Внимание: Намирате се в уеб сайт на Българска Асоциaция по Ски Свободен и Екстремен Стил (БАССЕС) версия 3 (2003, 2004, 02.2005 год.). Моля посетете http://befsa.com за всичко ново в българското freeride пространство!
Attention: You are at the archive web site of the Bulgarian Extreme and FreeSkiing Association (BEFSA) - (version 3).
Please visit http://befsa.com for all the news about Freeride in Bulgaria.

 

 

Мека

Трудно може да се намери по-добро сравнение за значението на мястото наречено “Уистлър-Блакоум” в психологията на всеки сериозен скиор или сноубордист – то просто е Меката на бялата религия. Може би единствено Шамони в Европа може да се похвали с подобен култов статут. Достатъчно е да се отвори едно съвремено списание за ски или сноуборд и със сигурност поне 20% от снимките в него ще носят грифа ““Location: Whistler Backcounty”.
На 22 февруари 2003 дойде и моето време да се отправя на поклоническо пътешествие към Канадските Скалисти Планини в провинция Британска Колумбия заедно с Милко Тодоров и Юлиан Петков (също запалени фанатици, но принадлежащи към малко особената и по-низша секта на хората, които не могат да се справят с координацията на две дъски и затова карат само върху една). По ирония на съдбата пристигнахме в Меката през най-безснежната зима от 10 години насам, както я определи един от местните таксиметрови шофьори. Когато става въпрос за Уистлър, думата “безснежна” придобива много относителен смисъл – в нашия случай тя значеше почти никакъв сняг в самото село и ниските части на планините (където машините за изкуствен сняг работеха нон-стоп), но около 2 метра основа по глетчерите във високите долини. Просто в Уистлър нормална зима означава два-три сериозни снеговалежа на седмица (Милко, за когото това беше второ последователно поклонение, постоянно дуднеше за предната година, когато било валяло 4 от 6-те дни, които е бил там). Няколко дни преди да пристигнем бяха паднали около 40 см нов сняг, които значително бяха освежили пейзажа, но междувременно в рамките на самият курорт сякаш беше преминало огромно стадо бизони и всичко беше тотално трамбовано. За да разбере човек какво точно се случва след такъв снеговалеж, трябва да си представи как около 5000 ентусиасти се развихрят във всички посоки по два върха малко по-големи от Тодорка (но с писти във всички посоки и все едно стигащи не само до Шилигарника, а до самият град долу). Голямата разлика между Уистлър и други курорти се дължи на това, че ако на другите места 90% от хората кротко си карат по утъпканите писти, то тук повече от половината са добре екипирани и надъхани карачи, познаващи иделно всеки квадратен сантиметър от курорта (голяма част от тях живеят в Уистлър за целия сезон). С Юли и Милко се смеехме, че в Уистлър има психопат, който да остави следи по всеки склон, колкото и невъзможен да изглежда той. Най-впечатляващите следи, които видях, представляваха 20-метров скок върху 40-градусово снежно поле затворено от долната страна с още по-голям скок от втора скала (щеше ми си да бях присъствал на това изпълнение – мисля, че тази линия даже си има име и се казва Air Jordan – общо взето е запазена за супер звездите от ски филмите).

Ако има някой, който винаги може да обърне пътешествието ти с главата надолу, то това са задължително авиокомпаниите. Благодарение на United Airlines, моето пътуване от Вашингтон до Ванкувър се превърна в 16-часов кошмар, в който десерта беше изчезването на чантата с всичките ми дрехи за каране (пристигна единствено чувала със ските ми). Та като съвет – винаги си носете якето и грейката в ръчния багаж. Така моят първи ден, вместо в планината, премина в очакване на загубената чанта, която бе доставена чак към полунощ (когато вече бях почти готов
да сляза обратно до летището и да обявя джихад на цялата авиокомпания). По този начин един от 7-те ми дни предвидени за каране отиде в разузнавателни разходки из селото. Първото ми впечатление от Уистлър, което може би ще ми остане завинаги, беше създадено от спряния на паркинга пред къщата ни ръждясъл пикап, на който се мъдреше голяма лепенка с надпис “Trevor Would Do It” (за непосветените, тя беше в памет на легендарния местен скиор Тревор Питърсън, който има премиерни спускания по половината околни на Уистлър върхове и който загина преди 5-6 години в лавина в Шамони). Съвсем скоро видях и обратната страна на Уистлър, която представляваше огромни лъскави 5-звездни хотели с оформени като лагуни горещи басейни отпред. Въобще двата полюса, олицетворявани от една страна от брадясалите “скиори-битници” (и сноубордисти) и от друга от тълпите японски туристи с видео камери в ръце, съжителстваха по някакъв особен и все пак хармоничен начин. Струваше ми се, че това беше някаква форма на симбиоза, в която всяка една от двете групи имаше нужда от другата. Битниците, които се издържаха, работейки каквото им падне в селото, имаха нужда от бакшишите на туристите, за да продължат да преследват снежната си мечта. Туристите, от своя страна, имаха нужда от битниците, които дори само с присъствието си оформяха “cool” имиджа на Уистлър и го правеха нещо все пак малко “по-истинско” от един скиорски Дисниленд. Аз (както и Юли и Милко, предполагам) се чувствах някъде по средата – осъзнавах, че съм турист, който остава по няколко канадски долара бакшиш на таксиджиите в селото, но пък и знаех ясно към коя от двете групировки искам да се присъединя в дългосрочен план. Добър пример за това как живееха битниците ми даде един местен сноубордист, с който се возих на една от котвите на третия ден. Той ми разправи, че има квартира за целия сезон в едно от съседните села, където наемите били малко по-човешки, и че работи вечер като сервитьор в един от местните гъзарски ресторанти. После ми предложи да ме води да “poach-нем” някакъв як, но забранен улей, където наказанието, ако те хванат, било конфискация на картата. Аз отказах, защото имах още 3 дни каране на моята карта, докато въпросния пич ми обясни, че, като решал да прави нещо такова, за да не рискува сезонната си карта, си купувал една полудневна.

Още от първия ми ден каране се сблъсках с основната дилема – Уистлър или Блакоум? Към всяка една от двете планини тръгва по една голяма гондола от централния площад на селото и качването на една от тях означава, че този ден няма да се ходи в другата планина, просто защото отнема твърде много време да се прехвърлиш. Та всяка сутрин започваше с 5-минутна ритуална дискусия къде ще е по-яко в този ден специално (Милко разправяше, че най-силната реклама на курорта, която е виждал в списание, заявявала: “Every day you face tough choices – Whistler or Blackcomb?” ).

Ние още от средата на първия ми ден се насочихме към терените извън курорта, защото там беше единствената надежда да се намери някакъв нетрамбован сняг. Като цяло, политиката на курорта спрямо карането по околните неутъпкани склонове беше доста либерална – забранени бяха спусканията само по няколко склона и улея, които бяха директно над пистите и където се опасяваха, че можеш да събориш лавина върху нищо-неподoзиращите пистаджии ниско долу. Иначе границите на курорта бяха отворени, за разлика от повечето американски курорти. Просто имаше табелка, че навлизаш в “неконтролирана” зона, където оцеляването ти зависи от самия теб.

Отвъд огромния глетчер на Блакоум, който е в границите на курорта, започва националния парк “Гарибалди” и се издигат множество апетитни върхове, на които хвърлихме око веднага. Качването до първия от тези върхове отне около час и, въпреки наличието на виеща се по сколна утъпкана пътека, беше доста мъчително поне за мен. Оказа се, че просто бях тръгнал натам натоварен като магаре (ако един скиор няма поне 3 излишни джаджи в раницата, значи за нищо не става), а и бързо открих, че катеренето с каска в слънчево време не е далавера. Спускането беше съвсем различно преживяване – огромното отворено пространство във всички посоки лично мен ме подтикваше да карам доста по-бързо от обикновено и за финал изправих малко тясно улейче, въодушевен от разкриващия се под него глетчер. Всъщност, допълнителна увереност ми даваше и фактът, че снегът беше много стабилен и на места беше започнал да се фирнова. Излизането от глетчера към лифтовете ставаше по тясна усойна писта подобна на “Туристическата” на Пампорово и спускането по нея много скоро стана известно като “Нинтендото”, заради необходимостта да се изпреварват на скорост стотици японски туристи, каращи на рало. В края на спускането винаги се присъждаха бонус точки за стреснати или съборени туристи.

Повечето от вечерите ни преминаха тихо в разпускане, музика, водки с грейпфрут и готвене на скарата пред къщата. Още първия ден закупихме огромни количества провизии от супермаркета и гледахме да избягваме храненето в ресторанти (единственото изключение беше направено за култовата ирландска кръчма “Тhe Dublin Gate”, която се намираше точно до изхода от кабинката и където към 4 часа задължително се пиеха бири с пилешки крилца след тежките дни високо в планината). За нощния живот в Уистлър се носят легенди, но аз поне не бях супер впечатлен. В заведенията беше очевидно, че всички местни се познават и си се забавляват помежду си, а и като че ли бяхме отишли в по-тих от към забавления период. Може би купонът щеше да бъде по-добър за нас, ако бяхме отишли с по-голяма компания (догодина?). Поне навсякъде музиката беще качествена.

Вторият ми ден каране беше в Уистлър и там открихме мястото, което се превърна в любимо в следващите няколко дни – Flute Bowl (разбрах точното му име от една книжка, едва след като се прибрах от Канада). Това е един огромен 40-градусов склон във формата на подкова с надвесени козирки вариращи от метър до 20 метра (след всяко следващо спускане тръгвахме от все по-високите козирки). До там се стигаше след около час вървене, а спускането отнемаше към 10 минути. В съседство на Bowl-а имаше друг малко по-стръмен склон с няколко доста интересни улея (в някои от тях се влизаше единствено със скок). Въпросният склон оставаше във сянка през повечето време от деня и там открихме единствения мек дълбок сняг за целия ни престой. Фактът, че 3 дни след последния сериозен снеговалеж това място, отдалечено на час пеша от курорта, беше вече доста набраздено от следи, добре описваше същността на Уистлър. В определени условия цялият склон би бил ужасно лавинно-опасен, но по време на нашия престой беше перфектно стабилен.

Първото ми излизане от Flute Bowl обратно към лифтовете ми създаде и може би най-големите емоции за цялото пътуване. В края на склона тръгваше пътека към най-близката писта, която аз обаче пренебрегнах с идеята, че ако тръгна по скиорските следи, които се виждаха малко по-вдясно, ще успея с малко бутане да заобиколя хълма, които ме разделяше от пистата. Междувременно Милко и Юли, за които наклона по моите следи беше твърде малък, за да се движат с бордовете, решиха просто да повървят малко и тръгнаха по пътеката. Следите, по които тръгнах, отначало бяха многобройни и това ми даваше увереността, че в крайна сметка ще изляза на пистите. След около 20 минути спускане и бутане обаче ми остана да следвам само една следа и се оказах в някаква горичка набраздена от долинки. Скоро се наложи да събуя ските и да ги сложа на раницата, защото трябваше да прекосявам отделните долинки, които бяха стръмни и обрасли с храсти. Осъзнах, че съм слязал много ниско под пистите, защото на около 500-600 метра под мен в долината беше реката, която разделя Уистлър от Блакоум. Започна леко да ме обхваща паника, защото беше привечер и не знаех колко катерене имам до пистите. Поне имах постоянна връзка с Милко по радиостанциите. На няколко пъти бях сериозно изкушен да се спусна надолу към реката и от там да вървя към селото (добре, че не го направих - по късно се разбра, че в долината няма път или пътека и ходенето покрай реката до селото сигурно щеше да продължи с часове през гори и храсти). В крайна сметка, след около час и половина катерене по склона без много увереност, че вървя в правилната посока, изпълзях на пистата. Бях толкова уморен, че ми се наложи да лежа 15-тина минути преди да се спусна (хората, който караха по пистата и ме видяха да изпълзявам от гората, правеха доста любопитни физиономии). Долу в селото поне получих комплимент от таксиджията, които ме закара до вкъщи – той разправяше, че всеки ден се губели по няколко човека и на повечето от тях им се налагало да викат спасителите, за да ги изтеглят с хеликоптери срещу солидни суми – така че аз трябвало да бъда много доволен, че съм се оправил сам.

Едно от най-веселите неща, който видяхме в Уистлър, бяха специално разработените контейнери за боклук, устроени да удържат на мечи набези. Оказа се, че многобройните рунтави обитатели на горите наоколо обичат да слизат до селото и да ровят за някаква манджа, където им падне. Затова всички улични кофи се заключваха и приличха на хранилища за атомни отпадаци. След като се прибрах, прочетох и историята, която бе довела до това радикално битово решение – една нощ някакъв барман бил тръгнал да изхвърля боклуци навън и, като отворил контейнера, баба Меца изкочила отвътре и го гушнала. Не е трудно да се прецени кой от двамата е пострадал повече от катастрофата...

На петия ден решихме да изкараме цял ден на един глетчер в парка Гарибалди, до който се стигаше след час катерене по стръмен връх и леко зловещо спускане над отворени сераци (там беше и първото място, където ме беше страх да давам газ, за да не нацеля някоя скрита и дълбока цепнатина). Веднъж стигнали там, намерихме построен и изоставен скок, който се наложи само да доуформим (с Милко приложихме класическата технология за строене на скокове от мек сняг – препикаване на трамплина, за да се фиксира). Като цяло, почти не видяхме извън-пистов склон, на който да нямаше построен поне един “backcountry” скок. Хората просто проявяваха невероятен ентусиазъм – например, в два последователни дни наблюдавахме как групичка сноубордисти строи огромен “quarterpipe” – по цял ден и всички с лопати в ръце. А после как да не се смееш на извиненията на хората на Витоша, че на запад всичко им го давали на готово и затова ставали толкова добри.

Последният ден премина в постоянно катерене и спускане на Flute Bowl в Уистлър. И както винаги става, като попаднеш на място като това, изведнъж се оказа, че цяла седмица беше преминала изневиделица. Малко ни беше яд, че не хванахме нито една от прословутите снежни бури, но пък от друга страна се успокоявахме, че стабилните условия ни позволиха да скитаме спокойно по глетчерите извън курорта. Едно е сигурно – един ден пак ще бъдем там и ще вали на парцали.

Теодор Стефанов (Ричи)

п.п. от Момчи: историята пристигна още в началото на лятото , но с Ричи решихме тактически да я запазим за "по-скиорски" времена. Все пак не всеки ден Bulgaristan-ци ходят до Меката на дълбокия сняг:)


намирате се в:
http://befsa.com

секция:истории
страница:Мека #2
обратно към : начало | истории
http://befsa.com
Българска Асоциация по Ски Свободен и Екстремен Стил