Офф още няма сняг!
Уж поваля, ама колкото да се израдваме, да пусна един пост във Фейса "Zavalqqqqqqqq :)))))))" и това като че ли прецака работата. Сега к'во да правя уикенда? Чакай да видя ивентите във фейса... такаааа нек'ви тъпи скиорски филми... не става... нек'во алтернатив рок парти в "Микстейпа" дето ще пеят разни динозаври, които може да са ми бащи... тц... ебати скуката!!!
В момента когато сядам да пиша това разказче съм доста уморен. Но започвам с бърз преглед на снимките изпратени ми от други участници в съботното състезание – Стоян Мицин и Васил Латин. Веднага придобивам по-свеж вид и в главата ми нахлуват спомени. В ушите си чувам онзи шум от коланите търкащи се в твърдия сняг. Той бива накъсан от тракането на адапторите.
Както може би знаете Иван и Алеко са филмови режисъори,хора,които ни радват със своите произведения...с две думи-творчески личности.А творческите личности често изпадат в депресии....
Иван беше натрупал апатия към целия rap shit и cool g style в ските,искаше му се нещо по-голямо,ново и възвишено
Една история за двама нахилени младежи тръгнали на проучване в дивата Благоевградска джунгла. Място малко посетено от фрирайдърска ска, камо ли пък от фристайлърска. Терен с доста нов сняг и място за заигравки и наигравки.
Отново е понеделник и пак съм на работа. През целия ден ме крепи мисълта, че довечера сме на батут. Преди дни беше поредния ми сън как се мятам от гигантски скок, разпъвам нечовешки супер мен и приземявам мазно след прекрасно предно салто. Но уви това е сън. Разликата с действителността обаче е малка - скока няма попивка, а приятно цопване в трапа с дунапрените. Тренера Тони Черешаров или познат на повече като Ставри ми дава оценка 6 от 10. Трябва да опна още малко краците. Когато се измъквам от трапа Ставри е окупирал отново батута и демонстрира красиво задно салто.
Годината започна някъде там - петък срещу неделя, с пускане по гъз от заслон БАК надолу към втора тераса. Не знам защо се получи така, но втора година по Никулден газиме в сняг до колене, а ски не носиме?! Въпреки това празничният (макар и нулев) уикенд стана доста силен и запомнящ се. Нищо неочаквано може би, а за още по-добро прекарване само трябва да се спазват две лесни правила предписани (разбира се постфактум) от Коцаев: На лягане не забравяйте да си сваляте куфража и внимателно проверете за котка в спалния чувал.
Едно леко закъсняло публикуване на текст, който Надя бе подготвила с много вдъхновение за едно, уви, неизлязло списание... И така, enjoy it:
БАССЕС
или едно закъсняло обяснение в любов
Годината е 1993. Автобусът 122. Ските Младост 140 см. Върху цикламения гащеризон съм нахлузила най-голямата си тениска, имам кърпа на главата и кръгли джонленънки за слънчеви очила. Загърбила съм леко сестра ми и баща ми, които са на съседната седалка и не мога да откъсна очи от тях. Целият автобус слуша историите им от снощи, украсени тук-таме с някоя думичка на английски. Високи, големи (колко да са били големи) момчета, с кичета до ушите, с култовите пухенки DayTime, с дълги ски и страхотни усмивки.
Вчера /27.04.2010/ , със спускането на Дяволския улей завършихме един проект чието начало беше поставено преди почти двадесет години. В една майска сутрин на 1991 година с Краси Стоянов бяхме на премката между Злия зъб и Ловница. Идеята беше да се спуснем по Белия улей. Нямахме информация за предишно спускане по него, и усещането бе като за впускане в нещо непознато и вълнуващо. По това време free ride-a още не беше официално роден и усилията на повечето скиори /и сноубордисти/ каращи в планината бяха насочени към спускането на разни неприветливи местенца. Няколко години преди това Пецата Гевренов и Николай Грънчаров спуснаха Мальовишкия кулоар - първото спускане по категоризиран алпийски маршрут, нещо което до този момент никой не си и беше помислял да прави.
Зимната планина беше бяло поле което чакаше да бъде изписано с красиви и дръзки линии...
Спускането по Белия улей беше красиво и вдъхновяващо. След това съм се връщал няколко пъти там с клиенти или приятели и винаги съм изпитвал една много комплексна наслада от мястото, наклона, линията...
Привет,
многото приказки напоследък за миналото, настоящето и бъдещето на Витоша, "най-високото" над главите ни, ме провокира да публикувам енда малка част от фото-архив за Витоша.
Просто защото е тъжно да се слуша как се настройва общественото мнение, че едва ли не именно хората, които са пазили и градили каквото има на Витоша и благодарение на тях планината е достъпна за нас във вида, в който е, са най-големите и противници.
След драмите от първата част, е наложително да се отдадем на по-положителни емоции. На следващия ден, вече свестени в известна степен, стартираме голямото налазване.
Първо, долината на Ishgl.COM, да видим за къде бяхме тръгнали. Завършва в много по-приятното село Galtur, където е и изкуственото езеро Silvretta. Ей тука трябваше да слезем след 6 дни, и след 18км. спускане за един ден :)))
Вчера /27.04.2010/ , със спускането на Дяволския улей завършихме един проект чието начало беше поставено преди почти двадесет години. В една майска сутрин на 1991 година с Краси Стоянов бяхме на премката между Злия зъб и Ловница. Идеята беше да се спуснем по Белия улей. Нямахме информация за предишно спускане по него, и усещането бе като за впускане в нещо непознато и вълнуващо. По това време free ride-a още не беше официално роден и усилията на повечето скиори /и сноубордисти/ каращи в планината бяха насочени към спускането на разни неприветливи местенца. Няколко години преди това Пецата Гевренов и Николай Грънчаров спуснаха Мальовишкия кулоар - първото спускане по категоризиран алпийски маршрут, нещо което до този момент никой не си и беше помислял да прави.