. Той се появява с малко стресиран поглед, явно е очаквал по-лесен участък. Казвам му две-три страшни думи, просто за да не се отпуска и да подържа темпо и се засилвам надолу по сипея. Стигам зад един камък, подсвирвам и той потегля. За украса на думите ми, че трябва да се омитаме бързо от този участък, от един страничен склон внезапно потегля малка основна лавина. Красноречив пример, че в тази зона винаги те дебне нещо. Без да губя време потеглям надолу и с радост установявам, че долния водопад го няма. На пук на "слабата зима" тук има доста метри сняг и ни спестява необходимостта да скачаме. Малко мазни завоя, две-три бързи снимки и се паркираме на "гнездото". Едно място с много хубави спомени от преди години, със забавни и интересни лятно-есенни експедицийки, пълни с мигове на "откриване" на нови кътчета от дивата планина...


Уви, нанадоле сняг няма и ще се наложи да се потътрузим из гората със ски на гръб. Съвсем скоро разбираме, че това няма да е толкова неприятно. В гората пролетта настъпва безспирно, започнало е да ухае на листа, смола и цъфтящи горски цветчета, от клоните се чуват песните на хиляди птички. Неусетно се стоварваме на поляната, която за нас си остава "Партизанска". Някак си това име по й "уйдисва", особено ако слизаш по партизански от дивата планина, а не пристигаш с мерцедес и токчета. Като казах това последното - на поляната ни чака изненада... Рейс ученици и ученички, част от които са се натръшкали по тревата, понагънали са блузките си и гордо демонстрират, че имат стегнати коремчета. Даже се опитват да се бъзикат с нас и нещо ни помахват. Ама ние нали сме тъпи и упорити фриирайдъри, запътили сме се вече към бирата и кебапчетата в близката кръчма и съответно не реагираме адекватно... Бирата е толкова вкусно питие... А нервозните кюфтенца с картофки да знаете колко са хубави... Вдигаме наздравици за доброто спускане, похапваме сладко, сладко, подпийваме.... Взимаме си по две бирички и се отправяме отново към слънчевата поляна. А, ами автобуса го няма! И поразголените девойки естествено! Това е то - чревоугодничеството си е грях и се наказва по един или друг начин!


минути след тази снимка четем следния цитат от Салвадор Дали: "Най-големият порок на днешната младеж е, че вече не се числим към нея". Е, ние още сме към нея, ама....


Какво друго ни остава, освен да се тръшнем на пейките, да глътнем по няколко глътки биричка, да се поотпуснем, така лекичко да си полегнем... Па и да позаспим малко... Ех, колко хубаво се спи след ски, докато те припича слънчицето. А сега можеше да вися пред компютъра и да си мисля, че правя нещо мноого важно...

Будя се след два часа. Оглеждам се учудено. Боян похърква леко от другата пейка. От "спасителната кола" няма и помен. Покритие на мобилните телефони също няма! Нали си имаме "жистоки"оператори и вече от толкова години не могат да "покрият" тази туристическа дестинация... Поглеждам си часовника - четири и половина, Friday, 04, 13... Все едно се плеснах по челото! Петък, 13-ти, фатален ден! Ами ние можехме да се загубим, да се "нахакаме" в другия улей, който се оказа без сняг, да се спънем в гората, да налетим на събудила се мечка с малко мече, да си купим бира със сода-каустик, да ни оберат докато спим, да спука гума колата... Колата? А къде ли е тя? Будя Боян и го изръчквам да ходи да пита горските стражари къде има обхват. "Епа тука нема. Ей там изнанадоле при водостоко. Е па оня с тебе чужденец ли е? Шо лани едни чехи па идваа со ски от белио..." С неохота Лигендата се затътрузва надолу по пътя, за да "хване" обхвата и да разбере, къде е "веселият екип". Връща се с леко разочароващата новина, че са нейде из селата около "градът на задните части". Ще закъснеят. Ще се размине явно търкалянето по тучните поляни надолу по течението.... Веселата компания идва все така весела. Оля не е под влиянието на алкохола, но не спира да се смее, да нарича кучетата "зайо", да стърчи през шибидаха и да снима от там. Радо мълчи, мълчи, върти геврека и току извиква рязко "Ихааааа". Това е то - да обичаш да пътуваш и да си щастлив от самото пътуване! Толкова малко хора го умеят! Носим се по пътя, радваме се на красивата пролет, на китните селца, на хляба в град Рила, на сладоледа от центъра, на тополите покрай пътя... Толкова е красива тази България. Особено в районите, в които не са я налазили противните "инвеститори-бивши членове на държавна сигурност" и не са я покрили със сив бетон, English villages, Golf and Spa мега турбо бомбастични сбирщини от сгради...

Пътуваме и съм доволен, много доволен. Вечерта го споделяме на бира пред СТРОЕЖА. Музиката е номер едно, единствена по рода си в градчето ни, а и от някъде са наизникнали страхотни мацки... Къде се крихте цяла зима? Сигурно са вампири, дето всеки момент ще ни захапят и изсмучат... Нали не е случайна дата. Петък , 13-ти все пак....

Момчил Панайотов, малко след 13-ти април 2007-ма