3 седмици в Киргизстан и Памир – един разказ за пътя до вр. Ленин 7134м. и първото ми спускане със сноуборд от над 7000м
През март 2016 ви бях разказал за моите снежни емоции в Иран, които в крайна сметка кулминираха в изкачването и спускането с дъска на най-високия връх в Близкия Изток – Дамаванд, 5671м., което разпали в мен една стара искра за високи върхове. В края на всичко казано тогава ви споделих, че мечтите и силите ми съвсем не свършват там, а напротив, насочвам ги към по-високи цели и естествено планини.
“67% от родните политици приемат за подарък към народа парите, които не са откраднали, а са изхарчили.” - този статус на “Българска статистическа лаборатория” ми се върти из главата, докато в една ранна априлска утрин шпориме със задоволителните 130 по новоизградената магистрала Струма. Спускането към Дупница е дълго, но за сметка на това - топло. Отворили сме прозорците да се разхлаждаме, а Джеф от Джая е сигурен, че ще се намери кой да постави буумбокс на гроба му един ден. Аз пък съм сигурен, че косо падащите лъчи описват непознат пейзаж високо в открилата се пред нас планина. Красото явно си мисли нещо подобно, защото зяпа дерето, виещо се до красиви, грубовати склонове, и пита многозначително - “Абе, каков е тоя Лаграф там?!”
Музиката за мен е една различна реалност, един друг свят, всъщност галактика от светове, и тази галактика е част от вселената на емоциите. Но точно тази част е най-близо до вселената на разума и логичното (не логическото) мислене. Мисля също така, че точно музиката е свързващия елемент между тези две вселени на човешкия дух. В емоционалния свят тя е най-отдалечена от интуицията, ако под интуиция разбираме обратното на разума. Не точно обратното, защото това са две части от едно цяло, но все пак най-отдалечената част. От сферата на разума най-близката част до музиката, мисля, е математическата логика и подреденост.
Не можеше да заспи от вълнение. С котешка деликатност се измъкна от топлата прегръдка на спящата си жена, прошляпа до компютъра и отново провери моделите. Момчил бе проследил всички циклони, не пропусна фронт, нито температурен градиент, изследва популацията на пеперудите в Амазония, проведе конферентен разговор с Дмитрий Поляков и Джамал Ружди от Международната космическа станция и всичко се потвърждаваше. Прогнозата беше за 27-ми. В гледане на ски клипове едва изтрая тътрещите се часове до сутринта, когато с лепнещата си от изконсумирана възбуда ръка трескаво набра по телефона приятеля си Емил.
Денят започна вчера, даже оня ден, когато си стягах вечерта раницата, за да покарам на Боровец, надявайки се да направя няколко пистички в нов сняг – не че това ми е мечтата, но при липсата на достатъчно бял материал, тялото и най-вече краката следва да се държат в някаква форма, за да може да се ползват на 100%, когато дойде правилният момент. Гледах внимателно прогнозата от няколко източника и тъй като се очакваше добро количество сняг, вятърът да спре и да има кратък промеждутък с ясно, но студено време, реших да взема със себе си снегоходките плюс екипировка за два дена в планината без конкретен план, или поне не явен, защото Мусала винаги е в мислите ми, когато посещавам този курорт. Толкова измамно близо е този връх, че мозъкът ми винаги ме кара да съм подготвен за него, пък в крайна сметка, ако има възможност, защо не! Стегнах багажа, звъннах 2-3 телефона, за да срещна отказ и както всеки път става, нямам търпение да си легна и да заспя, та да мине времето по бързо до сутринта.
Съвършената простота, един бял склон, един километър денивелация - безкраен, с постоянен наклон, покрит с почти перфектен пролетен фирн, релеф без изненади, без резки промени и неизвестности, бяло платно , върху което да се спуснем, вулкан! Антуко! Звучи банално, но няма по-прост завършен планински терен за спускане със ски от вулканa, вече съм сигурен! Няма го начупения и стръмен релеф на планинската ледникова долина, няма ги стръмните неизвестности на улеите, нито изненадите на горите, затънали в пудра и тишина, друго е , различно. Най-простото и съвършено изражение на човешкото присъствие в планината, което съм изживявал..
ЧИЛИ: ЧАСТ 1 – РАЗМИСЛИ И СТРАСТИ И ТОЧНО В ДЕСЯТКАТА
ПРЕДИСТОРИЯ ИЛИ ЗАЩО СЕ ОЗОВАХ В ЧИЛИ
Винаги съм си мечтала да ида в Южна Америка и по-точно Аржентина. Нямам представа защо, но още от малка Аржентина бе любимата ми държава. Спомням си как играех на държави и аз винаги избирах Аржентина или на всяко световно първенство по футбол винаги бях за Аржентина. В последните години си представях не толкова Аржентина, а по-скоро планината, неразделна част от живота ми, а в конкретния случай планината бе Андите.
Димитър Димитров/Станислав Радков, Април 2013 (с помощ по текста от Алеко Желязков)
Фотогалерия: http://befsa.com/?q=image/tid/565&from=0 и с по-добра резолюция тук: http://goo.gl/37AL9R
Трейлър на филма: http://youtu.be/dD0bgDAufs8 Очаквайте целия филм в Youtube – скоро! :))
Заб. Димитър: Разказът е основа на филма „Проект Аляска” и затова е от първо лице, и то не кое, а на Стамето :) Началото
Започна там някъде из между леденият хаос от върхове, превали и сераци на Високият Път, а може би и преди това. Искахме да отидем отвъд, където и да е, но да е наистина далеч. И ако трябва да избереш само едно такова място за ски на тази планета, то трябва да е Аляска. Подарък от руснаците за Америка, крайна цел на златотърсачи и авантюристи, а днес ултимативната мечта на свободните хора - скиори, алпинисти или просто приключенци.